На демокрацията
днес й липсва страст

Пълният текст на интервюто с Пол Рикьор в телевизионното предаване "Панорама"
- Г-н Рикьор, тук, пред нашата камера кой ще говори - авторът или човекът Пол Рикьор?
- Човекът. Разбира се, човекът, защото авторът е само едно име върху корицата на книгите ми. Той не се интересува от смъртта, той винаги си остава автор, докато аз съм тук жив и искам да говоря като жив...
- Баща ви е загинал в Първата световна война. Вие разказвате, че като дете сте го считали за герой, но по-късно сте отрезвял и сте разбрал безсмислието на неговата смърт. Означава ли това, че, общо погледнато, в Първата световна война загина героят в европейската култура?
- Да, и това означава. Означава и нещо повече. Аз, подобно на моя чешки колега Паточка, мисля, че Първата световна война е най-голямата катастрофа за Европа, това беше нейното самоубийство.
- През Втората световна война вие сте пленник в продължение на пет години. Открихте ли тогава дефиниция на свободата, тази свобода, която никога не губим?
- Тогава нямах свободата да се движа където си поискам. Пет години, прекарани в една барака - може да бъде доста потискащо, но аз имах шанс. Шанса да бъда с една група офицери (аз самият бях офицер), всичките университетски хора, и ние веднага си организирахме малък университет вътре в казармата. Така аз пет години преподавах философия, имаше и икономика, и политика, и чужди езици, и история. За да ви отговоря на въпроса - ние създадохме свободно пространство зад оградата на пленническия лагер.
- Значи вие считате, че познанието винаги е дом на свободата?
- Да, да. Аз съм голям читател. И държа на свободата на прочита. През това пленничество изчетох цялата немска литература, не само големите философи, но и поетите - Шилер, Гьоте и т. н., и ще ви кажа - истинските германци бяха в книгите, те не бяха моите пазачи, а онези, които са създали такава литература. Големите германци от XVIII и XIX век - те ме предпазиха да не се отчаям, да запазя критическа дистанция по отношение на пленничеството...
- През 1941-ва сте бил изкушен от политиката на Петен, от колаборационизма. Днес изпитвате ли вина заради това?
- Не, не изпитвам. Това е един проблем, който споделям с много мои колеги, включително и тук, във вашата страна - трябва да можеш да приемеш всичките си житейски избори и да живееш с тях. Да можеш свободно да кажеш - минал съм и оттук, и оттам. Ето, аз сега говоря за моето отклонение и самият разказ ме освобождава от него. Изисква се сила, за да бъдеш честен докрай със себе си и сам да си простиш миналото. Това е философия.
- 1968 година - вие сте ректор на университета в Нантер. И студентите ви обвиняват, че сте консерватор, въпреки че, както сам казвате, винаги сте бил ляв. Защо тогава не ви разбраха вашите студенти?
- 68-ма беше времето на ексцесите. Аз имах противоречия, понякога жестоки, с ултралевите, хората на Троцки, на Мао, Полпот - дори и той беше техен герой, и кубинците, и Че Гевара. За тези студенти аз, естествено, изглеждах умерен, а да си умерен, за ултралевите значеше да си консерватор.
Тогава научих много за политическата страст. На демокрацията днес й липсва страст. Може да се каже, че целият запас от страст бе изчерпан от Хитлер и Сталин и днес ние сме изправени пред политически управления, лишени от страст. А това е трудно. Трудно е да задържиш общественото внимание, без да го впримчиш в страстта. И за да се върнем на паметната 68-ма - е, тя беше според мен последният изблик на политическа страст в западното общество.
- След '68-ма се установявате в Америка. Да не би това да означава, професоре, че един от най-големите мислители на века се е изкушил, и той на свой ред, от американската мечта?
- Ще ви кажа нещо смешно - след като 25 години съм прекарал в Америка, аз не я познавам. Изобщо. Аз познавам университетския град на Америка, а той няма нищо общо със страната на мечтите. Той е друг тотален живот, вътре в живота на Америка. И е част от нейната абсолютна неповторимост. Това, което научих, е, че нищо не може да имитира Америка. Тя е много повече изключение, отколкото модел. И ние, европейците, трябва да го разберем това.
- А може ли да съществува модел на демокрация, или всички демокрации са различни?
- Демокрацията е свят на експеримента. За разлика от тоталитарните режими, които претендират да притежават цялото знание, докато демокрацията знае, че нищо не знае. И продължава да търси. Тя в този смисъл е интелектуално по-мъчителна, защото не ни дава готовата формула, а само търси формули.
- Ние тук, в посткомунистическите страни, често се питаме - защо се случи тоталитаризмът, защо точно в това време, защо точно на нас. Вие имате ли отговор на тези въпроси?
- Не, нямам. За мен тоталитаризмът остава голяма енигма. Вземете руския феномен. Имаше една първа революция през февруари 17-та, тя беше демократична и не успя, половин година по-късно имаше военен пуч с много малък брой хора - болшевиките, и те не само успяха, но успяха да променят лицето на света. Е, защо? Защо в Германия демократите и големите капиталисти от Рур се дадоха на Хитлер. Защо? Има нещо толкова смътно, неразбираемо. Нещо, което руши рационалните обяснения. Защо политиката мутира в насилие? За мен като философ това си остава една мистерия.
- Ще ви кажа две думи - любов и добро. Съвременната философия справя ли се с тях?
- Любовта е труден обект. Лесно е да се говори глупаво за нея и е трудно да се говори добре. И за да не бъда глупав, аз не искам да говоря като философ за нея. Тя е част от личния ми живот, в който не бих ви допуснал. Иначе като философ аз я подменям с друго понятие - справедливост. Справедливостта я разбирам. Ние имаме критерий за справедливостта - равенство, солидарност и правила, които важат за всички. Любовта е вдъхновение, справедливостта е аргументация.
- А доброто?
- Доброто е хоризонт. Това е дълбоката мотивация на нашето съществуване. Често в моята философия използвам един цитат от Аристотел - "Философията е умение да се живее добре". Аз слагам доброто в близост до живота, в словосъчетания като "да живеем добре" или "да живеем в добро"...
- Естествено, когато се разговаря с един философ, разговорът не може да подмине въпроса за смъртта. Какви са вашите отношения с нея?
- Виждате как се колебая, защото съм твърде отдалечен от философията на Хайдегер, който казва, че стремежът към смъртта е фундаменталната структура на човешкото съществуване. Вярно е, че смъртността съставя човешкото, че разбирането за смъртността ни е част от нас самите, но аз се чувствам много по-близо до Спиноза, който казва, че философията е медитация за живота, а не за смъртта. Затова съм много по-заинтересован от рождението, от всичко, което се ражда, а не от това, което умира. Виждам собствената си смърт като преход към живота на другите. Другите ще продължат по техен начин това, което съм започнал аз. Така че смъртта не е хоризонт, хоризонтът са другите, които продължават своя и моя живот.
- Твърдите, че XX век свършва в 1989 година. Това означава, че векът, след като вече е приключил, подлежи на осмисляне. Вие, професор Рикьор, бихте ли ни разказал вашата история на нашия век?
- За съжаление аз познавам ужасите на целия този век. Родих се в руините на Първата световна война и затова толкова много настоявам за нейното огромно място в историята. Между двете войни - 20 години, които ми се сториха миг. Време на зреене. Зреех аз, зрееха и идеите на века - политически и морални. 17-та и 39-та бяха голямата лаборатория на идеите. Тогава се срещнаха зараждащият се хитлеризъм с комунизма и прехвърчаха искри. Толкова осезателно, че можеха да се пипнат. После 40-та - 45-та - XX век роди своето чудовище. Няма друг век, който да е създал този ад - адът на "Аушвиц" и ГУЛаг. Ние бяхме захвърлени на бунището на историята. Първата световна война унищожи Европа, Втората - унищожи човека. И затова вече 50 години ние все още оздравяваме. Все още зарастват раните, които сами си нанесохме. Защото и комунизмът, и хитлеризмът не са нещо друго, освен собствените ни изкривени лица. И сега сме в последната фаза на оздравяването. Но ако искате да чуете един стар философ - трябва ни памет и много, много търпение.
Олга Лозанова