Косово поле -
съчинената традиция

Косово - няма име, предизвикващо по-горещи емоции у сърбите. Белградски интелектуалци възпяват този сиромашки дом като люлка на сръбщината, политици го величаят като "сърцето на Сърбия", а без сърце Сърбия не може. Затова отказват на албанското мнозинство в Косово дори културна и политическа автономия. Никъде не проличава така добре деструктивната мощ на т. нар. историческа памет. Името "Косово" като че ли е абревиатура на всичко онова, което една дифузна риторика обозначава като "сръбска идентичност". Косово, казват, било центърът на средновековна Сърбия, издигнала се през XIV век под цар Душан като велика сила. Косово било първоизворът на сръбската култура и коренът на сръбската нация. В Косово сърбите бранели от исляма не само себе си, но и европейската цивилизация, а на Косово поле в битката с армиите на турския султан на паметния 28 юни 1389 г. за 500 години била погребана сръбската държава.
Цялото величие и цялата трагедия на сръбската история като че ли са закодирани единствено в тази дата, вграждана неизменно и в други звездни и съдбоносни исторически мигове. Историческите митове обаче по правило се разминават с историческата действителност. В това отношение не прави изключение и Косовският мит. Както и средновековната сръбска държава в него. Едно нещо със сигурност тя не е била, а именно национална държава. Както всички феодални формации, тя е била многонационална или, както днес бихме казали, мултиетническа държава, чиито владетели изобщо не са разсъждавали в националистически или етнически категории. Разсъждавали са в династически категории, както впрочем всички средновековни владетели. Със съмнителна историческа реалност е и самата битка на Косово поле. Толкова малко са първичните извори за нея, че изобщо не е сигурно дали такава битка действително е имало, твърди известният историк Сима Чиркович, един от малкото сръбски историци, съблюдаващи професионална дистанция към предмета на проучванията си. Не е вярно, че на Косово поле сръбски армии са се сражавали срещу турски армии или дори срещу албанци, както до днес ни уверяват някои историци. Сърби и албанци е имало и от двете страни на фронта, наред с войници от други националности в служба на единия или на другия от воюващите владетели. Не е ясен дори изходът на битката. Старите източници във всеки случай нищо не споменават за някакво трагично поражение на сърбите. Не отговаря на истината и твърдението, че средновековната сръбска държава била загинала на Косово поле. Тя се разпада на малки княжества далеч преди заветната 1389 г.
Обогатен от други легенди и епоси, влели се в него, Косовският мит се превръща в идеологическия туткал за съзиждането на сръбската нация през XIX век. В хода на това развитие без Косовския мит сръбската национална държава става просто немислима; тук вече не играе никаква роля обстоятелството, че поради сръбски изселничества и албански заселничества населението на Косово от векове насам е в мнозинството си албанско. Когато през 1844 г. сръбският политик Илия Грашанин обявява за върховна политическа цел сръбската национална идея, проектът му тръгва от Косово, за да се устреми към такава сръбска национална държава, която обединява минало и настояще. Балканската война от 1912 г. е за Сърбия в идеологически план война за "възвръщането" на Косово, а победата над Османската империя е съответно "възмездие за Косово".
Косовският мит служи и за конструирането на въображаемия "национален характер" на сърбите. И до днес националистите стилизират митичния героизъм на Косово поле като колективно същностно качество на сърбите, а именно готовността за борба дори когато гибелта е сигурна. Като поука за настоящето е изразът "заветът на Косово поле". Освен символ на героизма обаче, Косовският мит служи и като символ на позора - позора на разцеплението и предателството. Както през 1389 г. сърбите били победени от "турците" поради разединение и предателство в собствените им редици, така и по-късно сърбите винаги търпят поражение, когато не са сплотени. Код за колективни сръбски квазиценности, Косовският мит всеки път върши работа, когато трябва да се мобилизира готовността на сърбите за реализирането на някакви безспорни исторически претенции.
Под управлението на Тито Косовският мит избледня. Югославският държавен глава не се интересуваше от митовете на отделните националности. Титовата конституция от 1976 г. отреди на Косово широка автономия в рамките на сръбската република. Тази автономия даде на албанците в Косово права, които дълго време им отказваха, но тя несъмнено стимулира и албанския национализъм. Ала и под албанско ръководство Косово не бе мултикултурна идилия и още по Титово време се появяват оплаквания, че тази автономия всъщност е нова ампутация на Сърбия.
Докато Тито обаче бе жив, нищо не можеше да се промени. Едва Милошевич обяви за проблем номер едно мнимото потискане на косовските сърби от албанците и за целта предприе нова инсценировка на Косовския мит. От легенда за съдбоносната битка между "турци" и "сърби" Косово се превърна в символ на съдбоносна сръбско-албанска конфронтация. През 1989 г. Милошевич пророкува следното: Както през 1389-а сърбите изгубили Косово и както след това Титовата конституция отново изтръгнала Косово от Сърбия, така днес отново и завинаги Косово ще бъде отвоювано, стига сърбите да са единни и сплотени в борбата. Видяхме, че това означава властта на насилието.
Косовският мит никога не е бил нищо друго освен идеологема за легитимиране на сръбската нация. Британският историк Ерик Хобсбоум описва това явление с термина "invention of traditions", "съчинена традиция" - типичен похват на национализма през миналия век. Фаталното в случая е, че това инструментализиране на историята в Сърбия очевидно не е изгубило ефективността си дори след горчивия опит на Босненската война.

Волфганг Хьопкен*
Ди Цайт, брой 12/6.3.1998

Превел от немски Жерминал Чивиков

___________________
*
Авторът е професор в Лайпцигския университет по социална и политическа история на Балканите