Субект-за-четене

Ще започна с нещо, което изглежда съвсем дребно: в стихотворенията (а дали това са стихотворения? все повече усещам носталгичната неадекватност на този термин като рецептивен капан...) на Марин Бодаков пунктуацията почти напълно е изчезнала. Няма главни букви и спасителни точки. Текстът не започва и не свършва никъде. Той е винаги по средата си: вече-започнал, още-не-свършил. Не беше така в първата книга на Марин Бодаков, "Девство". Значи разликата иска да бъде интерпретирана като развитие: очевидно-промислена небрежност, знак на желанието-подкана за някакъв вид прочит.
В началото на нашия век Яворов се измъчва от чувството за фалшивост на поетическия субект, за манипулативност на Истината в лирическата игра. В края на същия век отказът от усмирителна риза на пунктуацията изглежда като отказ от фиксиране на всякаква идентичност в поезията - разливане на субектното, субектът в процес на своето ставане. Четящият трябва сам да поставя акценти и паузи, да почва и свършва, като с това превръща присъствието си в сюжетостроителна тактика. Четейки, той донаписва субекта на текста, рецептивният жест става четене-писане на една колективно-неясна субектност. Древният философ беше казал, че никой не влиза два пъти в една и съща река. Нещо подобно можем да кажем и ние за модерната лирика: тя става реалност извън себе си, в желанието за отписващо-дописваща споделеност.
Какво все пак тече в реката на дискурсивното преживяване? Кое трябва да съблазни способността за огледална регресия на рецептивната идентификация? Какви са тези "бисквити", които читателят трябва да схруска-погълне уж в междудругото на своето ежедневие и дали няма нещо общо между тях и онази Мадлена на Пруст, чийто мирис отключва способността за спомени?
Изглежда, че жанровата неназовимост аналогизира отказа от едипова конструираност на пишещия субект. Той е фиксиран в тялото (тялото като душа, душата на тялото, тялодуша на лирическата способност за писане) и това ми подсказва, че "женското писане" е по-малко женско и повече писане на един вид краевековна модерност. В една своя версия соматичната обсесивност може да бъде произведена от страх, неувереност, болезнена свръхчувствителност, комплекс за идентична малоценност. Наистина любовното тяло на тези "бисквити" е по-скоро чувствително, отколкото чувствено. То е самоотчуждено в колебанието между носталгичен сантиментализъм и полудръзнат цинизъм на израза. "Не искам да съм възрастен..." е идеология на страха-самолюбуване от порастването. Оттук и втората обсесия на текста: с фантазии за миналото, което не свършва, за детскост, за любовно-самопожертвувателни употреби на родителски фигури...
В една друга версия обаче дискурсивното тяло изговаря нарцистичната пълнота: онази липса на край и начало, на усещането за вътрешни разлики, за социалния конструктивизъм на разликите изобщо, която забелязахме и в отказа от пунктуация. Тялодушата се е разляло в статут на "цяла вселена". То/тя не (се) познава във фундаментализма на опозициите: аз и другият, вън и вътре, мъж и жена... Това не е тялото на един субект в процеса на писане, а писането като тяло на субекта-без-край. Или пълното тяло, което ражда способността за приказки. И между тях - приказката за пълното тяло.
Милена Кирова
____________
Марин Бодаков. Бисквити.
ЛИК. С. 1998