Между земята и небето

(И Чарлз Лойд навърши 60 години)

Какво става с любимата ни музика днес? Това, че се превръща в част от неумолимия пазар, не ми дава мира. Нима свободният полет на духа, който създаваше ореола на избраници около джазмените, е бил само още една утопия? Понякога се опитвам да надниквам в бъдещето, но нали не съм ясновидец и често ме обхваща безпокойство, бързам да избягам в миналото. Там знаците са по-ясни. А историята е затъркаляла едни кръглолетни годишнини. И все по 60, и все в това бурно седмо десетилетие ме запраща...
Когато преди време попитах Милчо Левиев за онзи пръв и останал единствен "наш" фестивал в Монтрьо, той ми отговори, че най-важното за тях е било да чуят квартета на Чарлз Лойд с Кийт Джарет. Не конкурса, не наградите! По това време - 1967 година - Чарлз Лойд и неговият квартет с Кийт Джарет на пианото, Рон Маклър на баса и Джак де Жонет - на барабаните, разчупва поредните рамки, грижливо скроени на джаза. Година по-рано, на фестивала в Монтерей, "Forest Flowers" предизвиква истинска сензация. Чарлз Лойд е издигнат в култова фигура. Той е един от поколението на "децата-цветя", името на квартета се появява на афиши, редом с Дженис Джоплин, "Джеферсън Еърплейн" и Карлос Сантана, албумът е първият джазов запис, достигнал милионен тираж. Четиримата музиканти кръстосват света - Европа, Далечния изток, Съветския съюз (фестивала в Талин!). Идеите на Лойд открехват вратите на джаза за така наречената години по-късно "World Music", музикантите от всички посоки започват да ги следват, откриват нови и нови възможности...
И точно в този момент Чарлз Лойд изчезва. Не само от подиума, а и от публичното пространство. Току-що е навършил 30 години и е на върха на славата. И не за една-две години презареждане като Сони Ролинс, или седем-осем по здравословни причини като Майлс Дейвис, а за две десетилетия (с едно прекъсване). Отговорът на това наглед загадъчно бягство е дошъл при единствената ми среща с него, но нито аз, нито всички останали заедно с мен тогава, сме си давали сметка, че присъстваме на едно от истинските му прераждания. Беше 1990-та и в зала "Универсиада" Чарлз Лойд сътвори един от най-красивите джазови концерти в България. Беше открил Бобо Стенсон - своя нов великолепен пианист след Кийт Джарет и Мишел Петручани, и се чувстваше щастлив. Никога няма да забравя изумлението си, когато само няколко минути по-късно го видях в гримьорната. Ние бяхме въодушевени, възторгнати, а пред нас седеше човек, който внимателно си почистваше саксофона и излъчваше такова спокойствие, че наистина си помислих, че идва отнякъде другаде. Дори се улових, че не слушам какво говори. Просто ми беше добре да бъда там и да гледам одухотвореното му лице. А той казваше: "За съжаление много от нашите герои умират млади и това беше причината да се оттегля за известно време. Исках да презаредя батериите, защото и аз отивах нататък. Ако свириш всяка вечер в такава атмосфера, е много трудно да не се поддадеш. Майка ми казваше, че това е много тежък живот. Имаше предвид, че ако поддадеш, е невъзможно да оцелееш!" Мислех си, че говори с метафори, а е било самата истина. Търсил е спасение в самотата, в източните философии и медитацията. Не е спирал да свири, но твърде рядко пред публика. Едно малко човече на име Мишел Петручани го възкресява за Европа за един сезон през 1982/1983 г. и отново тишина. Бил е на няколко часа от смъртта, според близкия му приятел Стивън Клод и когато е оцелял, е взел решение да се посвети отново на великата традиция на джазовото изкуство. Защото не е спирал да вярва, че когато човек свири, би трябвало да лети: "Това, че сме човешки същества, не значи непременно да сме при Земята. Духът може да лети. Дори ако човек физически е заключен някъде, неговият дух може да лети. За мен летенето е търсене на онази вътрешна светлина. Това е музиката за мен. Летенето е просто метафора, която означава, че животът е едно непрестанно духовно усилие в най-хубавата си форма. А музиката за мен е най-хубавият начин за постигане на това."
Йордан Рупчев