Историята на новото
явяване на Историята

Този текст е тезисен. Той имитира записки на етнолога.
Това е историята за чудесното ново появяване на Историята, на липсващата История. Но това, разбира се, е разказ за долните пластове на тази история за появяването, пластовете на профанното отношение, за вълненията на тези, които наивно, твърдо се възприемат като стабилно принадлежащи към (и изразяващи становищата) на българската национална общност.
Някъде в легендарната 1981-ва Историята е била все още скрита, тя е била далеч - едва ли не в гръцки плен; тя е всъщност едни затулени скрижали; тя е покрита, забравена. След това идват слуховете за нейното открадване, пропадане, присвояване, отнемане. И ето през по-миналата година се случва нейната чудесна поява. Тя идва внезапно, нечакана, тя е чудесен дар. Появява се на празно място отново след 200 години. Идва след празно историческо време, едно сдвоено празно време - 45-те години не са се състояли, те са една черна историческа дупка, едно безвремие, но не се е състоял и осемгодишният преход към демокрация; той също започва непрекъснато отново и отново, без натрупване на каквато и да е историческа памет. Разцепено надве като идеологически прочит е и историческото време от 20-те до 40-те години. И ето точно тогава Историята идва отново. Тя ни полага идеално някъде срещу/в цялото историческо време, без риска на процесуалното мислене.
Тъй като през последните години съм неизменен участник и свидетел (може би недостоверен за някои) на всичко произтичащо, ясно беше, че ще стана и свидетел на самото чудесно появяване на Историята. В една вълшебна събота сутрин моят националистически приятел Божидар Димитров ми показа в кабинета на Музея, на мен на Мария О., на Катето Грънчарова и на присъединилата се към нас Ренета Инджова Историицу сию. Божидар разигра пред нас театрото дали е оригинал, дали не е. Всички казахме убедено - оригинал. Така беше! Историята възникна. Тя бе поставена. Обградена. Представена. Не трябваше да се чете. Cerkovnoslavjanska est, non legunt! Тя просто беше там в Музея - предметна, телесна, материална, тази липсваща досега История. Можеше да се види - въпреки че не се завтекоха отначало да я гледат чак толкова много хора. Проведе се дебатът за историята: дали да бъде някъде там, в далечен, отвъден и сякаш потопен в миналото топос, в Манастира, или да си остане тук, при нас, да бъде актуална.
Така след чудесното възникване от историческото нищо се оформи един цялостен сюжет. След битката за Историята (да я пратим ли обратно в легендарното минало) "тамо вдън горите Атонски високи, /убежища скрити от лъжовний мир", дали след това изваждане на светло трябва да я върнем обратно, или да бъде тя за нас тук и сега, да си я ползваме идеално. След това бе оплакването на връщащата се в легендарното минало, в отвъдното място История, ритуалното изпращане на Историята, клетвените думи на сановниците, отчаянието на пазителите на Музея, процесията. Последваха в разгръщането на този сюжет опитите за десакрализирането на Историята (гърците за кратко я пленяват, тоест искат от правителствения придружаващ сановник да им я предаде, макар и за час, преди да бъде върната отново на окончателния Пазител; така демонстрират, че те притежават всъщност нашата История, тоест ние сме под похлупака на тяхната цивилизационна орбита, ние сме затулени; дали и това не е ново погърчване на Историята).
Или не се ли повтаря отново тази ситуация с придумването, представяно от Константин Миладинов, когато нашият човек, болгаринът, отговаря:
Да се учам гръцка книга!...
Кой се тие, що ми каза,
Тукидида, Еврипида,
Иродота и Пиндара,
Тие не са от нашите,
Ни дядо ми, ни прадядо.
Язка тие не познаваем.
Ако речиш ти за книга
Имаф книга, пак ке имам.
След това полагане на Историята в святото, но мъртво място, мястото, където се пази преданието, следва заспиването на Историята и новото чудо, новото възкръсване, новото чудесно появяване, възникването на нови, ранни преписи. Те ще заместят заспалата История. След 200-те години това е едно ново преписване ("Преписуите историицу сию и платите нека вам препишат, кои умеют писати, и имеите ю да се не погуби"). Едновременно тече и клонирането на Историята в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Чудесното появяване на древните преписи става и тук, в центъра на Отечеството, но и в дълбоката провинция - за един препис се знае в Самоковско, все още е затрупан от снега, не е видян още, но е известно, че е древен и сакрален. Започват жертвоприношенията пред Историята, даряването на средствата за откупуването на досега скритото (а главният сановник, Президентът, изкупува вината си затова, че е върнал Историята в отвъдното място, като дарява платата си).
И така да оформим още един път този сюжет: чудесната поява - битката - оплакването (външни обстоятелства ни налагат връщането, а може би трябва да я върнем, за да не загубим манастира; но манастирът е мъжко, обезженено място, там жените няма да я виждат и да я докосват, тя става отново само мъжко предание; а и манастирът е обкръжен от тези, които сякаш имат същата вяра, но искат да унищожат нашата народност и история) - ритуалното изпращане - шествието - опитът за десакрализиране - новото скриване - полагането в хранилницата - чудесното възкресяване, събуждането на новите преписи - та този цялостен сюжет обраства с паралелни сюжети и, разбира се, както обикновено точно те носят идеологическите послания.
Единият е националистическият сюжет за гръцката подлост (както казва Пърличев за клеветническата акция срещу архиепископа на Охрид Арсений "от върли гърци силен поплак е!", така е и сега за Историята). Гърците хем не се интересуват от нашата История, хем не ни я оставят на нас, а я обсебват. Нещо повече: не е ли това едно ново погърчване, заточаване на българската святост - така, както бяха заточавани владиците ни или бяха горени книгите ни от библиотеката на Търновската Патриаршия, така, както бяха превръщани в гудили добри българи. Извод: Ето колко е лошо да се отвориш, да влезеш в някакъв общоевропейски контекст, може би НАТО, ЕС.
И един втори, паралелен ченгесарски сюжет, затова как всъщност висшите тайни ченгета не са комунистически злодеи, а пазители на националното предание, на националната святост. Те са взели Историята, за да я спасят, за да не бъде унищожена, за да не бъде погърчена. Те са я поднесли тайно, за да може да се осъществи чудесното й появяване в Музея. Висшите тайни ченгета всъщност са пазителите на тайните духовни съкровища на България, на Преданието. Националната сигурност не е нищо друго освен запазването на историческата самостоятелност, на националната идентичност, така бе съхранена, така оживя и отново за нас Историята след историческото безвремие. А висшите тайни ченгета се оказват и най-добрите дарители на Историческия музей. Те дават най-много пари за откупуването на чудесно появилия се и възстановяващия загубата сакрален Препис на Историята. Те всъщност спасяват и манастира, защото без спасената История и манастирът като цяло е десакрализиран. (Неслучайно висшите ченгета ще обновяват и БСП.)
Ето така вторият се слива с третия паралелен сюжет: за слабата и ненадеждна Църква, разединена Църква, на която са и нужни висшите тайни ченгета, защото, ако я обединят дори, те могат да се окажат и най-добрите църковници.
Дотук е стигнал според мен този голям сюжет с всичките му обраствания.
Така историята на чудесното появяване на Историята се оказа още една история на легитимирането на ченгетата като свестни, почтени хора.

Михаил Неделчев