От хвърчащи листа II

1. Малкият ейолф от Ибсен е поставен от Пламен Марков в Театър 199 като напрегнат разказ за четирима души, които не могат и няма да бъдат щастливи. Те обитават обилно остъклен дом-парник (сценография - Красимир Вълканов, художник по осветлението - Емил Христов), чиято чупливост допълнително ги прави беззащитни пред внезапно (внезапно ли?) спускащия се северен мрак в живота им. В началото на действието те още играят надеждите си, че "потъването" им е избежимо или поне може да се отложи. Все още не усещат, че съдбата им е вече определена. Към финала разбират - повече или по-малко, - че я заслужават. Безилюзорността (парадоксално на пръв поглед) влиза в дома им с идването на Плъхогонката (Маргарита Дупаринова). Голямата наша актриса ни демонстрира в монолога си прелестта на един изчезващ вид театрална изразност, един вид театър, който "потъва" във фиорда на времето, без да оставя следовници. Наистина, жалко! Разбира се, споделената и обяснимата носталгия не ни дава право да не видим уверените актьорски постижения на Мария Каварджикова (Жана Караиванова също игра блестящо в спектакъла, преди да замине за Америка), Веселин Ранков и Тодор Близнаков. Спектакълът надмогва възможната сантименталност на сюжета, мъжки се вглежда в загадъчната човешка предопределеност, във вините ни, в изходите за съхранение на остатъчното достойнство на персонажите. В северната му сдържаност се чете страстността на героите, в чиито въпроси и в чиито "уроци" с интерес се вслушваме.
2. Номинациите за годишните награди на САБ вече са известни. Между предложените за награждаване има театрали, чиито успехи едва ли могат да се оспорват. Но има и нещо, което не приемам. От погледа на номиниращите волно или неволно се е изплъзнал цял перспективен пласт от новата ни театрална култура. Този на младите, на тези, които започнаха така успешно и интересно пътя си през последните 5-6 години. Това не би било жест на някаква снизходителност, а реална оценка на усилията им да търсят и намират своите сценични открития. Младите няма да припознаят съюза като свой, докато той не ги припознава като свои. Другото са съображения и съображенийца, от които те едва ли се интересуват, а какво остава и да се съобразяват с тях.
3. Благоевградският театър гостува в София с Великденско вино от Константин Илиев. Постановката е на Стефан Мавродиев, а сценографията на Георги Славков. Александър Дойнов (Кръстьо Никифоров) и Николай Кимчев (Гечо) изиграха спектакъла строго, с хъс, но и някак набързо. Актьорската им фактура обещаваше представление, което прави усилие да надникне в дълбините на текста. Но истинската среща не се състоя. Безгрижно се пропускаха акценти, смени в гледната точка и т. н. Един пример, когато на един спектакъл уж всичко си му е на ред, пък резултатът - не е.
Никола Вандов