Homesick

Малко преди "История славянобългарска" да си замине за Атон, в Музея един от сбогуващите се с нея написал... (Не чух къде точно. Твърде изгодно за мене като разказвач би било да го е шпрейовал или надраскал нейде върху вътрешните архитектури - не само сегашен български "срещу" и "до" тогавашен шрифт на граматиката, но и графитът "срещу" и "за" книгата, официозност-свещеност на мястото и ситуацията - постберлинскостенна свобода на реакцията, кощунство - поклонничество, храмовност - агресия и т. н.; сигурно все пак го е написал на някакво дисциплинирано място, например в "Книга за впечатления" (?); което не знам - не знам, а и заради красотата на смътното не бих седнала да проверявам). Та симпатичният петнадесетгодишен льохман написал: Ако не те върнат, пак ще те откраднем. Гласът пред микрофона, разстроено съпричастен към болката и гнева, отложени в думите, се озъби на Президента заради изневярата. Онова изречение беше свое и за журналиста, разпознал в него най-после намереното истинско из-казване на ставащото.
А писъмцето на момчето до "Историята" и до историята наистина е находка. Защото завръща в мъжки времена, които нямат нищо общо с Хайтовите, и възкресява фундаментален за това национално пространство дискурсивен ход. Защото знае, че срамното тук трябва да се нарича "не срам, а слава нова на земята". Преди да се случи редчето "Ако не те върнат, пак ще те откраднем", обясненията за появата на книгата в Музея, смотолевещи едно или друго, определено са травмирани от етикета "кражба" (най-често измълчаван), нищо, че вършителите може да се казват "разузнавачи" и мотивите за усвояването да не са (според специфични критерии) конвенционално апашки. Интуициите на непознатия сънародник напипват единствената възможна и като печеливша реторика в случая. Тя просто употребява класическото писмо на националната идеология, все едно че е безсмъртно и непогрешимо. "Нека ни отрича историята, века, нека да ни сочат с присмехи обидни..." е, точно така, откраднахме я, да, именно, ние сме крадци, пак ще я откраднем, грозни сме, срамни, "кални гладни навъсени измършавели уродливи сакати космати черни боси прости диви гневни бесни... България,... отчаена сила... ужасна... през гори, урви, през дъжд, сняг, думан... настръхнала, боса, страшна, дива, кална, в гнева си отчаен почти идеална... при Сливница спря се като планина". Когато Авангардът (в писалката на Гео Милев) всъщност не може да напусне изобретеното от Патриарх изписване на колективното тяло ("красиво в мрачна грозота и грозно в сияйна красота"), едва ли всичко е като у света. Вазовското преработване на българското в свръх-стойност залага на парадокса, на оксиморона. Провалило се въстание е върховна реализация на групата, бесилото - кръст, самоубиецът, братоубиецът, затрилият детето си, отстъпникът от канона - светци и т. н. Победените и маргиналните, отхвърлените рано или късно стигат до тази етика-естетика. Чувството за нередност, тревогата поради малцинствената отлъченост от общия дом на ценности скандалничи, предизвикателно твърди, че това тук е свят против света, вселена негатив, където ляво и дясно, бяло и черно, семантиките на "добро" и "зло", "красиво" и "грозно" са разменени. Редица български почерци до 90-те години на XIX в. изковават аксиомата, според която съдбата, кръстът, мисията, яростта на племето са толкова извън-мерни, че Цивилизованите, собствениците на мери и норми - защото не умеят за разчетат уникалния аксиологически йероглиф, - винаги ще го фалшифицират и разпадат до имената на злото и срамното. Подчиненост и бунт се срещат в тукашната употреба на традиционните, общо-приетите (уж) наричания, практикувани от Човечеството. "Крадец" може да се носи и като орден, да е самоидентификация, натежала от бруталност и зъбене срещу Другите. Не-законните нелюбими деца (на континента, на въдворените от него и в него представи за разумна социалност) при всяка ситуация на натиск и дискомфорт повтарят тиковете на противостоенето, на невменяемото упорство да си различен и лош, пак ще откраднем.
Тъмнината на подобна самосъхранителна в суицидното си дискурсивна стратегия е вплетена в "най-българското". Настойчивите преговори на възрожденския текст и на текста на възрожденското не секват от 1989 г. до днес. Освен да произвеждат ползи (потвърждаване на усет за присъствие в историята, вкопчване във висока и "автентична" идентичност, завръщане в детското на соматичното и преживяваната заедност сред общата песен-маршировка), тези преговори могат и да въз-произвеждат особени щети. Пропадането сред национал-идеологическите образи на класическия български свят е и попадане в логос-етос-територия, където се оправдава, идеализира се като абсолютно естествена и задължителна съпротивата срещу Закона, срещу Реда, наложен от Силните (турци, европейци, държава). Едно ръмжене срещу принципа на реалността възкръсна. Неприязни на Паисий откънтяха в сегашни неприязни към гърци (виновни както винаги) и сърби (сръбски учени били откраднали всъщност същинската "История"); неприязън към Властта-която-пречи-на-удоволствието се изля върху Президента. Воля за конфронтация (сърцевинна за мисловно-чувствените стереотипи на Възраждането, стелеща се около частицата материя, откъртена от тялото на епохата) в края на краищата изпрати на опашки пред Музея немалко хора. Те не са чели и няма да прочетат онази стара книга, но искаха да артикулират причинено им от някого страдание, да излъчат образ на нараненост и мъка, да обвинят чрез него другите - управници и чужденци. (Сбогуването за българската текстовост е много важно и защото изговарянето му често служи именно за разиграването на болката и вината като свързани, на "моята" болка като "тяхна" вина: на прощаване не плачи, не тъжи, но кълни... сбогом, прощавай, хубава Яно, ръце си нямам...).
Възраждането блъвна регресивен спазъм, реставрира се гримасата през буржоазните ценности (пак ще откраднем, в "Под игото" се казва, че има безгрешен грях, свята кражба), нетърпимостта към доводите на Закона и Порядъчността.
Нормализацията протече мъчително и без катарзис. Според финала на собствения ми разказ тя не се случи (и не точно, и не само заради задаващата се - успоредно с "Пришелец IV" - "История III").
Първо се развихри илюзорен сюжет на възтържествувалата справедливост, пълен със случайни съвпадения и знамения. Точно когато се навърши година от избора на Президента, се появи една "История славянобългарска", която да замести отнетата, да излекува раната, да награди. (Лукаво нещо са симетриите. Ако кражбата има (дали?) нещо общо с осигуряването на подарък за рожден ден на Тодор Живков, един друг рожден ден се отбеляза с "чиста" и "морална" придобивка. "Президентът върна "Историята", изгубихме я заради него, но някак пак с него е свързана и появата на утешителния екземпляр - какъв преобърнат в оптимизъм и доброта Тарас Булба: аз съм те убил, аз и ще те родя.) Медиите се полутаха сред изведнъж размножилите се политики на наричане. Особена отмъстителност се оказа част от надеждата, че новопоявилата се книга е от Паисиевата ръка: сянка от наказателна операция полегна в представянето на Зографския текст най-вече като "чернова". Това - до момента - май не беше най-популярното, масово най-употребяваното назоваване на онзи екземпляр; неслучайно (за да спести специфични конотации) една дълголетна традиция предпочиташе по-прецизното "първообраз". Някакъв усет проработи и отказа да надпише "белова" върху прясната придобивка. Вместо "нормалния" (но не и в деликатен езиково-аксиологически казус като този) антоним на "чернова", се предпочете описателното номиниране: това може и да е преписаното от Паисий "на чисто" (чистотата е потребност на тази история). Един ден след първите съобщения вече ставаше дума за "оригинален препис" (мечта и действителност се примириха в постулиране на възможността да има две първи неща) или за копие, но правено от калиграф, който самият (!) Паисий е наел. (Заради така ненужния красив почерк в книгата екзотичната идея за хубостта и младостта като захар в повече, като излишък, накърняващ Ценността на Важните Неща, проблясна сред тукашни съзнания... в единствения контекст, който я прави поносима). Покрай наетия калиграф, струва ми се, за първи път се мярнаха Парите. Промъкнаха се като реалистичен детайл в усилно конструираната достоверност на разказа-обяснение защо находката не прилича на Зографския авторитет. След това се материализираха до инструмент на нормализацията, завръщащ груповото мислене-чувстване в лоното на икономическата и социокултурна съвременност: ако ценността е ценна, тя трябва да струва, да има цена, къде през ХХ век парите не съучастват при направата-измерване на стойностното и желаното за притежаване. Слаба съпротива се опита да окаже отново възрожденски (в конкретния контекст) атавизъм, но вече в съзнание, съзнанието на колектива не посмя да настоява гръмко Собственикът просто да дари скъпоценността. Когато отшумя делириумът на най-класическите идентификации, надявам се и заради "вий тия круши откъде ги взимате", някак се прие, че вместо да крадеш или да очакваш подаръци, трябва да си купуваш необходимото.
Заедно с отрезвяващата и неудоволствена по ред причини фигура на парите, в ставащото плътно се положиха още актьори на сегашното, на Властта, Държавата и Закона - Директорът на Музея, Директорът на Библиотеката, Експертите. Подозрението към тях се оказа напълно оправдано. Те не казаха, че това е Тя. За баланс в другия полюс на сюжетното пространство, макар и смътно контуриран, през цялото време пребиваваше герой, чиято двусмисленост съдържаше зони, допускащи симпатийна идентификация. Той имал книгата от пра-прадядо си. Сред слуховете, наследени от социалистическо време (днес позамълчали, но не и неми), че по българските музеи лежат копия, че Людмила е изнесла, подарила или продала всичко, вдигна глава една специфична вяра. Патриархално-родовият анархизъм повтори, че държавата може и да мами, институциите могат и да сгрешат, но в семейството, със-покрай-заради кръвта и семето, Нещата оцеляват, истинското се опазва. (Мотивът за Дома, за Вкъщи като скривалище на "Историята", за Жи(ве)лището като еквивалент на Историята се разигра и в друга посока: цената, която преди време собственикът искал за реликвата, била "един апартамент в София"; тази мяра за скъпост вписа смислите си в събитията около преписа).
Всъщност следващият ход на мълвата (тя винаги означава неприемливост за колектива на овластеното да бъде действително случило се) е предсказуем.
(Директорът на Музея откачи и изпадна в споделителност за шест пъти по три минути; Библиотеката се наводни, докато сушат книгите, се утешават, че накисването е в чиста вода, защото можеше и да е другояче. Стопанинът замина за Америка.)
Та мълвата твърди, че в Зограф треперели над фалшификат. Най-истинският възможен ръкопис на "Историята" - така или иначе - се намирал в България. Няма да се появи официално по сложни за обясняване причини, сигурно никой никога не ще го види, но е тук, "Те" го пазят добре.
Добре дошли у дома. В утробата на болестта.
Добре дошли в черния, горчив и пуст камък на нямането, върху който Възраждането вдигна нация - нямането на тук-сега-присъствия, на държава, цар, войници, библиотеки, история, разказ, глас, мъжество, свобода. В празното място на неналичности, неслучвания и зевове липсата е собственият ни незрим Авалон. Свещеността на Книгата се явява в целия си ръст чрез не-появата на въплъщението й. Няма нужда от идоли, страхотният фетиш (край и крайност на перверзията) е затворен в елипсата на нулата, ако вярваш, без да си видял и пипнал, си истинският избраник.
Добре дошли у дома, носталгици.

Инна Пелева