От хвърчащи листа I

Отложеният живот, който живеем, сякаш предполага по-къси форми. Рядко някой по-дълъг театрален текст не е бъбрив и празен или не звучи претенциозно. Бележките ни за спектакли или за различни паратеатрални факти често имат характера на "запазване на марката", на опит да се каже може би най-важното или най-твоето, нещо, което може да се развие по-късно, ако се наложи или ако меланхолична леност не зачеркне окончателно намерението. И ти, а най-вероятно и читателят, предпочитатe отломъците, бележките върху програмата на спектакъла или върху хвърчащи листа. Дори две думи, ако изразяват искрено любопитство към усилията на правещите театър и любов към изкуството (каквото и да значи това), не са ли по-уместни от хладните велеречиви дисекции?
Това достатъчно ли е да мотивира появата на подобни редове?
1. В Малък градски театър "зад канала" очевидно схващат своя репертоар като цялостен проект. Човек може да гледа на появяващите се спектакли в този театър като на факти от една осмислена поредица, като на реализираща се стратегия, която има обща цел. Ако "Славейковци" на Бойко Богданов зададе въпросите "Виждаме ли се какви сме?", "Променими ли сме?" и т. н., в "Живият труп" на Бина Харалампиева въпросите напускат народопсихологическите си измерения и набират скорост към ирационалните полета на отделния човек. Спектакълът се занимава с обреченото самозачеркване на индивида, но и с някои от причините (включително и социални, но не само) за невъзможността на друг избор. Третият спектакъл за този сезон е "Майн кампф" от Георг Табори, поставен от Златко Пакович. В него е изобразен свят във фазата след "Бог е мъртъв!" Персонажите стигат до мисълта, че "които не са мъртви, сигурно още живеят", но още преди тях зрителят разбира, че безгрижието и артистизмът - в случая - могат да родят и раждат чудовища, че доброта се сее в добро поле и наивността в обратните случаи е непростима.
При това трите спектакъла са съвсем различни като видове театър. Те черпят художествените си аргументи от различни и по своему допълващи се театрални поетики. Моите предпочитания са към сценичния език на "Майн кампф", въпреки че виждам и някои нерешени проблеми на спектакъла.
2. Мисля, че "Михал Мишкоед" от Сава Доброплодни, поставен от Николай Ламбрев в Общински театър "Възраждане", е най-доброто, което съм гледал в този театър. В модернизираното пространство, създадено от арх. Ангел Ахрянов, се развива старата монотонна глума над човека, който иска толкова малко - да обича и, ако може, да бъде обичан, - а получава само присмех и унижения. Дебилният Михал на Ангел Георгиев-Ачо натрупва в течение на действието драматични обеми и обръща представите ни за своя персонаж. Един успех - неочакван цялостен! - за актьора.
3. Стоян Камбарев започна наскоро отново репетиции на "Три сестри" от Чехов в театър "София". След спектаклите му в Малък градски театър, в Сатиричния театър и във Варненския театър последва нелепа и така необяснима пауза в работата му. Очакванията от този наистина изстрадан проект са огромни. Поне моите.
Никола Вандов