Ефектът Модиано

Всички творби на Патрик Модиано имат смущаващо обаяние. Наглед обикновени, можем да ги обвиним в оркестрация на една и съща тема - болезнената илюзия за времето, но в различни и все по-деликатни тоналности. Простотата на почерка у Модиано подвежда: назоваването на фактите съмнително бързо съвпада със самите тях. Тази писателска уловка разточително играе със смътното в изказа на автора. Прилежно спомнени вещи, лица и събития узурпират самата материя на речта и тя започва да препраща някъде другаде, към потискането на нищото.
"От дълбините на забравата", последният публикуван роман на френския писател, също излъчва странна юношеска срамежливост. Книгата заема заглавието си от стихотворение на Щефан Георге и очертава период от тридесет години, сцепен в средата от една очаквана втора среща между бивши любовници. Повествованието на краткия текст се разтваря пред загадките на забравата. Миналото става удобно за детайлно открояване, нещо повече - за изказ, едва когато дискурсивният субект започне да оттегля от него своите емоционални вложения. Изтеглянето към настоящето превръща интимното напрежение в празнота, която започва да се разсейва и поразява повърхността на самото произведение. Огромни късове памет за миналото са унищожени като непотребни. Достигайки предела на това емоционално отдръпване, не само изказът става неуловим - човешкото същество е вече невъзможно и започва да отстъпва назад. Обратното движение започва от разрастващата се екзистенциална пустота по пътя на най-значимата лична история. Именно този спасителен жест е ефектът на Модиано - усетът за ненаситна носталгия. От нея вее бездната на паметта, чието прустианско дихание разчиства руините на монументалното минало, за да разтвори пространство за най-интимното преживяване. То се разраства, ставайки основание за съществуването.
"От дълбините на забравата" ловко заблуждава относно своята жанрова природа. Текстът не успява да се изяви само като любовен роман, защото връзката между мъжа и жената е удивително неотчетлива. Книгата наранява и стандартите за криминалното - престъпление има, но то е незначително и едва-едва се охлузва в съдбата на персонажите. Не е и похвала на съвместното бягство, защото след кратката близост мъжът прописва и се оказва окован в паметта си. Повествованието сигнализира в цялото си протежение за нещо друго, извеждайки на преден план енергии, останали извън очертанията му. В пропорцията между паметта и забравата дискурсивният субект не толкова не съвпада със себе си. Отсъства това, с което той би могъл да се идентифицира. Не "Аз е някой Друг", а "Няма кого да съм", внушава Модиано, изтрил цялата памет на своя герой, оставяйки само натрапчивия спомен за една любовна връзка.
Луфтът между субекта на изказа и неговата изличеност се оказва лъчиста зона, провокираща чувствата за ново начало и първорождена чистота - без извинения, задължения и лъжи. Останала е една-единствена история, а цялото минало се отлепва от човешкото същество, носейки облекчение.
Обсебен от любовната си памет, мъжът среща жената след години. За него тя е надмогнала съществуването си като набор от качества и се е превърнала в чисто присъствие. В диапазона между случайността и неизвестността героинята вече няма значение. И в последния си роман Модиано размишлява кък се отърсваме от времето и как то отново ни навлича със своите илюзии.
Марин Бодаков

__________
Патрик Модиано. От дълбините на забравата
. Издателство Делакорт. С. 1998