Към вечните сюжети и истини -
Пигмалион

"Пигмалион" е може би най-поставяната пиеса на Бърнард Шоу. Пиесата, донесла му най-голяма популярност след първата премиера във Виена през 1913 г. Шоу е много поставян у нас, но не и "Пигмалион". Леон Даниел я поставя сега на сцената на Народния театър, запазвайки историческия колорит както в сценичната среда и в костюма, така и в поведенската характеристика на персонажите. Колкото по-видима е историческата дистанция между началото и края на века, толкова едрината и тежестта на проблема, поставен от Шоу, стават по-видими. Натрупаният исторически опит се наслагва върху митологичния сюжет за критския цар, влюбил се в собственото си творение, който Шоу интерпретира от гледна точка на социалния експеримент - има ли Хигинс правото на подобен радикален експеримент, пренебрегвайки значимостта на социалната стратификация за съдбата на отделната личност. Самият Шоу, поставяйки "Пигмалион", забранява на Стела Камбъл (Илайза) и Хърберт Три (Хигинс) да показват на финала, че са влюбени.
85 години по-късно, Леон Даниел едва ли е издал подобна забрана на актьорите, но в спектакъла видимо по-важна е етичната страна на връзката между "твореца" и "творението". И ако историческите факти отдавна потвърдиха скептицизма на Шоу към радикалните социални експерименти с човека, "Пигмалион" на Леон Даниел не повтаря ясния исторически факт, а върху него проектира етичния проблем - никой няма право да експериментира с човешкото достойнство. Посланието е отправено без видима моралистичност, леко и ненатрапчиво. Влюбването на Хигинс в Илайза идва по-скоро като ироничното отмъщение на мита към егоцентризма и късогледството на професора по фонетика към последствията от неговия творчески експеримент. Дори чувството за хумор в спектакъла е меко и добронамерено. Комедийният ефект се проявява чрез сблъскването на особеностите на характерите, на привичките и личните характеристики на всеки от персонажите при общуването и, разбира се, чрез разминаването между жаргона (на Илайза) и литературния език (на салона и Хигинс). Един от финалните акценти на представлението е, когато Илайза признава, че най-важното, което е научила, е не правилният английски от Хигинс, а как трябва достойно да се отнасят към нея - от Пикуик. Изобщо класическите пътуващи сюжети носят класически ясните, мъдри послания.
Самият спектакъл на Леон Даниел е по класически завършен. Сценичната бутафорност и грим са знаци на тази класическа театралност. С психологическа острота са очертани безупречно характерите и тяхното развитие в действието. За актьорите това е възможност да проявят себе си в отчетлива, обемна роля. В "музикалната партитура на ролите" при Леон Даниел всяка е добра и все пак, това е театър, открояващ соловите партии, главните роли. Валентин Ганев (Хигинс) и Рени Врангова (Илайза) достойно се надиграват - особено във втората част.
Исторически костюм и среда, бляскав сценичен характер, динамично действие, сложни ребуси на взаимоотношенията чрез диалога, психологически финес в анализа, тънко четене на пиесата, ясно послание, накратко: класическата театралност на "Пигмалион" въвлича зрителя във вечните сюжети и истини, за да ги съотнесе след финала към актуалното. Тази театрална класическост Леон Даниел владее виртуозно - той е Учителят.
Виолета Дечева