Тая вечер сме на шоу
с Бърнард Шоу

Още от юношеството, още откогато за пръв път прочетох (или гледах в русенския общински театър - не помня кое от двете имаше приоритет), та още от първата ми среща с "Пигмалион" на Шоу, аз бях безкрайно стреснат преди всичко от заглавието. Какво общо имаше между "шоувските" мъжко-дамски учителски разправии и Овидиевата (или там въобще древната римско-гръцка) легенда за скулптора, който се бил влюбил в скулптурата си?... Беше забавно и закачливо, разбира се, нещо, което допада на чувството за хумор на всеки тинейджър с полукласически гимназиален манталитет, но все пак... Все пак английска пиеса, хората ходят във фракове, дамите носят шапки с воалетки, а пък такива думички...
Чак много по-късно, вече поотраснал и даже започнал да поостарява, чак когато открих, че тия "думички" при Шоу са много по-шокиращи, отколкото в срамежливия превод на 40-те години, чак тогава моят ученически стрес започна постепенно да пооглажда острите си краища и да се превръща в естетическо удовлетворение. Нещо повече - в преживяване, което бих нарекъл усмивка на разума.
Обожавам парадоксите на Шоу. Чрез десетината му най-добри пиеси нашият век започна да се оглежда в щуротиите си, да се смее и да се стряска от собствените си чудатости, които в скоро време, даже малко преди смъртта му, щяха да се превърнат в гримаси, които... Впрочем, не! - това е работа на следващите, на сюрреалисти, на екзистенциалисти и абсурдисти, те щяха да изследват гримасите на безумието на века ни...
Не! Засега, за през тая вечер, в която ще гледаме това представление, ще се опитаме да останем при забавните и лукаво-мъдри парадокси на Шоу, да се забавляваме със собствената си щуротия и да се надяваме, че все пак в нея има и нещо здравословно.
1 март 1998 г.
Леон Даниел