Освалдомания

Всенародната истерия около гостуването на Освалдо Риос в България се превърна е народопсихологичен феномен. Проблем на психолозите е отговорът на въпроса, как се случи така, че звезда от тъпи латиноамерикански сериали се оказа по-съблазнителна за хората и медиите от собствената ни Райна Кабаиванска например. Неопровержим е обаче фактът, че след като е беден и откъм бит, и откъм програма на националната си телевизия, българинът все по-често превключва на частните канали, където са безкрайните саги за любов, омраза, мъст, подлост, възмездие... А в повечето от тях властва смуглият пуерторикански красавец. Та като няма какво друго да гледа, един Освалдо му остава на нашенеца...
Преди десетина години, когато Българската национална телевизия беше още Българска телевизия, тя излъчи първия латиноамерикански сериал у нас - "Робинята Изаура". Тогава видеото беше кът, Домът на киното бе обетована земя за кинематографисти с членски карти, но пък имаше филмотечното кино "Дружба" и студийните кина "Витоша" и "Левски", където можеха да се гледат важните филми на света, пробили порите на цензурата. Така че аз поне бях там. Но съм свидетел на празни софийски улици вечер, по време на "Изаура". Сериалът, населен с жертви, злодеи, ръкоделия, тарикати, кандидати, безредици, страсти и гоненици, приласка телевизионната аудитория с непоколебимата си сантименталност. Хората гледаха, съпреживяваха, кахъряха се ведно с любимата си многострадална Изаура. Онези пък, които го бяха зърнали веднъж-дваж, издигнаха името й до метафора на сълзливостта.
Преди няколко години по телевизия "Останкино" започнаха да излъчват безкрайни латиноамерикански сериали като "Дивата роза" или "Просто Мария", където изображението е просто досадно допълнение на безутешните диалози. Евтини - това е може би най-подходящата дума за тези тv-пиршества от по петдесетина минути. Евтини като бюджет, евтини като продукт, евтини като изпълнение, евтини като внушение. Разбира се, и тогава не ги гледах, но бях стъписана, когато в Москва и Санкт Петербург достолепни дами се залепваха за телевизорите си като кучета на Павлов заради Вероника Кастро в "Дивата роза". Нещо повече - очакваха я в Русия с неистов ажиотаж в пресата. Когато се върнах, научих, че сериалът се гледа и тук със затаен дъх - най-вече от домакини и пенсионери, тъй като се излъчва в късния следобед.
Междувременно частните Нова телевизия и "Седем дни" атакуваха софийската аудитория на БНТ именно чрез латиноамерикански саги, а собственикът на правата върху тях - кабелен канал "Евроком", ги излъчва из страната. Независимо дали става дума за подвизите на храбра шивачка ("Просто Мария"), за патилата на циганка-аристократка ("Касандра"), за злата орис на три сестри ("Три съдби") или за колизиите на достойна Пепеляшка ("Вдовицата в бяло"), независимо дали действието се развива вчера или днес, независимо дали е в Мексико или във Венецуела, тези филми така си приличат, че ако човек не ги следи внимателно, спокойно може да обърка персонажи и интриги. Може да го стори и заради друго - в последните три играе Освалдо Риос. Той е близнаците Игнасио/Луис-Давид в "Касандра", Хуан-Карлос Мендоса в "Три съдби" и Диего Бланко във "Вдовицата в бяло". Ако в предишните сериали героите му са страстни екстраверти, вечно объркани и на кръстопът, Диего Бланко е праволинеен интроверт, по-скоро наивен, отколкото борбен, но неизбежно благороден и симпатичен. Дори серията да е най-досадното повторение на реплики и визиони, да изобилства от жестове и мимики, само заради Освалдо Риос може да се изгледа до края.
Преди близо две години Нова Телевизия доведе тук Корайма Торес от "Касандра", но подлудяването на най-заклетите й фенки стигна едва до стадион "Юнак". "Евроком" доведе от 11 до 16 март "краля на латиноамериканските сериали", както са го провъзгласили в Кан (на телевизионен пазар навярно) и направи национален бум. Публиката на този тип сериали изпадна в амок. Втурна се към своя идол още на летището; плаща, за да го види в ресторант, дискотека или НДК, гледа "Екип 4" или "Всяка неделя" само заради него... С наивност, по-трогателна от онази на Диего Бланко, тази публика - от тийнейджъри, през Анна Сендова до баби с внучета - загърби несретното си всекидневие, за да се докопа поне за миг до своя екранен идол. Но това за мнозина се оказа невъзможно.
И на нас, журналистите, ни беше трудно. Но си струваше. Защото беше необходимо да се види Освалдо Риос на живо, за да се разберат поне три неща: той е далеч по-очарователен от героите си; далеч по-интелигентен от сериалите си; далеч по-непринуден от много други звезди...
Благодарение на Дим Дуков бях сред четиримата, докопали се до интервю с Освалдо Риос в замъка "Хранков", но докато стигна до заветните пет минути, които после бяха сведени до две, с групичката журналисти, фотографи, гардове, шефове на "Евроком" и баба с внуче се оказахме потни герои на "Дискретният чар на буржоазията".
- Гледате ли сериалите, в които играете?
- Не, тъй като непрестанно снимам - от понеделник до събота. Имам неколцина приятели, преподаватели по актьорско майсторство, и те са моите съветници по отношение на екранното ми поведение. А иначе в договора си имам клауза, според която трябва да получавам предварително поне 10-15 серии.
- Какво кино гледате, когато имате време?
- Честно казано, не си падам много по продуктите на холивудския конвейер. Предпочитам авторското кино и преди всичко европейското. По-точно - испанското кино на Педро Алмодовар и Фернандо Труеба (скоро ще се снима при него - б. а.) и италианското на Бернардо Бертолучи.
- Кой автор според вас днес обогатява филмовия език?
- Не са чак толкова много. Тарантино е един от тях, но аз най-много харесвам братята Коен... С всеки свой филм те внушават нещо. За мен би било чест да се снимам при тях, но...
- ...те едва ли гледат латиноамерикански сериали...
В този миг ръцете на бодигарда се намесиха. Бях изнесена. Преди това Освалдо Риос успя да ме разцелува. Снимката не излезе.

Геновева Димитрова

Бийтълс разказват, че по време на рецитала им в парижката зала "Олимпия" една фенка се хвърлила от ложата на сцената, изпадайки в див възторг. Тогава музикантите си дали сметка, че изкуството може да радва, но може и да убива и че държат страхотна власт в ръцете си. Към всичко това Освалдо Риос допълва, че дори и Маркес искал да напише сценарий за латиноамерикански сериал...
Не му издържаха нервите на българския мъж на финала и реши да си отмъсти. Близо час след края на така нареченото шоу в Зала 1 на НДК, където бе отбелязана кулминацията на емоциите по Освалдо, петдесетина дами между осем и осемдесетгодишни продължаваха да жужат пред служебния вход в очакване Той да се появи. Появи се мустакат симпатяга от организаторите. Стовари едно от реквизитните камъшитени кресла и съобщи, че това е столът, на който преди малко е седял идолът, сигурно дамите ще пожелаят да го докоснат, гушнат, помиришат, отчупят, схрускат. Стола имаше предвид. Ответът бе презрение. На хапльото му бе обяснено, че фетишизмът няма почва у нас и единственото, от което жената се нуждае е... Всъщност Освалдо Риос безпогрешно го формулира във "Всяка неделя": Внимание и нежност. Иначе без секс може и цял живот.
Междувременно под открито небе се репетираха реплики, жестове, реакции, погледи, една седмокласничка, подканена от амбициозната си майка изпълни с кристално гласче "Ту е ио" - титулната песен на "Вдовицата в бяло". Разбира се, че тийнейджърката беше гримирана и сресана като Алисия Гуардиола. А майката, без да се е гримирала, напомняше на матроната от "Сто години самота" - любимият роман на Освалдо.
Освалдо не се появяваше. Никой не смяташе да се отказва от чакането, макар че червеят на догадките и вълчият студ взеха да се промъкват подличко. Обсъждаха се варианти: а) Той ще излезе през друг изход, б) горилите от "Скорпио" ще го натикат вместо в линкълна в някое мърляво трабантче за заблуда, в) ще се измъкне маскиран като Квазимодо, г) ще остане да спи в НДК, имало там президентски покои. Но никоя от тези възможности не изглеждаше причина за разколебаване. Сигурно тази опърничавост най-много бе вбесила мустакатия. Макар че сам си бе забъркал манията по чуждия Освалдо.
Оставям финала на този театър под открито небе отворен. Просто защото не дочаках развръзката. Очакването винаги е по-интересно от самата среща. Освалдо Риос го знае, психолог е. На въпроса ми като артист чувства ли се отговорен за истерията на онези, които губят представа за границата между изкуствен свят и реалност, той отговори с хладнокръвието на научен работник: Известно ми е какви могат да бъдат последствията, затова дори сам се стремя да внушавам колко съм обикновен, че "звездата" е просто един човек, който се труди, но е имал късмета да го прави в област, в която има талант.
Какво би могло да се случи, когато звездата се появи? Ами нищо особено. Фенките просто искат да видят нещо отвъд електронния образ, който месеци наред гледаме и с който свикнахме сутрин към десет, вечер към осем като част от собствената ни същност. Без лицемерие трябва да му отдадем дължимото. Още повече, че в объркания наш живот, в който изгубихме представа къде ни е дясното и къде лявото, много ценно е, някой простичко да отсява ето, това е черно, това е бяло, това е добро, това зло.
"Вдовицата в бяло" е образец за филм за домашна употреба. В това отношение е сравним единствено с кухненските мебели за вграждане. Винаги ти е подръка. Подобно на "Метрон" е ненатрапчив с лукса си, вмества се в битието дотолкова, доколкото домакинята му разреши. Може да се хване и от средата, и от последната третина, и от самия финал. Не е без значение и това, че може да се слуша като радио. Още повече, че лайтмотивното музикално оформление позволява след две-три изгледани серии и с гръб към екрана да си, да си наясно какво се случва. Звуковата картина на "Вдовицата" развива нещо като втора сигнална система - слушаш, миеш чиниите, ходиш от стая в стая, поливаш цветята на балкона и си знаеш - ето сега са виденията на близнаците, после са любовните сцени, тайнствените стъпки по тавана... Гледането е задължително, когато прозвучат педалните тонове на органа, нещо страшно ще има да става.
Манията по "Вдовицата" естествено се превърна в любов по Диего Бланко/Освалдо Риос. "Евроком" реши да я експлоатира. Направи го много по-ловко, отколкото през 96-та това се случи с Касандра/Корайма Торес и Нова телевизия. Сега към този тур на овациите бе подходено професионално, дори само заради това, че липсваше амбицията наново да се откриват или адаптират механизми, които в шоубизнеса са отдавна известни. Бяха впрегнати в употреба принципите на музикалната индустрия - първо електронният продукт, после тореадорът наживо. Съобразена бе и ситуацията, в която се приготвя това пиршество на емоциите - условия на борд, бедност, ниска покупателна способност. Нещо като хем си в траур, хем ти се танцува.. В такива случаи най-благовидната егида е "благотворителност". Избрана бе формулата "бизнес плюс фондация". Включени бяха в употреба и устойчиви величини от българския пейзаж: Анна Сендова - общественичка, Аня Пенчева - водеща, Йорданка Христова - партньорка на сцената, вечеря с група... интелектуалци, разбира се, и пак, разбира се, Папа Жан, подаряващ картина. Лежерно се споменава, че тя е оценена за $ 25 000.
И тогава бяха призовани медиите. Те съобщиха, че който иска вечеря с автограф, трябва да плати $ 30. За да не изглежда събитието толкова достъпно за отразяване, първоначално се създаде психоза около акредитационните карти, после се съобщи такса 100 (сто) долара за интервю, после добрият Людмил Стайков сам се зае с работата и възтържествува справедливост, след това обещаният бял микробус "Мерцедес", който трябваше да отведе журналистите до Замъка "Хранков", не се появи в уречения час и така нататък, и така нататък. Кой репортер не би се настървил от подобни вълнения. Кой не би приел присърце да сътворява шумотевица по първите страници, шумотевицата да се превръща в паралелна реалност, паралелната реалност отново да се репродуцира. При това като запазваш достойнство, защото написаното е да се чете от читателите, а иронията е да си я кътъш дълбоко в душата.
В случая медиите изиграха и просветителска роля като възпитател на емоциите. На така нареченото шоу почитателките задаваха въпроси, чиито отговори отдавна бяха прочели и знаеха наизуст, после на всеки анонс крещяха в несвяст и викаха ах по медиен образец. Станаха истински, когато най-сетне Освалдо запя своята салса и любовните си балади - сдържано и стилно, много искрено и много красиво. Никой не се хвърли от балкона. Защо ти е да умираш, след като мечтата ти разрешава да я докосваш.

Елена Драгостинова