Ирония на иронията

Иронията на Уди Алън е преди всичко спрямо "жълтите", тоест популярните "почерци" на човечеството. По-обобщено: към цялата "жлътналост" на човешкото съществуване. Той пародира кримки, езотерики, фройдизми, "жития", мемоари, дневници, критики, метафизики et cetera. Всъщност пародира литературата в нейната цялостност и абсолютност. Текстът е поставен под въпрос в неговата "съборност", в качеството му на Петър (камък), върху който гради цивилизацията. Уди Алън "боцка" най-свидната рожба на азбуката - текстът. Защото той е, който чертае и реди днешния свят: човечеството кръжи сред вселена от книги, думи, слова, речи, писма, текстове, почерци, докладни, отчети, доноси, документи и т. н., които буквално го задушават със своята не-обозримост, не-из-числимост и не-об-ходимост. Свят-Библиотека, следователно, когато на Библиотеката започне да се гледа несериозно, целият свят става несериозен, лековат, дори безтегловен. Килограмите и тоновете букви са обезтежени и от маса са превърнати в ефир. И човек се рее сред тях вече като елф, не като обременен със сковаващ скафандър космонавт. Откъсва се от "кораба-майка", от своите привързаности и заземявания, за да получи възвишеност и непосредственост.
Самият Уди Алън обаче също е "произведение" на тази cultura littera и безотказно съзнава невъзможността за отърваване от нея. И именно тук неговата ирония сама себе си подлага на ирония, за да се отграничи, отстрани и, ако е възможно, поне за малко да се измъкне. Но измъкването е възможно по един-единствен начин - чрез смъртта. В разказите на Уди Алън тя е едновременно отблъскваща и привличаща, страшна и смешна, плашеща и приятелска; тя е всъщност неговата обсесия. За него тя е изход и бездна, измъкване и приклещване; тя е другото на познатото, което хем зове, хем ранява.
Тази "удържаност" от смъртта прави "смехориите" на Уди Алън тъжни, печални, през сълзи. Неговата ирония е отчаяна, не оптимистична; е настръхнала от ужас, не смела: той е достатъчно прозорлив, за да прониже бъдното и да провиди, че шансът за човека е нищожен. И тъкмо заради това може би е ироничен и към своето писмо; с внезапни обрати самото то е "поставено под въпрос", за да се иде отвъд него и да се предотврати усещането за сатира, за сляпа взряност в настоящето: "Предлагам ви няколко откъса от пазения в строга секретност личен дневник на Уди Алън, който ще бъде публикуван посмъртно или след неговата смърт, което и от двете да стане първо." Или: "В този цикъл са събрани няколко ранни есета на Уди Алън. По-късни няма, защото умозренията на автора се изчерпаха." Фразата върви в привичен ритъм и с привичен смисъл, за да кривне рязко и изведнъж, та като скорпион да забие ироничното жило сама в себе си: "Не стига, че няма Бог, ами я се опитай да намериш водопроводчик в почивен ден"; "Цялата литература е бележка под линия към "Фауст". Понятие нямам какво искам да кажа с това." Епичното и метафизичното изведнъж се сриват във всекидневното и делничното; иронията спрямо писмото на свой ред е иронизирана; подиграна е и изиграна така, че колкото и да се мъчим да открием у нея някакви житейски или вечни истини, ще претърпим неуспех. Ирония на иронията, сиреч себеосмиване чрез смъртта.
Уди Алън ни изправя пред една двойна ирония, която, иронизирайки се, създава в разказите му истински лабиринт от алюзии, майтапи, смешки, но и от тъга, отчаяние, безизходност. Неговият хумор е скръбен, неговите шеги - горчиви, неговият смях - безнадежден. Той поставя под въпрос самото свое действие на поставяне под въпрос и така създава една двойственост, една амбивалентност, в която читателят се обърква къде е сериозното, къде несериозното и въобще има ли разлика между двете. Писането му е съзнателно търсено противоречие, е съзнателен абсурд, в който без колебание и без затруднение откриваме себе си и своето иронично на квадрат съществуване. Ирония, от която, подобно на Клейман, няма измъкване. Или има, но едно-единствено - лудият с ножа.
Митко Новков

___________
Уди Алън. Квит сме...
Превел Георги Шарабов. ИК Труд. С. 1997