Метрото:
това долу, което е горе

Когато пуснаха метрото в София, вестниците коментираха един интересен факт. Хората пътуват в метрото като на екскурзия. Цели семейства, но особено младите, главно ученици влагат в този иначе съвсем прозаичен транспорт някакъв допълнителен смисъл - на празнично пътуване. Символно, а не реално.
Би могло да се каже, че в сегашния си вид столичното метро не е удобно за повечето софиянци, защото свършва на половин път, не води никъде. И така погледнато, то наистина по-скоро е символ. На какво, обаче?
Слязох долу в една от станциите. На пръв поглед, нищо особено. Подобни са станциите в Прага, Будапеща, както и в страните от бившия Съветски съюз. Досега не съм имал възможност да видя други по-модерни метростанции, но получената визуална информация създава що-годе същото впечатление - технологията на този вид транспорт налага сходни композиционни схеми. Различията са в материалите, в използваните техники за маркировка, в начините за поместване на рекламите, т.е., общо взето, в детайлите. Навсякъде обаче метрото е нещо делнично и утилитарно - средство за предвижване из пространствата на модерните градски конгломерации.
В София метрото противостои на делника, "извисява" се над него, като остава все пак "ъндърграунд" - в подземието. Видях на крайната и най-близка до центъра станция "Константин Величков" група хора, които се снимаха с фотоапарат...
Биха могли да бъдат разгърнати доста семиотически опозиции, произтичащи от това "екскурзионно" поведение. За две по-важни вече споменахме. Първо, метрото "другаде", общо взето, е банално-прозаично и като такова е лишено от собствена ситуираност в символната карта на града. В него хората се срещат делово и набързо, движат се функционално. В София метрото остава самоцелно, откроява се като особено и значимо място в градското пространство. Втората опозиция е тази, която обръща традиционното отношение между делника и празника като отношение между долното и горното. Метрото за софиянеца се оказва нещо празнично, въпреки че в буквален смисъл е "долница" на града, съседства с невидимата му утроба - канали, плъхове, нечистотии...
Общото в двете опозиции е дистанцията от ежедневното, която разграничава софийското метро от другите, и която по един, възможно напълно обясним начин, сближава сегашното софийско с някогашното московско метро. Ето това странно сходство ме порази, когато слязох "долу" и попаднах едва ли не в един храм, храм на хай-тека, разбира се, но все пак храм.
Изминаха повече от шестдесет години от тържественото пускане на първите московски маршрути на метрото. Тогавашните московски станции не бяха толкова "технологични" както модерните. Времето е било друго. Други са били и характеристиките на сакралното пространство - мрамор, стилизирани скулптури, подчертаващи здравото тяло и пищните форми на работничките и селянките, изразяващи революционния порив на матросите и инженерите, защитаващи строителите на "Новия свят", огромни полилеи с хиляди кристални топки... Няма съмнение, всичко това означава победата на Новата Власт, нейното тържество.
Навсякъде из тези станции щедро са разхвърляни и съответните символи - сърпове, чукове, петолъчки, лагери и ...пушещи комини. А до тях - пушки, гранати, револвери, други бойни оръдия от най-различен вид и назначение. Стените и таваните в тези станции-храмове бяха изписани в същата символика и поразяваха с потискащата си тържественост. Трябва да се признае, че семиотически тези стенописи възпроизвеждаха иконографията на иконата и църковната фреска. Те подреждаха в "божествена йерархия" земните образи на тогавашните герои - стахановци, мичуринци, матросовци... "Светещите" им погледи свидетелстваха, че прозират иначе невидимото за хората, минаващи покрай тях, "светло бъдеще", дори нещо повече - те вече бяха там. Тези "култови" образи заедно с целия интериор задълго превърнаха московското метро в място на поклонение. Особено за жителите на "необятната съветска страна". Тук водеха организирани групи-екскурзианти от Сибир и Средния изток, тук ходеха специално, с особено чувство, но съвсем искрено и доброволно хората, попаднали в Москва по един или друг делови повод. Водеха ги, или самите те слизаха долу в метрото, за да видят очакващото ги горе светло бъдеще. Пространството на метростанциите беше не просто подобно на храмовото, тъждествено на него, но и го подменяше - "долу", защото "горе" храмовете бяха взривени . Въпреки че отново на тавана бяха изписани иконоподобни образи на "герои-победители" и страшно око, но не на Бога, а на Властта, вертикалната йерархия на пространството бе обърната по най-ужасяващ и буквален начин.
Много по-късно, едва ли не по време на перестройката този стил беше окончателно изоставен и метрото се превърна в това, което отдавна е било другаде - в транспортно средство. Бих искал обаче да подчертая една съществена според мен подробност. Първите станции, които зримо, сетивно се противопоставиха на Сталиновите "храмове", бяха строените по времето на Хрушчов. Противопоставяха се не с друго, а с празнотата си, функционално изчистения от всичко, което не носи информационна или технологическа натовареност, обем. Така "разтоварени" и опростени, Хрушчовите станции плъзнаха из целия тогавашен "лагер". А днес стигнаха и до нас в София.
Съвсем неотдавна в Москва слязох "долу" - в метрото. Няма смисъл да се говори за натрупалите се с десетилетия различия. Големият град не може без метро. Но не това е главното. Попаднах в метрото случайно, в интервала на иначе интензивно и постоянно предвижване из града с кола и видях нещо ново за себе си. Светът "долу" е свят на механични и безлични тълпи, а светът "горе" е свят на милиони лъскави, сравнително нови автомобили. Това са два радикално различни свята. Хората долу се носеха все так мрачно и безнадеждно както преди десетина години, а горе - с енергия и агресия, самоуверени и свободни.
Чух много и различни версии за тази видяна от мен нова социална стратификация. Ето в Ню Йорк например в метрото се возят "всички". Там банковият чиновник и безработният се смесват в една разнолика и многобройна маса. И сигурно е така. Само че не се доверявам на тези косвени свидетелства и преценки. Бих обърнал внимание на съвсем друг смислов пласт - на една художествена визия, в контекста на която метрото и в Москва, и в Ню Йорк днес се асоциира с нещо опасно и непредвидимо. В повечето сюжети, експлоатирани от масовата литература и киното, то е сцена на убийства и катастрофи. Тук се срещат фатално или разузнавачи от противостоящи една на друга служби, или влюбени, на които им предстои да се разделят завинаги. Случаен ли е този контекст? Едва ли, защото метрото така или иначе си остава "долу". Тук не се живее, а движението е в "тъмното". И в Москва, и в Ню Йорк в метрото по воля на случая попадат и хората от "горния свят", но за тях това е именно инцидентно.
Това, че модерната, дори и постмодерната култура сюжетира метрото като фон за нещо опасно и фатално, издава общата тенденция. Навсякъде в света метрото е принудителен вид транспорт. При цялата разгърнатост на мрежата в Москва, например, редовият пътник не е субект на нейното функциониране - не той, а тя избира маршрута, по който той трябва да се движи. Колкото по-малка е зависимостта на индивида от тази тотална воля на метро-мрежата, толкова е по-свободен той. И не е случайно, че инцидентно попадащите в мрежата хора я ползват за кратки движения, за маршрути, от и до мястото за паркинга на колата им. Хората, които редовно се движат в метрото от единия край на града за другия, са лишени от възможността да се движат свободно.
Изобщо "долният" свят се издава тъкмо с тази несвобода, с тази обреченост да се движиш винаги по един и същи маршрут. Точно тези постоянни и стабилни маршрути "избиват" във външния вид не само на метрото, но и на хората, които го ползват. И то постепенно се пълни с графити и други знаци на съпротива. Видях това и в Москва, и в Питер. Върху много и различни рекламни материали са надраскани персонално адресирани бележки, телефони, адреси.
Това странно опитомяване на метрото не го прави по-човешко. Напротив, доближава го до образите от масовото кино, експлоатиращо тематизмите за пост-ядрения свят, свят "след апокалипсис", свят на разпадналата се социалност.
Ето на всичко това днес все още съвсем очевидно се противопоставя софийското метро. Не бих свързвал сегашния му облик с този на първите съветски станции-храмове. Няма я нито Сталиновата символика на сърповете и чуковете, нито ужасяващи с неправдоподобната си "светлина" стенописи. Има го обаче същият този екскурзиант в светлото бъдеще.
Сигурно това е временно явление. Сигурно, щом като метрото ще бъде завършено и ще стане наистина удобен и прагматичен вид транспорт. Едва тогава то няма да бъде предмет на подобно отношение. Само че днес тази възможност не изглежда много голяма.
И това ражда едно тревожно подозрение. Дали самото това недовършено метро ще издържи натиска на огромната си дистанция от света "горе".
А натискът няма да е малък. Безполезността на метрото като вид транспорт автоматично го превръща в друго място - дом за тези, които няма закъде да пътуват, защото ...нямат нито собствен дом, нито занятие, което би ги принудило да излизат от долу на горе в пряк, а не символен смисъл.
Дмитрий Варзоновцев