Държавата е длъжна
да е тук

В миналия брой на вестника предоставихме място на критичните бележки на Борис Данаилов за проектозакона за закрила и развитие на културата. Днес предлагаме мнението на Жанина Драгостина. Първоначално то е било предназначено за друго издание. Поради отказа му обаче да го публикува, текстът излиза на нашите страници. Когато се обсъжда нещо толкова важно за българската култура, като закон за нейната закрила, всяко мнение е добре дошло.

Има ли нужда българската култура от законова закрила? Въпросът засега получава два противоположни отговора. Заставам на страната на тези, които казват "Да, има". Позволявам си да го направя в спор със статията на Веселин Дремджиев "Държавата пак е тук, меценатите липсват", публикувана във в."Капитал" в броя от 2-8 март. Гледам на текста като участник в започващата обществена дискусия по проектозакона.
От 1991-ва до 1997 г. културната ни администрация бе подложена на множество експерименти - някои от тях необходими, други абсурдни. Но както и да се разглежда културното управление от тези години, трудно ще е и най-добронамереното око да открие приемственост и последователност. Драстични са примерите с трима министри - анестезиологът Марин Димитров, който след неблагополучното си министерстване бе награден с посланическо място, Георги Костов и Иван Маразов. На всички проблеми от която и да е културна област, Марин Димитров неизменно противопоставяше "тежкото положение на лъвовете в цирка" (?!). Единственото, което създаде Георги Костов, бе безсмисленият Център за художествена самодейност и читалища, като по този начин задължи държавата да плаща на самодейците. А Иван Маразов се опита да спре нормалния път на едва започналата реформа и да върне културната администрация в годините преди 89-та. И тримата споменати не останаха чужди на желанието за централизация на културната администрация, искайки да омаловажат или направо да премахнат създадените национални центрове по изкуствата - европейски модел, който постепенно започна да се утвърждава и у нас. Този кратък преглед показва, че липсва нормативната база, която да затруднява злонамерени промени и да позволи на администраторите да се откъснат от тегнещия над главите им въпрос - ще ги има ли като структура или не - и да се насочат пълноценно към предмета на това, заради което съществуват.
Необосновано е твърдението на Дремджиев, че "най-скандалните текстове в проектозакона се отнасят обаче до опита да се въведат механизми за оценка на произведенията на изкуството и санкциониране на възгледите на творците. Предвижда се да бъдат създадени национални центрове по различните изкуства, които след конкурси да дават финансова подкрепа на проектите на културни организации и отделни дейци." И по-нататък се казва, че оценката ще се прави от обществено-експертни съвети, в които се съзира форма на цензура. Навсякъде по света пари за културни проекти се дават чрез конкурс, а проектите се оценяват от комисия. Да, делът на субективната оценка е голям, но пък на неспечелилите демокрацията винаги дава възможност за втори опит, т.е. участие в нов конкурс. Националните центрове и комисии и сега ги има. Към дейността им може да има упреци, но този за цензурата не издържа. Практиката го е доказала. Доброто в проекта е, че веднъж завинаги центровете са обявени за юридически личности, което им дава по-голяма финансова самостоятелност и гъвкавост. Изваждането им извън структурата на министерството е един от начините за децентрализация на управлението. Що се отнася до експертните съвети, те са описани като консултативни органи към Министерство на културата и според проектозакона нямат санкциониращи функции, за да бъдат наречени цензори. Могат да дават мненията си и правомощията им стигат дотук. Едва ли министър-всезнайко е най-доброто, което може да ни се случи, така че поддържането на обратна връзка с обществените настроения е дори негово задължение.
Както са формулирани в проекта, съветите са повече безсмислени, отколкото цензори. Мненията им и по въпроса за накърняването на "добрите нрави и морал" са предназначени за вътрешна консумация на министъра и е смешно да се мисли, че днес някой би имал силата да "реже" произведения на изкуството. Призракът на цензурата дебне по ъглите в главите на тия, които непременно държат да плашат гражданството с нещо. Може би защото и самото гражданство обича да бъде плашено. Колкото до цитирания чл.22 от проектозакона за художествени съвети към продуцентските къщи, той е отпаднал още преди внасянето на проекта в Министерския съвет.
В текста на в. "Капитал" е предадено мнението на Съюза на българските художници за създаването и управлението на фонд "Култура". Съюзът недоволства от това, че председател на фонда ще е министърът на културата, че в него ще участват само трима представители от многото творчески съюзи и предлага да се възобнови учреденият навремето от Людмила Живкова Съвет на председателите на творческите съюзи. Фондът също е самостоятелна юридическа личност извън структурата на Министерство на културата за разлика от много други фондове, които сега се създават в отделните министерства. По същността си той е национален, т.е. обществен, а не държавен. Но вероятно още дълго основните пари в него ще бъдат държавни. Това е обяснението защо председател на управителния съвет е министърът.
Проблемът със съюза на художниците е малко по-друг. В демократичното общество формирането и управлението на творчески съюзи не е в правомощията на държавата. Утре могат да се появят още толкова сдружения, колкото сега съществуват. Длъжна ли ще е тогава държавата да приеме всичките им председатели в управителния съвет? И какъв ще е този работещ управителен съвет, състоящ се от безброй членове? Уви, в периода на неукрепналото гражданско общество авторите на закона са се почувствали длъжни да направят реверанс към творческите съюзи, приемайки ги за представители на гражданските структури, ако и те настойчиво да желаят да се зоват държавни. Така от органи за закрила на творците, каквито те трябва да бъдат, осъществявайки синдикалните си функции, съюзите влизат в проектозакона като субекти за закрила от страна на държавата. Съюзът на художниците обаче не се задоволява с този излишно великодушен жест и иска още. Получава се така, че според него държавата е длъжна да осигури парите за творчески проекти, но да не участва в разпределението им, което да е поверено единствено на председателите на съюзите. Най-малкото звучи странно, за да не го наречем нагло. И още - към мнението си по проектозакона, изпратено до Министерство на културата, художниците са приложили и списък на 24 имота, които искат да бъдат прехвърлени като собственост на съюза. Нима закон за културата трябва да урежда имотното състояние на един съюз? Защо държавата трябва да се чувства длъжна да се занимава с проблемите на доброволни граждански сдружения? Тя не трябва да им пречи и толкова. Имотите вероятно ще бъдат раздържавени, така поне сочи политиката на приватизацията, провеждана в момента, ще се търси друга форма на собственост, но този акт не може да бъде предмет на Закон за закрила и развитие на културата.
Като популистки ход определя Дремджиев искането за 1% от бюджетните разходи да отиват за култура. Да, това бе отхвърлено от Министерския съвет. Но все пак бе поискано. Което е стъпка към осъществяването му. Досега, ако изобщо се говореше за твърд процент за културата, приказките бяха задушавани още по стълбите на Министерския съвет. За първи път искането бе съобщено на глас при обсъждането на бюджета, сега бе повторено. Не бе възприето, но важното е, че крачката е направена и един ден ще се стигне до извоюването му.Такава е практиката в повечето европейски страни - твърд процент от бюджета за здравеопазване, образование, социални нужди и култура. Остатъчният принцип, по който сега се отпускат сумите за култура, е обиден и отдавна преодолян. Но явно и на това правителство като цяло му е нужно още време, за да узрее до необходимостта от стабилна финансова подкрепа за националната култура. Приближаването до целта едва ли може да бъде наречено популистки ход.
Ако попитате творците какво точно искат от закон за културата, ще чуете - данъчни облекчения за себе си и спонсорите. Този въпрос не е описан в проектозакона, защото е уреден другаде. Според Закона за корпоративното подоходно облагане от 1997 г. предоставени пари като спонсорство в размер на 5% от печалбата се приспадат от данъчно облагаемата сума. Икономистите твърдят, че при сегашното положение на държавата това е оптималният процент, по-високият ще осигури поредна възможност за пране на пари, а спонсорството ще е мнимо. В преходните и заключителните разпоредби на проектозакона за закрила на културата се предлага в Закона за корпоративното подоходно облагане да се създаде нов текст, според който от печалбата да се приспада пълният размер на дадените от физически лица или фирми стипендии за ученици и студенти в българските училища по изкуствата. Със Закона за данък върху добавената стойност от ДДС се освобождават за срок от 5 години българската художествена литература и научната (преводна и оригинална) литература. Данъчните проблеми на самите творци са уредени от Закона за облагане на доходите на физически лица - приспада им се 50% от облагаемата сума. И в този закон е записано, че данъчната основа се намалява с облекченията за дарения в размер на 5% след приспадане на разходите. В проектозакона за културата се предлага приемането на нов текст за изцяло приспадане разходите за стипендии за ученици и студенти в българските училища по изкуствата. С ПМС № 493 от 23.12.1997 г. пък се уреждат митническите облекчения. С мито не се облагат предмети с образователен и културен характер по програми, утвърдени от МК. Към тези предмети се числят например готови бои и съставките за производството им, музикални инструменти, балетни костюми и аксесоари, кинопрожекционни апарати и др.
Едва ли не като мръсни думи е употребено съчетанието "извънбюджетни сметки" в текста на Дремджиев. Да, проектозаконът дава възможност на културните институти да разполагат с извънбюджетни сметки, което е разрешено и от Закона за устройство на държавния бюджет. Защо тези сметки ще бъдат начин за издържане на некадърни културни институти? Ако управляващият културния институт е добър мениджър, то извънбюджетната сметка ще му позволи да финансира повече или по-скъпи проекти. Нима в това има нещо лошо, антикултурно, далавераджийско или не знам още какво? Извънбюджетната сметка е по-изгодна за всеки културен институт, тъй като парите по бюджетната сметка, ако не се изразходват за календарната година, се връщат, а тези от извънбюджетната сметка остават за института. Ропотът е неразбираем.
"Държавата пак е тук, меценатите липсват", казва Дремджиев. Държавата е длъжна да е тук и сега. При неразвит пазар на културните стойности няма кой да я замести. Пък и ако погледнем към европейската практика, навсякъде културата се подкрепя от държавата. Това е нейно неизменно задължение. Би трябвало да протестираме, ако я нямаше, ако ни взимаше, без да ни дава.
Но държавата не може да задължи гражданите си да се превърнат в меценати. Тя може само да им създаде привлекателни условия за това. Затова е и годишната награда за меценатство. Ако има - добре, ако не - догодина. Закон не се създава само за да уреди днешното ни положение. Законът е повече поглед напред. Пък ако не се появят достатъчно богати и загрижени за културата българи, вината няма да е в проектозакона за закрила на културата, а във финансовото дередже на държавата, в разрешеното и забраненото от други закони.

Жанина Драгостинова