Поправителният изпит
Косово

Конфликтът в Косово отново връща вниманието на Европа към Балканите. След крехкия все още успех на Дейтънското споразумение за Босна на Балканите отново се говори за война. Този път обаче международната общност, ако изобщо може да се говори за "общност", се опитва да се покаже подготвена. Или поне да демонстрира, че е извлякла някакви поуки от досегашния си опит около разпадането на Югославия.
На пръв поглед същината на проблема в Косово може да се формулира с едно, макар и дълго изречение: на вълната на демократизация, обособена по национален признак група, малцинство в рамките на държавата (Съюзна Република Югославия), но мнозинство в компактно населявания от нея район, решава да се възползва от Уилсъново-Лениновото право на нациите на самоопределяне и възнамерява да поиска независимост. Това обаче не е проблемът, а поводът. Същината на проблема е в размитите критерии, според които се оценява ставащото и възможността да се прилага двоен стандарт.
Размитите критерии са неизбежни, понеже в Косово, както и изобщо на Балканите, не става дума за очевидни и измерими неща, а по-скоро за комплекси. Спецификата на Балканите е в тяхната претовареност с история, която е винаги жива като аргумент в текущия политически дебат. Затова конфликтът може (и вероятно ще се интерпретира) в категориите на цивилизационния сблъсък. Това го прави неразрешим в консенсусен план. Решение е възможно само в полза на една страната за сметка на другата, която в най-добрия случай може да бъде възмездена. Нещо повече: не просто конфликтът неизбежно трябва да бъде решен в полза на едната страна за сметка на другата (в крайна сметка това е същината на всеки съдебен). Онзи, който ще отсъжда, който притежава ресурса за намеса или влияние, трябва предварително да си определи моралната рамка, в която ще подрежда елементите от пъзела. Трябва предварително (а не постфактум) да зададе ролите - на "добрия" и на "лошия".
Тъй като нещо подобно вече се случи в Босна, вероятно е то да се повтори и в Косово. Голяма е вероятността ролята на "лошия" да се поеме от сръбската страна, а на "добрия" - от албанската. Тогава действията на сърбите ще бъдат по презумпция "посегателство срещу демократичната волеизява", а не "защита на териториалната цялост".
Естествено, всички разбират, че в Босна този принцип беше приложен с доста условен резултат. Оттук и "симетричното" осъждане на тероризма и употребата на сила и от двете страни, оттук и настояването да се търсят решения в рамките на съществуващото териториално статукво. Въпросът е какво ще стане в момента, когато стане ясно (и то скоро), че такова в рамките на съществуващото статукво няма.
А няма да го има поради взаимната несъвместимост на аргументите на двете страни. Моралните основания за исканата независимост се търсят в невъзможността да бъдат защитени индивидуалните и колективни права на представителите на малцинството/мнозинството, а формално-юридическите се намират в създадените след разпадането на бивша Югославия прецеденти. Съставяйки 90-процентно мнозинство в провинцията, албанците от Косово имат моралното право да се самоусещат като мнозинство с всички последици от това. Моралните аргументи обаче се сблъскват с историческите и географски претенции - територията на Косово е свидна на сръбското малцинство/мнозинство, за което тя е изворът на националната идентичност, митология и самоуважение. В този момент се получава, че албанците имат право да поискат, а сърбите имат право да не дадат. От две седмици нещата се придвижиха с една крачка напред: албанците поискаха, а сърбите не дадоха.
В това именно блато са натопени и европейци, и американци, а в перспектива даже и ние, българите. Европейците и американците - понеже веднъж вече наложиха решение на конфликт в региона и се очаква пак да сторят същото. Ние - понеже сме наблизо.
Оттук, в зависимост в чия полза ще се изкаже "международната общност", вече могат да се изгради ограничен брой сценарии. Те са групирани в два блока: свързани с промяна на съществуващите граници и реализирани в рамките на статуквото.
Три са сценариите, предполагащи прекрояване на границите. Първият - отделяне на Косово като независима държава. Сценарият е малко вероятен поради липсата на реални външни интереси той да бъде осъществен. От него са заинтересовани косовските албанци, но не и "международната общност" - хипотетичната независимост на Косово е трудно удържима, няма да почива върху вътрешни предпоставки. На един полуостров един подобен вариант (Босна) вече е достатъчен. Вторият сценарий, свързан с прекрояване на границите, е присъединяване на Косово към Албания. От него обаче никой не е заинтересован - най-вече косовските албанци. Евентуалното присъединяване към Албания може да гъделичка патриотичното самочувствие, но е безперспективно в икономически и цивилизационен план. Самите косовски албанци не се идентифицират като част от потенциалната "Велика Албания", даже се самоусещат като (нейна) по-развита провинция. Третият вариант е свързан с евентуално присъединяване на Косово към Македония. Най-незаинтересовани от подобно развитие (повече и от сърбите, които по дефиниция са потърпевши при всеки вариант с прекрояване на границите) са самите македонци по понятни причини.
Всичко това означава, че вероятни решения ще се търсят в рамките на териториалното статукво. Тук възможните сценарии са два. Единият предполага максимална автономия на провинцията, вторият - несговорчивост на страните и задълбочаване на конфликта.
Максималната автономия е оптималният вариант. Трудностите обаче тук идват от вътрешно/външния характер на проблема. Някой би трябвало да гарантира въпросната автономия и това в създадената ситуация може да стори само външен субект. От друга страна Косово е част от суверенна държава и всякаква външна намеса би трябвало да стане само със съгласието на нейното правителство. Доколко правителството на Съюзна Република Югославия ще се съгласи да приеме външен контингент (както например Македония) е отворен въпрос. Вероятно е подобно съгласие да се изтъргува срещу заплахата от прилагането на втория сценарий от този блок.
Според този сценарий нещата не се променят в качествено отношение в сравнение с последните години. Промените са количествени - ескалира насилието, конфликтът се задълбочава, той се интерпретира в морален ключ. На сръбското правителство се отрича правото да защитава териториалната си цялост и се налагат нови санкции. Поради липса на ресурси и поради тежестта на санкциите не се стига до мащабна намеса на сръбските власти в провинцията. Повишава се обаче общото равнище на нестабилност в региона, плъзват бежанци във всички посоки и т.п. От този вариант са заинтересовани най-вече онези представители на икономическите елити в Сърбия и съседните държави (Албания, Гърция, отчасти България), които успешно капитализираха ограниченията от предишното югоембарго.
България при всички варианти е засегната. При първия блок, предполагащ промяна на териториалното статукво - от общата несигурност в региона и отрицателното влияние върху бизнес-средата (равнище на чужди инвестиции в страната, трудности, нарушени регионални връзки и т.н.). По-дългосрочни прогнози в ключа "промяна на статуквото" обаче не могат да се правят поради непредсказуемостта на редица параметри. При тези варианти обаче тя е по-скоро консуматор на последици, отколкото активен участник. Участието се предполага при двата сценария, свързани със запазване на териториалното статукво.
Най-лошият сценарий за България е задълбочаване на конфликта и "отлъчване" на Югославия. Поради географски дадености "отлъчена" ще се окаже и България.
Вариантът с максималната автономия е за предпочитане за България. При него вместо независимост албанците получават максимална гаранция на техните права под егидата на международно присъствие. Това става със съгласието на сръбската страна, която е възмездена с неналагане на ембарго и умерен приток чужди инвестиции. Българската също. Допълнителен бонус може да се окаже потенциалното право да докажем колко реформата в армията е напреднала и сме се приближили до критериите за членство в НАТО - толкова, че да сме в състояние да поемем отговорностите и риска от присъствие в някаква FOR - например "сифор" от Containment, т.е. възпираща Force.
Оптималният вариант има най-много шансове да бъде приложен. Първо, понеже "международната общност" не може да си позволи още веднъж да насърчи сецесионистки действия, пък било то и мотивирани с най-демократични подбуди. В този план Косово е своеобразен поправителен изпит по геополитическа зрелост. Второ, понеже съществува критична маса от хора и институции - както по света, така и у нас, - които с удоволствие биха администрирали външното присъствие в Косово. А както е известно, ако има структура и финансиране, проблем, с какво да се захванат не е проблем.

Андрей Иванов