Освобождението - на екрана

Този текст има претенцията да е първият подробен преглед на филмите, посветени на освобождението на България. Публикуваме го с известни съкращения.
Само телевизионната адаптация на "Под игото" на проф. Янко Янков, излъчена през 1991 г., не е намерила място в обзора.
По повод 120-годишнината от Санстефанския мирен договор БНТ ни предложи за пореден път някои от разглежданите в текста заглавия.
К

На перипетиите в нашето национално освобождение са посветени 15 игрални филма, сред които 5 руски и двойно повече български. Има и една недовършена българо-унгарска идея за екранизиране на приключенския роман "Дунавският лодкар" на Жул Верн.
В исторически план най-подчертан е интересът към личността на Левски. През 1927 г. се обявява конкурс за сценарий, но проектът останал неосъществен. През 1933 г. Васил Гендов - първоначинателят на българското кино - създава и първия ни звуков филм "Бунтът на робите". Главен герой в него е Апостолът. Филмът бил посрещнат нееднозначно. Наред с интереса към екранното показване на важни моменти от националната ни история има и силно разочарование от мелодраматичната им, често посредствена интерпретация. Филмът не е запазен, но спомените и рецензиите за него сочат, че той се занимавал преди всичко със съчинената любовна история между Левски и учителката Христина в интерпретацията на самия Гендов и съпругата му Жана Гендова. Въпреки снизходителното отношение към българското кино, още при този първи опит обществеността ни проявява критично отношение за недостатъчно взискателния подход към значителната тема и образ.
През 1940 г. българският печат споменава за повишен интерес на съветското кино към тази национална светиня. Пресата и киноведската литература споменават за съпричастие към проекта на другия български изявен кинорежисьор - Борис Грежов, а и на историка Димитър Страшимиров. Вероятна причина проектът да не бъде осъществен е нашествието на хитлеристка Германия в СССР.
През последните десетилетия видни български интелектуалци се насочваха към екранното пресътворяване на образа на Левски: проф. Гочо Гочев, Радой Ралин, Стефан Цанев... Познавам варианти на сценариите им. Нито един от тези опити не бе доведен докрай. Мисля, че основна причина е максимализмът, който съпровождаше подхода към подобни теми и сюжети, негласно обявявани ако не за "табу", то най-малкото за "светая светих". Може би са оказали влияние и известни комплекси за непълноценност пред величието на проблематиката и образа. Не е по-добър и телевизионният сериал "Демонът на империята" (1970), заснет от водещия театрален режисьор Вили Цанков. Уговорките, че филмът е "детски", "развлекателен" и т. н., не бяха приети и от зрителите, и от критиката. Неуспехът задълбочи предразсъдъците. Фактите говорят за две неща: за активен интерес към обаятелната и легендарна личност на Левски, но и за трудности, които до този момент не са позволили пълноценното й екранно пресътворяване.
Екранизацията на "Под игото" е втората тема, която вълнува българското кино от 20-те години до днес. Лично моя хипотеза е, че Вазов полага основите на "комплекс за респект" у българина с "Епопея на забравените". Романтичният ореол, който той създава около героите на Априлското въстание и Шипка, граничи с религия - митично и епично неразделно се сливат. Тази сплав между романтизъм и реализъм откриваме преди всичко у Пушкин и Юго, а Вазов черпи с пълни шепи вдъхновение от благодатните европейски традиции. Патриархът на българската литература повдига толкова високо летвата на художествен и нравствен максимализъм, че след него малцина се опитват да я надскочат.
Интересното е, че първият сериозен опит за екранизация на Вазова творба въпреки примитива и несъвършенствата, които личат в малкото запазени кадри, е поемата "Грамада" през 1935 г. Образът на Цеко, експресивно пресъздаден от Константин Кисимов, е внушителен като паметник. Това е подстъп към екранизацията на "Под игото" от режисьора Дако Даковски (1952) - ключов успех при изобразяването на борбите за освобождение на България от турско робство.
Няма да обяснявам какво е за всеки българин "Под игото". Навремето идеята за екранизация на прочутия роман повдигна дискусия. Бяха направени много съкращения и някои допълнения. Те предизвикаха отпор: може ли да се "дописва" Вазов и как? От дистанцията на времето отговор има, но и тогава приемът на филма и отгласите за него сочат сполука. Той се гледа с неотслабващ интерес и днес. Това също е аргумент за непреходността му.
Три бяха насоките, в които сценарият беше "допълнен". На първо място беше разширена панорамата на Априлското въстание. На второ място беше изменен финалът. На трето място бе сгъстена картината на робството и експлоатацията на народа от "чорбаджии и турци". И трите основни промени бяха приети противоречиво.
Два са основните епизода, които рисуват с мащабни краски картината на Априлското въстание: "Клисура гори" и "Зли дол".
Срещу погрома на Клисура никой не възрази и това не беше случайно. По съдържание той се придържа дълбочинно и творчески към Вазовото наследство. Жестокото насилие е разкрито в "Епопея на забравените": съдбата на Перущица и Батак, образите на Кочо Честименски и братя Жекови... При екранизацията бе изпепелена цяла изоставена при миграцията планинска махала. Това наложи суров документален отпечатък върху изображението в стила на най-авангардните тогава търсения на италианския неореализъм. Без да следват буквално фабулата на романа, екранизаторите се придържаха към духа на Вазовото творческо наследство. Това е една от предпоставките за успешната екранизация.
Известни възражения породиха монументалните сражения на Зли дол. Колоритно възкръснаха незабравими сцени като пукването на черешовото топче и зова на Боримечката. Но авторите се бяха поувлекли, изграждайки цяла "черешова артилерия" и стратегия на боевете, по-скоро подходяща за изобразяването на Руско-турската война. Историческата памет е ревнива у всеки българин. Вероятно затова най-оспорвана бе клетвата на Оборище и Бенковски в не съвсем успешното изпълнение на режисьора Дако Даковски. Тези дискусионни моменти фокусираха качества, но и слабости на взаимодействията със съветското кино. Съпоставката им с изгарянето на Клисура доказва самостойните амбиции на новото българско кино.
Без да смекчава тягостните нотки от погрома на въстанието, филмът завършва с триумфално посрещане на освободителната армия. Тази сцена звучи в контекста на стихотворението му "Здравствуйте, братушки" например. Друг е въпросът, че самият Вазов е предпочел за финал на романа обесването на Мунчо до касапницата. Това е внушително и като филмова символика: "бесило + касапница"...
Постижение при екранизацията на "Под игото" са човешките образи - Тусун бей (Стефан Пейчев), Стефчов (Ганчо Ганев), чорбаджи Марко (Никола Попов), хаджи Смион (Петко Атанасов), Колчо (Константин Кисимов)...
"Героите на Шипка" (1955) е първият филм, който ни спечели международна слава в разглежданата тематика - руският режисьор Сергей Василиев получи награда за най-добра режисура в Кан. В сценария на "Героите на Шипка" няма нито Боримечката, нито редица епизодични образи от "Под игото" - те са привнесени във филма. От това той спечели, преодолявайки схематизма на литературната основа. Безспорно е влиянието на безсмъртните Вазови стихове и в "Героите на Шипка", обогатени с една визуалност, вдъхновена от платната на Верешчагин, но преосмислена динамично от камерата на Михаил Кирилов. Тя предава драматично динамиката на боя, но не забравя да покаже и психологичните му измерения. Тези нетрадиционни решения разчупиха рамките на официозното кино от 50-те години.
"Записки по българските въстания" (1975) на Борислав Шаралиев беше проект, реализиран в два варианта: като филм и като телевизионен сериал. ТV-спецификата се оказа по-ефикасна за опита на режисьора да поспори с импозантността и схематизма, присъщи на авторитарното кино.
Сериалът успя да "битовизира" историческата хроника в най-приемливия смисъл на думата. Той показа действителните участници в борбите ни за национално освобождение естествено и просто, без украса и почти документално - както го е направил живият свидетел и хронограф в историческия си летопис, предал с неповторима правдивост събитията на Априлското въстание. Филмът запази духа и стила на Захари Стоянов. Може да се каже, че за първи път беше преодолян комплексът да се гледа на историческия герой и от автори, и от публика като на "тотем". Филмът е на водораздела между хроникалната неподправеност и артистичната възстановка на историческата действителност. Радушният прием на "Записките..." в сравнение с "Демонът на империята" и "Свобода или смърт" (за Ботев) дава основания за проблемен размисъл. Превъзмогната е тесногръдата нагласа, че създаването на филм за народните будители е свещенодействие, а самите те трябва да приличат на "паметници". Но разчупването на Прокрустовото ложе изби в други крайности. Ако положителният пример е "Записки по българските въстания", то антиподът му са "Демонът на империята" и "Свобода или смърт" (1968) на Никола Корабов. Първият е безотговорен, вторият - маниерен и опитът да бъде конюнктурно представен в новите политически условия като уж репресирана жертва на догматизма бе възприет с усмивка. "Свобода или смърт", разбира се, е по-професионално направен от филма за Паисий ("Легенда за Паисий" 1963), който направо разгневи българската културна общественост, независимо от авторитета на талантливия театрал Стефан Сърчаджиев.
Като автентичен летопис на събитията филмовият разказ в "Свобода или смърт" е недостатъчно увлекателен. Като форма той не е достатъчно промислен - налице е студена и показна монументалност, чужда на пламенната Ботева душевност.
Не би било справедливо към ключовите наши успехи да не се причисли и телевизионният сериал "Пътят към София" (1977), създаден от украинския режисьор Николай Машченко по едноименния роман на Стефан Дичев. В него филмовият разказ е изграден увлекателно и професионално зряло. Изваяни са плътни и живи образи. Уловена е точно атмосферата на епохата.
Ако раздвижим назад границите на историческата ни панорама и ги разширим, трябва да се добавят преди всичко филмите на двама от най-изтъкнатите представители на съветското кино: "Адмирал Нахимов" на Всеволод Пудовкин и "Адмирал Ушаков" и "Корабите щурмуват крепостта" на Михаил Ром.
Екранизацията по "В навечерието" на Тургенев (1959, реж. Владимир Петров) е сред неуспешните филми, посветени на Руско-турската война. Тя следва добросъвестно фабулата на романа без оригиналност и вдъхновение.
Не предизвика оживление - нито в СССР, нито в България - и появата на филма "Юлия Вревская" (1977, реж. Никола Корабов). Съдбата на тази романтична, но самоотвержена аристократка е малко известна. Тя била една от първите дами в императорския двор, но постъпва като медицинска сестра в Освободителната армия, за да намери нелепо смъртта си от холера. В сценария Стефан Цанев беше намерил интересни щрихи да обрисува чаровния й образ, но реализацията остана под нивото на замисъла...
Този първи обзор на една значителна за нас проблематика няма юбилеен характер, нито претендира за теоретични обобщения. Резултатите от екранното претворяване на борбите ни за освобождение от турско иго са поляризирани и нееднозначни. Има успехи, но и провали. Причините за неуспехите са преди всичко извънхудожествени. Те се коренят най-вече във вътрешни и външни политически предразсъдъци, които често не са позволявали да се създаде истинска творческа атмосфера. От своя страна успехите са предпоставени от факта, че духовният елит на нашите народи неизменно е проявявал подчертан интерес към тези исторически съдбовни моменти.
Неделчо Милев