Българската наука
пребивава на границите
на любителството

Разговор с проф. Ивайло Знеполски

Преди началото на разговора проф. Знеполски ни подари новата си книга "Езикът на имагинерния преход". И сам започна по следния начин:

Ивайло Знеполски: ...Човек, като си събере текстовете, с които според него се е намесвал във важните дискусии, вижда как осем години говорим елементарни неща и нищо не следва от това; получава се всъщност хроника на...
Култура: ...неефективното говорене... Ако го видим от друга гледна точка обаче, можем да го четем и като хроника на нашето желание да бъдем ефективни. Това все пак някъде трябва да се отчете, ако не на този, то на онзи свят... А има и трета гледна точка - защо въобще хуманитарният текст трябва непременно да е социално ефективен?
Ивайло Знеполски: Според мен нещата опират до поколенски разлики, колкото и многобройни да са днес привържениците на тезата, че поколението не може нито да ти даде, нито да ти вземе. Оставям настрана казуса "априлско поколение".
Култура: Вие към кое поколение се причислявате?
Ивайло Знеполски: Аз май попаднах в някакво междинно положение. Като се погледнах на конференцията, посветена на Пол Рикьор, забелязах, че между хора като Атанас Натев, Добрин Спасов и т.н., и постмодернистките поколения на 80-те и 90-те години, като че ли няма никой... Изтръпнах от един полъх на самота.
Култура: Това ангажира ли ви с посредническа функция между поколенията?
Ивайло Знеполски: Стремя се да намeря някакъв баланс между това, което, макар и малко куцащо, е във връзка с европейската традиция, и българския традиционализъм, най-ярко изразяван от фигури като Тончо Жечев, Николай Генчев и Вера Мутафчиева. Здравата културна нишка, която те представляват, не е за изхвърляне. Но в същото време обновяването на българския традиционализъм е нещо много трудно.
Култура: Свадата между поколенията не е ли по-полезна за живота на културата от тяхното сговаряне?
Ивайло Знеполски: Мисля, че нито сговарянето, нито свадата могат да бъдат ефективни. У нас обновяването много често обаче се схваща като изхвърляне на предишното, направо затриването му, и това е един от трагичните синдроми на българската култура - постоянното себеизкореняване. Ние забравяме началата си, забравяме фигурите си, идеите, които са интересни, които могат да се подемат. Затова понякога цъкаме като невежи, когато открием някой текст отпреди 30, 40, 50, 70 години...
Култура: Да, но това поколение, за което говорите, никак не пострада - и Вера Мутафчиева, и Николай Генчев, и Тончо Жечев си останаха авторитети. В това отношение свадата някак си ни липсва. А и нашата култура не е ли малко излишно патриархална? Целият ХХ век всъщност минава под знака на отрицанията и ревизиите.
Ивайло Знеполски: В това е и "слабостта" на века. Съвременната мисъл, започвайки от Адорно, та до днес, не случайно отправя критични стрели към Просвещението. Заедно с всичко велико, което донесе, то малко лекомислено се провъзгласи и за ново начало, загърбвайки дотогавашната славна средновековна европейска традиция. Оттук и възраждането, от средата на века насам, на интереса към средновековието. Оттук и всички напъни да се доказва, че духът на средновековието е по-близък до модерността, до духа на европейската интеграция и новото европейско пространство. Най-елементарно казано, средновековието, църквата, религиозната мисъл и религиозният дебат са били в основата на Новото време и не могат да бъдат изключени от него, тъй като самата формула на университета се е родила тогава. В религиозните школи, където са се дискутирали свещените текстове. Именно в процеса на интерпретация и дискусия на религиозните текстове трябва да търсим един от стълбовете на европейската метафизика и философия изобщо. Една епоха, която за съжаление липсва в нашата култура, като изключим някои текстове от Златния век на Симеон, спора с богомилите и т.н. При нас този процес на изостряне на мисълта, на дискусия върху това, което не подлежи на дискусия, на проблематизиране на това, което се приема за неоспоримо, изцяло липсва. По същество нашата история е лишена от тази бавна и славна ферментация на университетското. Това обяснява недооценяването и пренебрежителното отношение към Университета у нас... Особено днес, когато трябва да изградим един пласт на хуманитарната култура, без който не можем да бъдем съвременна нация. Неслучайно мислители като Рикьор, които, разбира се, са също дискусионни в своята среда, изразяват силно съмнение и недоверие към модернистичния проект, особено към постмодернизма, именно на базата на това пресилено и малко демонстративно късане на връзките с голямата европейска културна традиция. В разговор, преди да си замине от София, Рикьор сподели с мен, че никога не е употребил в своите текстове и изказвания думата "постмодерно", защото не може да я понася. Той е съвременен, не искам да кажа модерен философ, опиращ се изцяло на класически текстове, на класически авторитети и намиращ в тях всичко, което от методологическа гледна точка му е необходимо, за да подхрани мисълта си и да тласне по-нататък своето размишление. С това не искам да зачертая приносите на модернизма, а да кажа, че е лекомислено непрекъснато да се движим към следващата теория, към следващия модерен автор, без да имаме здрава основа, без да можем да ги прочетем през нашата традиция. Когато забравяме собствената си, макар и много скромна традиция, ставаме хора отникъде. Не може да модернизираш несъществуващото или чуждото. Както и не може вечно да повтаряш "своето".
Култура: Рикьор като че ли все повече става жертва на някакъв морален утопизъм на философстването, става жертва на идеята, че философстването ще реши морални задачи. Такава гледна точка е в някакъв смисъл повече сантиментална, отколкото реална интелектуална позиция. Даже и в академичното му слово с апела истината да решава морални задачи, той някак си стои проповеднически в морален план, очаква институцията да решава задачите на доброто.
Ивайло Знеполски: Схематично бих обозначил по следния начин неговата философска траектория: в началото центърът на вниманието му е насочен към голямата метафизична проблематика, след това идват херменевтиката и проблемите на историята, с историческия разказ, и те го извеждат към проблематиката на "житейския свят"... Това пък го свързва с проблемите на правото, справедливостта, морала - и оттам с политическата философия... А тя обикновено е или утопична, или морализаторска. По-добрият вариант е вторият...
В един момент се намесва и излъчването на собствената му личност. Тя носи събрана някаква житейска мъдрост, която е силно свързана и с религиозната вяра. Днес Рикьор е оставил зад гърба си големите философски проекти и се е заел да опредметява мъдростта, моралната позиция, загрижеността, добротата си - под формата на прагматично философстващо присъствие. Не е случайно, че напоследък работи с различни групи от лекари или юристи, изправени пред нетрадиционни проблеми, които не могат да разрешат от гледна точка на своите "частни" науки. Тоест те усещат необходимостта от разширяване базата на размишлението си и търсят сътрудничеството не на философията, а на философа. Това е нов, интересен момент в развитието на обществената практика от края на XX век. Тук се проявява и дързостта на 80-годишния Рикьор! Здраво стъпил в класическото, неговото мислене е обърнато към необичайните съвременни практики.
Култура: Модерни и необичайни в смисъл на...?
Ивайло Знеполски: Ще дам един пример. Известно е, че американците са луди да прибягват до съда, да търсят за всичко юридическия арбитраж. Според статистиките там адвокатите са повече от лекарите, което едва ли е по-полезното за обществото... Но това е друг въпрос. Рикьор ми каза в един разговор, че американските юристи са се сблъскали със следния казус: млада, парализирана по рождение жена, дава под съд собствената си майка за това, че я е родила с дефект, вместо да абортира, след като е имало данни за увреждане на плода. Така майката й е дала живот, но я е лишила от правото на щастие.
Култура: И с какво може да помогне Рикьор в този случай?
Ивайло Знеполски: Проблемът е дали този казус, който по принцип е един морален казус, може да се превърне в съдебен. Най-общо с проблемите на морала са свързани митът за майчинството и сътворението, свещеността на релацията деца - родители, особеният статут на семейството и т.н. Това поражда и проблема, според мен, в каква степен отношения, досега пребивавали в сферата на морала, могат да се регламентират в съда. Дали религиозните и традиционни забрани върху аборта, тайната на зачатието и свещеността на семейството могат безвъзвратно да бъдат изтласкани от партикуларното право на личността и юридически регламентираното право на щастие... Ако отговорът е положителен, то това може да бъде знак, че обществото е засегнато от дълбоки промени. Ще става дума за една съществена културна мутация...
Впрочем белези за тази културна промяна намираме в масовия американски филм, това засяга особено огромното количество телевизионни филми, облегнати на реални криминални случаи. Развръзката им идва неизбежно в съда. Моралната присъда, на която особено държеше изкуството, наричано "сериозно", е заменена от съдебна санкция. Мястото на морално правия е заето от съдебно оправдания (понякога това е престъпник, срещу когото не са намерени достатъчно доказателства). Изчезва напрежението между формално виновния и морално невинния, на което се е строяла значимостта на голямото изкуство.
Култура: На организираната от вас конференция пролича, че напоследък спекулативното философстване като че ли е в срамежлива позиция, саморазкайваща се, затихва в морални и позитивистични нагласи. И Рикьор е пример за това... Някак си философстването е все повече несигурна и срамна дейност, за която е по-хубаво да имаш някакво алиби, ... например някаква приложност...
Ивайло Знеполски: Не бива да се смята, че Рикьор е репрезентативна фигура за тенденциите в съвременната френска философия, а още по-малко за философията изобщо. Той, като всеки мислител със значителен дял и сложен път, по-скоро е представител на самия себе си... Иначе в съвременната философия съсъществуват няколко тенденции - тенденцията на продължението на модернизма и рационализма, тенденцията на постмодернизма - деконструкцията, интересът към която обаче силно е спаднал...
Култура: Няма ли нещо повече от спадане на интереса - опит да се преодолее този дискурс може би?
Ивайло Знеполски: Постепенно се натрупват достатъчно убедителни доказателства, че дискурсът е тавтологичен - от книга в книга се преповтарят едни и същи неща, които се свеждат главно до някакви пророчества, които в края на краищата не се и сбъдват.
Култура: Мрачни пророчества.
Ивайло Знеполски: Да, мрачни пророчества за културата, за цивилизацията, за човека, за текста. Като се започне от гръмко провъзгласените смърт на човека, смърт на философията, смърт на автора, невъзможност на творбата и т.н. - нито едно от тези вещания не се потвърди по простата причина, че те бяха заченати в сферата на метафоричното. И оттук големият проблем е дали философското мислене може да се облегне на метафоричността като основно средство, което по достатъчно адекватен начин може да осмисли състоянието на света, на обществото и човека...
Култура: Това вероятно е свързано със скандала, който направиха онези обидени американци...?
Ивайло Знеполски: Да, ако имате предвид вече подочулия се и у нас скандал с "Интелектуални измами" ("Impostures intellectuelles") - книгата на двамата американски физици Алън Сокъл и Жан Брикмон (той е от белгийски произход). Обвиненията на двамата са адресирани към някои от безспорните авторитети на френската постмодерна мисъл: Жил Дельоз, Феликс Гатари, Жак Дерида, Жан-Франсоа Лиотар, Жан Лакан, Юлия Кръстева, Мишел Сере и т.н. Тези автори, които оспорват рационалистичната позиция на Просвещението и третират науката като повествование, като вид дискурс, наред с другите дискурси, без да притежават необходимите специфични познания в някаква конкретна позитивна наука, заимстват цитати и тези, дори цели концепции от физиката, квантовата механика, висшата математика, теорията за хаоса и т.н., и ги вкарват в своите постмодернистични построения, за да си набавят "принадена стойност" на научност и убедителност... Сокъл и Брикмон се заемат да покажат защо тези позовавания с тежест на аргументация от трудовете на постмодернизма са несъстоятелни и в повечето случаи лишени от смисъл. Като се насочват към обстоятелствата, които са позволили въпросните дискурси да станат модни и така да избягнат основателните до момента критики, те разширяват по един плодотворен начин спора... Все пак в интерес на истината трябва да кажем, че критиката не засяга цялостното творчество на известните автори, те не са осмени тотално. Чисто и просто става дума по-скоро за защита на науката от всеобемащия и разширяващ се метафоричен дискурс на постмодерността.
Култура: Физици срещу лирици... Старият скандал от Хрушчовата епоха, само че обърнат наопъки...
Ивайло Знеполски: Тази книга е емблематична за ситуацията, защото е атака срещу метафоричния стил във философията и хуманитаристиката, стил, оказал се и тавтологичен... Но атаката не е срещу метафората изобщо, а срещу сферите на функционирането на метафората. Сокъл и Брикмон припомнят, че ролята на метафората е изясняването на едно малко познато понятие, свързвайки го с друго понятие, към което вече сме фамилиаризирани. Докато в постмодерните текстове става точно обратното и метафората допълнително замъглява смисъла, изглеждащ не толкова неуловим. Може да се използва и за придаване многозначителност на баналното. И ако при големите автори това не винаги се наблюдава, то при подражателите може да придобие гротескни форми. У нас също не липсват примери в това отношение. Цели групи се дефинират чрез поделени професионални жаргони...
И второто обвинение към използването на метафората от постмодерния дискурс е уклонът към релативизъм. Релативизъм епистемологичен и когнитивен. Но това обвинение предлага вече наистина една епична дискусия... Впрочем проблемът може да бъде поставен и на една друга плоскост, която не измества опозицията модерно - постмодерно. Може да говорим за циклични промени в парадигмата на разгръщането както на философията, така и на социалните науки, а следователно и на отношенията между тях. Философията и социалните науки ту се отдалечават, ту се сближават. През 60-те и 70-те години е налице ярка проява на отдалечаването им на базата на експанзията на структуралната антропология, лингвистичния структурализъм, семиотиката и социологията... В тези области се появиха методологически амбиции сами да обясняват света и да предлагат епистемологични модели. Умберто Еко дори твърдеше, че семиотиката е единствено възможната философия. Днес започва да доминира точно обратната тенденция. Рикьор е олицетворение именно на това обратно движение, което може да се наблюдава и в кръговете на нашите млади хуманитаристи. Литераторите, филолозите и изкуствоведите се изкушават да философстват.
Има, разбира се, и фигури, които успяват да поддържат висок теоретичен статус на своите дисциплини, без да изпадат в методологически империализъм - такъв е Пиер Бурдийо и неговата рефлексивна социология. Може да констатираме, че това е една от най-влиятелните фигури не само във френския интелектуален живот днес. Неговият авторитет по някакъв начин се оказва консенсусен за социологията.
Култура: Искате да кажете, че Бурдийо успява да сдобри двете тенденции, на физиката и на лириката? Как си е извоювал този статут?
Ивайло Знеполски: Не че си няма опоненти и хора, които го отричат, но в момента седи доста стабилен и има много последователи. Проблемът се решава от последователите и учениците. Има силен отлив от другите научни течения в самите научни среди и университетите.
Култура: А Рикьор има ли ученици?
Ивайло Знеполски: Рикьор е фигура-прецедент, оригинална, самобитна, има влияние, но няма истински ученици, както между другото е с всички големи фигури. Дерида също има подражатели, но аз не знам дали тези подражатели могат да минат за негови ученици. Рикьор има спътници, много внимателни читатели, но има и страшно много врагове. В навечерието на конференцията в София Франсоа Дос, известен хроникьор и историк на интелектуалния живот във Франция, който преди това написа двутомна история на структурализма, публикува огромна интелектуална биография на Рикьор - 700-800 страници. Тя бе оценена доста негативно от ариергарда на постмодернизма и фукоистите в статия в списание "Нувел обсерватьор". Попитах Рикьор как сам оценява посветената му книга, а той отговори, че не я е чел и не възнамерявал да я чете, тъй като имал толкова много книги, които искал да прочете, а нямал време. Другата причина била, че познава себе си достатъчно добре и не изпитва допълнително любопитство към образа си. Рецензията в "Нувел обсерватьор", подписана от Дидие Ерибон, е силно негативна и по отношение на самия Рикьор.
Култура: От каква гледна точка го атакува?
Ивайло Знеполски: Атакува го с обвинението, че е старовремски религиозен мислител, който няма нищо общо с модерността, припомняйки старо мнение на Сартър от 50-те години, който казал: "Рикьор ли? А, онова кюре, дето се занимава с феноменология..." В една от последните книги на Рикьор - "Интелектуална автобиография" - намираме едно малко банално обяснение на тази вражда. През 60-те години Рикьор и Фуко били съперници за едно и също място в Колеж дьо Франс. Известно време имало обработка на гласуващото тяло, публикации, свързани с качествата на единия и на другия. Най-накрая Фуко надделял, бил избран и Рикьор трябвало да се оттегли. Коментарите са, че е надделяло много силното по онова време структуралистко лоби... Разбира се, Рикьор тогава не е бил на върха на славата си, неговите големи публикации, които го правят известен, започват през средата на 70-те години. Но оттогава започва вражда между него и структуралистко-деконструктивистката група, която вече 30 години не е забравена.
Култура: Другите кюрета умряха, само Рикьор е жив - как ще го забравят.
Ивайло Знеполски: Рикьор не е консенсусна фигура, но той предлага един възможен тип поведение на философа днес. Като го слушах на конференцията, стигам до убеждението, че той вече си е извоювал правото да говори като възрастен мъдрец, който в известен смисъл е вън от съмнение относно мотивите си. Няма користни интереси, просто се мъчи да сподели изкристализирала мъдрост, която понякога се нарича философска. Очевидно все повече го интересуват житейските дела...
Култура: Не се ли проявява именно в това общата методологическа криза на философията?
Ивайло Знеполски: Има такова нещо. Липсват нови предложения, тъпче се на място, това, което излиза на философския пазар, са неща, които се знаят, по-скоро се работи по детайли, върху отделни сюжети. Но формулата на Рикьор според мен е много плодотворна - херменевтиката се предлага като обединяваща рамка, която може да съвместява много и най-различни методи, подходи и обекти на интерес и изследване.
Култура: Това е по-скоро културологичен, отколкото същински философски подход.
Ивайло Знеполски: Да, така е. Открай време има такава културологична тенденция, особено в немската херменевтична философия, понеже се е смятало, че големите философски алтернативи са изчерпани още с фигури като Кант и Хегел и в известна степен всички днес са или неохегелианци, или неокантианци. А позицията на Рикьор е да не избира между тези две алтернативи.
Култура: Рикьор натоварва като че ли философията с очакването да е норма на политическото поведение. Това поведение "поставя" ли философски либрета?
Ивайло Знеполски: Не бих казал, че става въпрос за либрета за политическо поведение. Просто той смята, че провокациите, които идват от хитлеризма и сталинизма, са изключително силни и почти онтологично императивни. Съвременното мислене трябва да даде отговори на въпросите, които практиките на XX век поставят. От тази гледна точка той смята, че преходът, извършен от Хана Аренд, от метафизиката към политическата философия, в известен смисъл е и негов път. Самият той в нито един момент не е заемал открито политическа позиция, няма намеси в политическия дебат. Стреми се неговата мисъл да бъде в границите на общите понятия, извън политическия живот и извън партийните пристрастия и ежби.
Култура: Но в академичната си лекция Рикьор фактически посочи три огромни "крана", през които изтича спекулативното философстване днес - морала, политиката и частните науки.
Ивайло Знеполски: Мисля, че неговата позиция е по-гъвкава, тя е двойна: той е против специалния статут на философията, която се кипри като царица на науките, задава някакви общи задължителни положения, не се интересува от дреболиите на живота и на света, няма отговорности. Аз самият се опитах да го попитам в рамките на дебата по време на кръглата маса, но не получих отговор в какво се изразява отговорността на философите и към какво е тя: дали е към философстването, дали е към обществото, дали е към някакви морални категории, които са общи и за обществото, и за философията. За съжаление този разговор се прекъсна. Смятам, че може би той няма отговор. Но мисля, че това отличава Рикьор от силната традиция на философията, която винаги се е обявявала за задаваща моделите, стояла е далеч от битовия пласт. Неговият, условно казано, трети път, ако има такъв, е, от една страна, да запази статута на философията като единствен владетел на общовалидни категории и в същото време да поеме отговорности, да издържи на проверките и провокациите от страна на частните сфери, особено на политическото.
Култура: Защо точно него поканихте в България?
Ивайло Знеполски: Поканих го, защото смятам, че срещата с такъв тип мислене отговаря на необходимостта на нашето общество. А и на нашата хуманитарна среда, която е в период на избистряне на някои основни понятия и принципи на своето поведение...
Култура: Значи го поканихте с педагогическа цел...
Ивайло Знеполски: Без приемственост сме обречени наистина на безпаметно отдаване на чужди моди. Да вярваме, че с внасянето на прочути теории за демокрацията и за пазарното стопанство ще си решим проблемите, е повече от наивно. Ситуацията, която преживяват страните от бившия източен блок, е уникална ситуация; искаме или не, част от традицията ни е и това, което ни се случи през последните 50 години. Тези общества са до голяма степен хибридни и в същото време уникални - те са преживели опит, който другите не са преживели. Това изисква собствено напрежение на хуманитарното мислене, на философстването, за да може да послужи за морална база на нашето политическо мислене и политическо поведение.
Култура: Първият ден на конференцията остави следното впечатление по отношение на така наречения тоталитарен опит - че всъщност е по-лесно той да бъде забравен, отколкото разбран, и в този смисъл е по-хубаво, вместо чрез непрестанните ни опити да го разбираме, да използваме някакви механизми на забравата; забравата да замести разбирането...
Ивайло Знеполски: Такава теза в този краен вид едва ли беше лансирана, но в играта и диалектиката на паметта, разбира се, влиза и забравата, само че тя не визира опита, тя визира определени елементи на травмата. Според Рикьор забравата също има оздравителна функция, но тя трябва да бъде съпроводена с редица други процедури, това, което той нарича "работа на паметта". Искаме или не, по Фройдовите механизми опитът се изтласква в подсъзнанието и започва да придава причудливи фигури на редица травми, с които още по-трудно ще се справим. Не е възможно - ако си дадем сметка, че и след 50 години огромна литература се появява около нацизма или колаборационизма - да забравим това, което е ставало до вчера. Става въпрос по-скоро за капацитета на осмисляне на случилото се. Мисля, че нашият капацитет все още е много скромен и, още по-лошото, ние много рядко правим искрени опити по задълбочен и относително обективен начин (ако е възможен в този случай) да разберем какво точно ни се е случило. А само така можем да разберем какво трябва да правим и какви са ценностите, на които можем да се опрем, за да изградим работеща демокрация, която няма за поданици травмирани хора.
Култура: Ако сте искали чрез "терапията" на Рикьор да възпитате търпимост у определени хора, страхувам се, че точно те отсъстваха от конференцията. Но това е друга тема... Вашата фондация се свърза с Франция в резултат на личния ви философски и интелектуален вкус ли, или защото има някакви традиции, които ориентират диалога ни със световната хуманитаристика точно в тази посока?
Ивайло Знеполски: Това е въпрос и на контакти, и на афинитет - ние сме свързани с парижкия "Дом на науките за човека". Става въпрос за партньорство, за капацитет за убеждаване, а в края на краищата и за чувство за някаква мисия. Според мен Пол Рикьор дойде в България, воден именно от такова чувство, защото пътуването и конференцията за 84-годишния философ бяха изтощителни. Когато на заключителния обяд, който ректорът даде, аз му се извиних за свръхексплоатацията, на която го бяхме подложили, той направи малка пауза и каза: "Все пак оживях!". Това издава чувство за мисия. Неслучайно и трите речи, които държа в София, бяха един вид философски проповеди, които се мъчат, ако не да внушат, то поне да обърнат внимание върху определен тип поведение и върху определени ценности.
Култура: А как на него му се видя тукашната общност?
Ивайло Знеполски: Той е категоричен, че ние сме част от европейската научна общност, каза, че езикът, който използваме, въпросите, които ни интересуват, източниците, на които се позоваваме, проблемите, които засягаме, са проблеми, които интересуват и засягат и тях. От тази гледна точка той смята, че европейският съюз в областта на хуманитаристиката е много по-напред, отколкото в областта на икономиката. В неговото поведение не може да се открие високомерието на западния интелектуалец.
Култура: ...като на покойния Франсоа Фюре, например...
Ивайло Знеполски: Миналата година като обект на също такава конференция Фюре дойде с предубеждение, но си замина с много добри чувства. Сподели, че срещата е била над неговите очаквания и че е доволен от нея. За това свидетелства и фактът, че получих индивидуална покана за тържественото възпоменателно събрание по повод кончината му, проведено в голямата зала на Сорбоната. Това означава, че дори след неговата смърт онова, което направихме, не е забравено в хуманитарните общности. Тук виждам и смисъла на тези големи годишни конференции, посветени на известни личности-мъдреци - да оставят следи не само у нас, но и там, затова са и амбициите на нашата фондация "Дом на науките за човека и обществото" да прави публикации на български и на френски, да се мъчи да влезе в диалог. Опирайки се на проблематика, която е присъща на тези големи мъже, ние се опитваме да представим нашата версия на осмислянето й от гледна точка на събития, които не са им безразлични, но те ги познават по-скоро теоретично, а ние сме ги изживели.
Култура: Ясно е какво очакваме от западните интелектуалци тук, по интересно е какво се очаква от нашите интелектуалци там. Вие например сте от известно време гост-професор в Париж. С какво се занимавате там?
Ивайло Знеполски: Знаете, че основните ми занимания тук бяха свързани години наред със семиотиката, така че се надявах да осъществя един проект за сравнителен анализ между западната и източната семиотика на базата на двама автори, върху които съм размишлявал и работил много - Барт и Лотман. Исках да покажа как една и съща теоретична доктрина, в зависимост от различния социален и културен контекст, излъчва различни социални послания... Но тази идея не срещна особена подкрепа. Френските академични институции, в случая Висшето училище за социални науки, са по-скоро позитивистично ориентирани. Така изборът се наклони към други мои изследователски интереси от последните години (плод на които бяха и книгите ми "Новата преса и преходът" и "Езикът на имагинерния преход") - голямата промяна на Изток, поведението на интелектуалците, историческите и културни корени на това поведение. По-обобщено казано: взаимоотношението между две несигурни, в процес на изграждане, полета - политическото и интелектуалното... В случая България се възприема като извадка за балканската съдба... Във френските академични среди никой не се интересува от есеистична или деконструктивистко-постмодернистка картина на това, което се е случило на източния човек. Разпространяваната у нас теза, че сме попаднали изведнъж в постмодернистична ситуация, оттам изглежда ектравагантно абсурдна. Интересува ги да се стъпи на нещо позитивно, което трябва да има източници, извори, статистика, архив, свидетелство, документ, обработка... и чак тогава преосмисляне. С една дума, науката там е истинската наука, всичко останало се смята за есеистика и даже в един важен разговор по доста деликатен начин изразиха съмнение, че сме все още в подстъпите на науката и че вероятно това е резултат на комунизма, който не е позволявал мисленето да се опира на данни, тъй като действителността не винаги е отговаряла на представите...
Култура: Вие трудно ли се вместихте в това изискване за позитивистичност?
Ивайло Знеполски: Занимавал съм се много с дейности, които са на границите на есеистиката, ето защо в една възраст, когато трябва да направиш преоценка и да решиш какво да правиш занапред, това изискване за мен беше позитивна провокация. Тоест съвпадна с намеренията ми, с проект, за който и вашият вестник е в течение, който подхванах още през 1991 година - едно изследване върху българската интелигенция. Тогава почти го бях го завършил, имах двеста написани страници. Сега виждам, че, слава Богу, че не съм го публикувал, защото преместването на центъра на тежеста към позитивното занимание, обсъждането на редица методологически проблеми просто променят не само гледната точка, но и самата цел на изследването.
Култура: Когато говорите за отношението между политическо и интелектуално, особено в наши дни, давате ли за пример себе си?
Ивайло Знеполски: Стриктно избягвам да се автотематизирам. Работя върху няколко типологии на нашите интелектуалци от комунистическата епоха и от времето на "прехода"...
Култура: А какво е впечатлението ви от академичната среда там? Сходна ли е като реакция с българската?
Ивайло Знеполски: Това е среда, безкрайно по-професионализирана. Ние още не сме изградили автономно научно и интелектуално поле, въпреки наличието на много талантливи хора и въпреки европейската нагласа на мисленето, особено у по-младите поколения творци и университетски преподаватели. Не може да има качествен университет и задълбочено оригинално научно изследване, без да има база, без да има финансова осигуреност, възможност да се съсредоточиш. Там хората работят между пет и десет години върху една книга и много от тези млади и талантливи хора след публикацията на докторската дисертация стават световни имена, тъй като им е дадена възможност за невероятна концентрация само върху това, което вършат. Моите наблюдения върху самия мен и върху моите колеги показват, че за да оживееш, трябва да върши сто неща в чисто битов план. Ние по неволя ставаме примитивни универсалисти, които са готови и способни да говорят по всяка тема, която може по някакъв начин финансово да осребри техните усилия и губене на време. По този начин ставаме хора с широк хоризонт, но често много слабо професионализирани и неспособни да осъществят едно изследване в дълбочина, което представлява истински интерес за науката. Затова казвам, че нашата наука (има изключения, но те са много малко) се движи в границите на есеистиката, тя е лишена от възможността да отива в дълбочина. Именно затова открития стават само в страни, които са обезпечили науката - не защото там хората са толкова по-гениални и по-талантливи от нас, напротив, мисля, че нашите колеги са много талантливи личности, но контекстът, в който работят, битов и културен, не им позволява да се концентрират и да станат професионални учени. Ние сме принудени да пребиваваме на границите на любителството.

Разговора водиха
Копринка Червенкова
Георги Лозанов