Възраждане и другост

Като че ли никога по-ясно от края на нашия век Ботев не е бил разделителна бразда в мисленето на българина за себе си. През последните години станахме волни или неволни свидетели на това как той сблъска стари с млади, "патриоти" с учени, традиционалисти с радетели на модерното. Начинът да говориш Ботев се превърна в идентификационен проект, от пробен камък до маска на желанието за принадлежност.
Инна Пелева е литератор, който традиционно провокира хуманитарното клише; от тези, които много харесваш или не понасяш изобщо. Нейната работа носи амбицията да преизкаже идеите за българското класично в езика на модерното усъмняване, или пък да провиди недовидени аспекти на дискурсивното родно в исторически ретроспективен план. След Вазов естествено беше именно Ботев да попадне в калейдоскопа на изследователския й интерес. Калейдоскоп е метафора, която държа да повторя, защото изразява нещо много характерно за интерпретативната методика, ако не и за цялостната методологическа стратегия в текстовете на Инна пелева. Ботев е завъртян от гледните точки на няколко ярко необичайни, екзотично пъстри за скромния фон на родната критика модерни идеи и техники на тяхното изговаряне. Най-напред - тялото, телесно-материалното като мощен производител на идеологически репрезентации и социални практики. При това тялото не само като бахтиански банална долница, а като фукоянска вселена от понятия, с които Възраждането мисли света и себе си в него. В тялото се изрича един "глобален фигурален език на времето", а техниките на неговото функциониране метафоризират основни светогледни сюжети в националното преживяване. Ботев е прочетен като не-автор на баладата "Хаджи Димитър", а зад идеологическата патетика на Възраждането "живее смайващо ярка примитивността на дивото мислене". Отказът от "Хаджи Димитър" е симптоматичен жест на изследователската стратегия в работата на Пелева - той означава демонстративното бягство от идеомитологизма в националното мислене. Само това обяснява риска на Ботевата недопрочетеност, както и доброволния отказ от (още) един благодарен сюжет на екстатично-телесната проблематика.
По-нататък книгата продължава да изследва хипостазите на "изстъпленото" в предосвобожденската публична дискурсивност, тяхното тематизиране и идеологизиране в текстовете на Ботев. Като че ли нямаме друг хуманитарен текст, който така системно, елегантно и остро едновременно да вниква в симулативните практики на идеологизиращия дискурс (поне през Възраждането).
В последната част на книгата се включва и тежката артилерия на психоаналитичния метод, който винаги - традиционно или модерно употребен - е готов да заподозре обратен умисъл, да се разрови в кодификациите на скритото. Чрез него още по-дълбоко се проблематизира пластът на "сакралните" стойности в националното мислене: майка, баща, братя..., търси се амбивалентното в преживяването на кръвта и "кръвно близкия". "Ботев. Тялото на национализма" е книга, която епитомизира модерния стремеж към преосмисляне на традиционните стойности. Въпреки своята провокативност, крайностност, понякога нетърпимост към други интерпретивни решения, тя е парадоксално национална, българска; и освен това носи нещо от публичния ентусиазъм и социалната енергичност на възрожденското време, което описва.

Милена Кирова

_______________
Ина Пелева. Ботев. Тялото на национализма.
Издателство Кралица Маб. С. 1998