Вечното завръщане
на българската сантименталност

Запалени свещи, будителски песни - този е финалът, избран от Симеон Димитров за постановката на нашумялата Христо-Бойчева пиеса "Полковникът-птица" в Бургаския театър. Финал-копие на избрания от Вазов за главата "Представлението" в "Под игото", описваща "позорището" "Многострадална Геновева" в Бяла черква: "Песента цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата". Христо Бойчев също ще да "разпаля и опиянява сърцата" и Симеон Димитров без резерви е приел това негово щение. Нещо повече, той също е негов фен: "То (представлението - б. м.) трябва да пулсира с пробуждащото се дихание на българщината. То трябва да припомни, че наистина живеем все още в лудница, но тя се помещава сред свещените стени на едно духовно пространство, което съхранява все още пренесените през вековете високи стойности и тяхната светлина на един дух с името български". Така бургаската постановка, следвайки сугестиите на драматургията, е брънка от едно вечно завръщане; вечното завръщане на българската сантименталност, която продължава с жалостиви хълцания да дири и оплаква своите "пренесени през вековете" ценности.
Особен е този български сантиментализъм. Той не е индивидуалистичен, нито търси райски кътчета (както например знаменитите "Пол и Виржини" на Бернарден дьо Сен-Пиер), а също както Лутер се инати "тук стоя и нека Бог ми помогне". Това емоционално българско "стоене" е общностно, народностно, препраща към историята и социума, не към отделната личност. Страданието като фатум на етноса, не като неблагополучие на индивида. Ето защо българското сантиментално е обрасло с народностни смисли, то е исторически и обществено конотативно. И тъкмо смислите са неговата легитимност и оправдание за употреба; българският сантиментализъм всеки път стъпва на други основания, разгръща други разкази отвъд избрания за повърхност чувствен сюжет. Воплите са за спасяване и утвърждаване на българина и българщината, за една активна позиция на изкуството спрямо народностното, която го въздига, възпитава и обучава. Българският сантиментализъм е средство, инструмент на българския модерен проект.
Никак не е случайно следователно, че "Полковникът-птица" е провидян като същностен елемент от амбициозната програма на Симеон Димитров "Благословена земя", настояваща за ясно и категорично поставяне на "въпроса за оцеляването на България като дух и нация". Едно типично просветителско начинание, в което "упадъчният" призив за theatre pour theatre няма нито място, нито авторитет; то е ангажирано, пристрастено, социално обвързано, исторически претенциозно. И тъкмо с това прилича на легендарното време на Бургаския театър, когато е свестявал и смислял времето чрез словото и чрез сцената.
Този спомен вероятно прави играта на актьорите вдъхновена и въодушевена. Стоян Памуков се вписва органично в ролята на полулуд-полунормален полковник, стегнал със здрава ръка разпасалата се лудница чак дотам, че я прави бойно поделение на ООН. Внушение на текста, не съвсем безобидно: строят е видян като същностен за не-раз-строй-ването на душата и общността. Затова и малко неискрено след този "строеви" монолог звучат думите за "света на еднаквите" и за блаженството на лудите: военни команди, естествено развиващи "цветущо здраве" - къде тук да зърнем различието?...
Слава Богу, има го на сцената при партньорите на лудия офицер. Юрий Ангелов (Доктора) е плах и податлив, Аглика Бояджиева (Пепа) е всеотдайна и романтична, Артюн Минасян (Хачо Телевизора) е възторжен и изпълнителен, Красимир Кацаров (Матей) е смешен и нежен. Само Валери Еличов в ролята на Дауд се поддава на много "еднаквия" и, за съжаление, вече твърде моден "каналджийски" жаргон, който е като змия в пазвата на артиста, готова във всеки момент да ухапе и да влее отрова в сърцето му. Но може би това е същностен знак за припознаване: и "Полковникът-птица", и "Каналето", и "Клуб НЛО" заедно с много още знайни и незнайни "игралески" са от един "строй" - на българската сантименталност, пак завърнала се.
Сценографията (Тодор Станилов) и костюмите (Чайка Петрушева) също се вливат в общия хор на възродителско окайване, характерен както за пиесата, тъй и за режисурата. Един утопичен модерен проект чрез показване на "клетничеството" - тази е в общи линии неговата песен. Тоест за кой ли път 1300-годишният припев за "житие и страдание словеноболгарского народа"; на публиката обаче той, изглежда, още не е омръзнал.
Представлението беше посрещнато с възторг и преклонение, което значи, че безпогрешно е уцелило зрителските чувства. И за този точен мерник най-голяма е заслугата на актьорите, въпреки престижната британска титла на "Полковникът-птица".

Митко Новков