Закон, обърнат
към миналото

Проектозаконът за културата вече е факт. Появата му беше очаквана, тъй като идеята за неговото създаване, както и намеренията за работа върху концепцията на закона, бяха обявени още преди месеци. Назависимо от това обаче, дискретността на процедурата по реализацията на проекта също е факт - потенциалните участници в разни комитети и съвети, заети с работа по него, хем не си признаваха, че работят по закона, хем споделяха недоволството си от него. Другото - "...съответната предварителна подготовка на общественото мнение." 1, не се състоя поради простата причина, че липсваше най-важното - самото обществено мнение. Паралелно с работата по закона в медиите течеше нещо, което бих определил като борба за правата за представяне на общественото мнение. По нажежеността на страстите, хиперболизирането на съсловни и персонални проблеми, ругатните, нападките и псевдоаргументациите, използвани от участниците в тази борба, можем да съдим единствено за това, колко важно нещо е общественото мнение и колко полезно за някои е то да бъде обработено. При това за цели, които нямат нищо общо с изработване на стратегията на националната културна политика. Отпечатването на проекта за мен е завършек на тези два паралелно течащи процеса - полуанонимно създаване на юридическия продукт (проектозакон), от една страна, и острото, индивидуално полемизиране по въпроси, за които няма сигурни данни, че ще бъдат предмет на закона, от друга. Впрочем, ситуацията като психологическа нагласа е типична за момента: всички са в течение на екшъна и всички са недоволни, но никой не се отказва от него, а и никой не признава, че е свършил определена работа. Удобството на тази неартикулираност на социалните роли и функции е очевидно: хората, имащи отношение към закона - както авторите, така и неговите поддръжници - могат дискретно да останат в сянка, следейки общата конюнктура на обществената нагласа и в зависимост от нея да излязат на преден план, или, ако се наложи, съвсем да изчезнат. Това създава известни затруднения по отношение адреса на критичните бележки към проекта, но те са повече от наложителни. В противен случай рискът да си създадем затруднения и после с тежък труд да ги преодоляваме, става огромен. Ето защо коментарът е съсредоточен главно върху философията на формиране на законопроекта, неговото ядро от идеи, цели и стратегии.

Естествено е да се започне със заклинателната фраза: "Какво цели този закон?"
Изработването на закон за културата е практика почти непозната в света; културна юрисдикция не съществува (съдии, специализирани в областта на културата, също), няма културен кодекс. По-скоро обратното - правото, свързано с култура, е частно право, държавата няма протекции в него, а доколкото има закони, свързани с културата, те са пръснати в различни други кодекси (във Франция например ги откриваме в 12 различни кодекса). Оттук и съответният извод: опитът за създаване на закон за културата следва да откликва на съществуването на някакви извънредни обстоятелства, да урежда юридически изключително остри състояния, да регламентира ситуации и фиксира дейности, които се характеризират с анархия, хаос и висока степен на отклонения от нормалния живот на социума.
Без съмнение, културният пейзаж през последните години предоставя достатъчно наблюдения, които да изискват незабавни мерки, включително и законови интервенции. Проблемът е къде да бъдат насочени те. В това отношение проектозаконът прави една фатална стъпка - като обект на въздействие той търси цялата култура. Главата "Допълнителни разпоредби" се опитва да обеме необятното: ни повече, ни по-малко, да даде определение за "култура", "културна ценност", "творец" и пр. Подобно усилие предизвиква само усмивка у всеки, който се занимава с тази проблематика. Скепсисът е съвсем основателен: от 1871 г., когато Едуард Тейлър публикува в "Първобитната култура" своята дефиниция за култура, та досега определенията са хиляди и всички те страдат от общ недостатък - неизчерпателност. Впрочем определението за "култура" в § 1, т. 1-а от тази част на проектозакона е логически безcмислено (в литературата - т.нар. кръгово определение), тъй като неизвестното (в случая култура) се определя отново чрез себе си: културата е културна ценност, културната ценност е култура... Ако това фалшиво определение издава неопитност (грешката се допуска в началните курсове на университета), то други определения - тези за "културна ценност" (т. 2) и "творец" (т. 4) - са напълно погрешни дори в аспекта на ежедневната разговорна практика. Според текста излиза, че творецът може да създава само произведения на изкуството (какво ли правят учените например?!). Тези произведения са "културни ценности" и заедно с историческото наследство, което е другото лице на ценността (т. 2), изграждат съдържанието на културата. В това поле обаче "културният деец" очевидно не твори, но "действа" (т. 5), при това отново в областта на ценностите и културно-историческото наследство. Така на него не му остава нищо друго, освен да разпространява и опазва (той не създава произведения на изкуството)... Претенцията за всеобхватност изведнъж рухва, стеснявайки културата до художествения пласт и до присъствие на администрация в него. Тази част от проектозакона може да послужи като упражнение за откриване на логически, съдържателни и концептуални грешки и затова следва да бъде изцяло премахната. Включително и заради това, че насочва в погрешна посока цялостната ориентация на закона. Текстът издава и още нещо - традиционалистична административна нагласа и разбиране за културата като за подредена структура, в която съществуват нишите на видовете изкуства с техните творци, "обхванати" от процесите на разпространение и опазване, където пък се вихрят "дейците" на културата. Текстовете, свързани с определянето на общите рамки на действието на закона, са неверни и не изпълняват ролята си на първоначален ориентир.
Това затруднява следващото приближение - навлизането в сферата на текущата културна практика. Очертаване на приоритетни полета, където законодателните мерки следва да бъдат приложени, също е необходимост на законодателната практика. Изборът на тези приоритети обаче не е никак лек, защото е свързан с цялостното развитие на страната, както и с това на самата култура в регионален и световен мащаб. Къде се поставяме ние самите, трябва ли да догонваме, да променяме, приобщаваме или обвързваме с една или друга тенденция, са все въпроси, които следва да бъдат формулирани като проблем и след това вмъкнати в законодателните инициативи. Като най-големи предизвикателства, съществуващи в актуалната културна ситуация в страната, могат да се посочат няколко области, които следва да бъдат очертани като приоритетни за работата на Министерството на културата. Освен глобалният им характер, в тези области се проявяват общи процеси (а не фиксирани състояния), характеризиращи се с мъчителна неустановеност по отношение утвърждаване на основни тенденции и посоки на движение. Ще очертая най-важните сфери, като същевременно включвам и тежкия товар на все още неизбистрената и неокончателно поетата линия на развитие във тях:
- артистичната сфера, в която преминаването от етатизирана, тоталитарна система към демократична система на управление и въвеждане на принципите на пазарността се характеризира с неравномерност;
- поява на различни по статут културни институти, между които съществува дебалансираност на дейности, функции и компетентност;
- културни индустрии, комуникационни и информационни мрежи и нови технологии в областта на културата, които се характеризират с неразгънатост и "диво" развитие;
- съществуването на публична и частна инициатива в тези области, които се намират в противоборство и противоречие.
Като се вземат предвид очертаните изменения, в съчетание с всички кризисни явления, без особени усилия могат да се формулират две основни питания. Едното е отправено към самото Министерство на културата и е свързано с неговия характер: трябва ли Министерството да запази досегашния си статут - т.е. да се занимава преди всичко с артистичния сектор, или е необходима пренастройка по посока тясно обвързване с културните индустрии? Като че ли отговорът тук е вече даден - цялата дейност на Министерството след 1989 г. практически отхвърля тази пренастройка. Такова е съдържанието и на злополучната глава "Допълнителни разпоредби". Вторият въпрос, свързан отчасти с тази ориентация на Министерството, се отнася директно до характера на неговата културна политика: континюитет на досегашното статукво или реформа на системата целят предприетите законодателни мерки? Като че ли и тук отговорът е вече предрешен в полза на реформата, но текстът в проектозакона съвсем не убеждава в този избор.
Проектът по същество е преди всичко защитен: той определя "органите и организациите за закрила на културата, начините за подпомагане на културата и нейните творци.", както и "основните принципи на националната културна политика" (чл.1-ви). Вторият член на проектозакона изброява тези принципи. Оставям настрана въпроса дали законът трябва да фиксира принципи на културната политика при положение, че това е задължение на всяко правителство и министър на културата (в такава ситуация да се променя приоритет, ще рече да се променя законът). Това, което е изброено като основни принципи на тази политика, е разнопорядково по своя характер и обхват. Например ал. 4 (чл.2), която пледира за "опазване на историко-културното наследство...", очертава отделна сфера на дейности, но други сфери, като например съвременната, текуща художествена продукция, не са обект на вниманието на правната материя, макар че са не по-малко значими. "Децентрализацията в управлението и финансирането на културните дейности;" (ал.2 от чл. 2-ри) игнорира принципно въпроса за децентрализацията на самите дейности. Твърдения като "съхраняване на единството на националната култура" (ал.6) и "приобщаване към европейските културни структури" (ал.8 от чл.2) са в сферата на неясните постулати, доколкото първата фраза подлежи на културологичен дебат, а европейски културни структури въобще отсъстват; има процес на европейска културна интеграция, в която участват международни и национални културни организации.
Най-съществен недостатък на "Общите положения" е съжителството на операционални принципи на културна политика (конкретни и следователно подлежащи на конюнктурни изменения приоритети) с ръководни начала, послужили за определяне на тези принципи. Така тази част на проекта представлява своеобразна комбинация от плътно приближение към конкретната материя, от една страна, и прекалено абстрактни твърдения по отношение културата, от друга. Така например, за да се защити ал. 3а от чл. 2 - "равнопоставеност на творците и на културните организации", следва да се направи нов закон, тъй като този по-нататък никъде не третира въпросната материя. На този извезан с разностилен бод юридически фон лъсват големите липси на ръководните начала за определяне принципите на културната политика. Наред с вярно напипаните идеи за културната идентичност и вече споменатата равнопоставеност на твореца и организацията, тук трябва да бъдат споменати изрично отношението на законодателя към принципите на различността и на качеството.2 Наред с тях трябва да бъде изрично споменато и отношението на законодателя към централните теми, определящи глобалните параметри на всяка културна политика - тези на предлагането (елитарно - масово), дистрибуцията (широка - тясна) и участието (активно - пасивно). Едва оттук нататък може да се върви към избор на някакъв вариант на културна политика, който да носи специфичен акцент - континюитет или реформа на структурите, ориентация към минало или настояще, подкрепа на индивида или институцията... В сегашния си вид първата глава на проектозакона не е в състояние да отговори на най-важния въпрос: накъде ще върви културата през следващите години? В контекста на по-нататъшното разгъване на законопроекта този въпрос звучи все по-тревожно.
Акцентът в следващите глава втора и трета на проекта, както е видно от самите заглавия - "Културни организации" и "Органи и организации за закрила на културата" - е насочен преди всичко към структурите, осъществяващи културната дейност, при това в техния наличен, досегашен набор, вид и функции. По същество тези две глави имат преобладаващо дескриптивен характер; тук са описани национално, регионално и общинско равнище на функциониране на институтите, начините на финансиране и обхвата на дейностите им. Без да се спирам на неяснотите в определени пунктове (напр. статутът на регионалните културни институти /чл.9/, по начина на създаване и целите си /ал.2/ се доближава до държавните, а по финансирането си /ал.3 и 4/ до общинските културни институти), ще подчертая същественото: детайлната разработка на статута и начините на финансиране на всички видове държавни културни институти (чл.5-9) и нищожно внимание към проблематиката, третираща частната инициатива на гражданите - асоциации, обединения и организации с културни цели. По този начин проектозаконът се ограничава върху материя, която не е основна за едно модерно европейско законодателство. И по-лошо: фактически той фиксира (като статут и начин на финансиране) стабилитета на твърде тромавата, раздута, йерархизирана и бюрократизирана система на културните институти. От една страна той дава привидна свобода на държавните и общинските културни институти да "определят самостоятелно своите задачи и структури" (чл.4,ал.2,§1), но от друга предава финансирането и назначението на директорите им в компетенцията на министерството. За всички частни инициативи, които следва да се конкурират, е равнопоставеното кандидатстване за средства от фонд "Култура". Като към тези констатации добавим и закрилническите функции на Националните центрове на изкуствата (чл.15-ти заедно с въвеждане на възможност за цензура /ал.3/, актуализира ролята на творческите съюзи /ал.1/, без да е ясно кой създава обществено-експертни съвети), тази част от проектозакона влиза в решително противоречие със заявената от самото министерство основна цел - реформа на културната сфера. Не защото такова желание липсва, а поради това, че предложените законодателни мерки консолидират настоящата ситуация, вместо да я тласкат към промени. В изграденото от евентуалния закон пространство всяка по-значима промяна ще изисква или неговите изменения, или директната интервенция на министъра на културата. В подобни условия заявката за децентрализация, насърчаване на предприемчивостта и особено равнопоставеността на творците и на културните организации остават само намерения. Съзнателно или не, в този вид законопроектът толерира в много по-голяма степен централизацията, отколкото обратния процес.
На фона на досега очертаните проблеми, детайлният анализ на отделни раздели, глави и точки засега не е необходим. Това следва да бъде направено в друга статия, целяща следващо приближение към материята на проекта. Това се отнася и за формирането на фонд "Култура" - предложение с голяма важност, което също може да бъде коментирано от гледна точка на целесъобразността на формиране на един или няколко фонда.3 По-същественото обаче е да подчертаем, че като ядро от идеи законопроектът тегне към "антропологичния" тип културна политика, която, обърнала поглед към миналото, предимно съхранява и запазва съществуващото статукво, за разлика от другия тип - "артистичния", който залага на динамиката на актуалната културна практика и дава превес на индивидуалната, спонтанно организираща се инициатива. Такава впрочем е преобладаващата културна политика в напредналите европейски страни.
В този си вид като основна стратегия законопроектът не е в състояние да отговори ясно на въпроса за избора на приоритети; те не са очертани ясно и заедно с това са придружени от желанието всичко в сферата на културата да се издърпа на степен по-нагоре. По този начин се пропуска опасността при подобни усилия проблемите в културата също да се увеличават геометрично.
Накрая - най-болният въпрос. В сегашния си вид законът не отговаря прецизно на въпроса каква е непосредствената цел на неговото създаване. Ако се съди по очакванията на т.нар. обществено мнение, отразено в медиите, законът трябва да бъде толкова всеобхватен и детайлен, че трябва да урежда статута както на театралните портиери, така и да определя квотите на видовете изкуство (кой знае защо, те често се отъждествяват и представят от отделни личности). Слава Богу, той не е в състояние да направи това. Не може да се отрече обаче нарасналият апетит на казионни организации, най-често творчески съюзи, да се борят за нови, по-предни властово-разпределителни позиции.4 И тъй като при тях това е безусловен рефлекс, законотворецът трябва да бъде нащрек - ако не реставрация, то опити за стагниране на стари състояния е налице. Впрочем регламентацията на вече познатата културна практика и дейност на културните организации е основната тежест на проектозакона. Нищо в него не говори, че той е отговор на екстремна ситуация в културата, макар всички негови защитници да изтъкват именно това като основен аргумент за създаването му. А това означава и още нещо - представата за обхвата на закона и адресата засега е аморфна и неточна - тя повече е институцията (при това държавната), отколкото артистичната активност; законът канализира, а не освобождава. В него липсват ограниченията за намесата на държавата в културната практика, а за частна инициатива и пазарен принцип се намеква свенливо само в началото на проекта. Ето защо продължението на тези критични бележки е необходимо - всички проблеми на стратегията и концепцията на проекта, включително питането "трябва ли да има такъв закон?", остават открити. Дано дебатът продължи, защото това е начинът да се разсее и едно друго опасение - проектозаконът да се окаже форма на позната политическа техника за маркиране на активност и присъствие в публичното пространство. За това обаче просто не ми се мисли.

Борис Данаилов

_______________
1
. Лазар Копринаров, "Под товара на свръхочакванията", в. "Демокрация", 7.2.1998 г.
2. В докладите за културните политики употребата на тези термини предполага степента на намеса на държавата и нейните структури в оценката на художествен или културен обект, както и отношението към социалния произход на съответното произведение. Естествено, съвременно ориентираните културни политики на европейските страни отказват категорично такава намеса.
3. В Холандия в момента тече процес на преминаване от единен фонд към множество фондове за подпомагане на културата.
4. Вж.: Информационен бюлетин на СБХ, бр.2/1998 г. - Становище относно закона за закрила и развитие на културата, оформено на оперативно бюро съвместно с актив от членове на УС и КК.