Бритън - композитор за любители?

Фирмата "Върджин Класикс" е издала една от много малко известните (особено в България) опери на Бенджамен Бритън "Ноевият ковчег". Това издание е повод да се позамислим. Жанрът на творбата е определен като "духовна опера". Съчетанието е доста странно, въпреки че твърде отдавна двата храма на "действото, което се представя пред публика" - църквата и театърът (респективно операта), се радват на взаимно гостоприемство, което се изразява в най-различни форми. Но самият Бритън е имал нещо друго предвид. Още преди петдесет години, непосредствено след войната, той стига до убеждението, че не само професионалните музиканти трябва да са обект на композиторския интерес. "Нищо лошо няма в това един артист да служи на всички хора. Затова аз лично изпитвам удоволствие да пиша пиеси за специални случаи - музика за деца или любители... Като се опитвам да сипя в тези стеснени бутилки най-доброто си вино." Така от 1948 до 1958 година той пише за музиканти-любители кантатата "Свети Никола", детската опера "Малкият коминочистач". Но най-майсторската му изява е миракълът "Ноевият ковчег" - творба, която се е радвала на голям успех, когато е била поставена в Честър... А през 1989 година творбата е била продуцирана от фестивалите в Честър и Солсбъри, по-късно записана от "Върджин Класикс".
Предназначена за църковно изпълнение, композицията няма нищо общо с църковната практика. Това е една артистична, волна театрална интерпретация на библейския сюжет... Или по-точно една музикална приказка със същата чаровна образна буквалистика като "Петя и вълкът"... Само че Бритън не си е поставил за цел да учи хората на тембри (поне не в това произведение). Просто е искал да ги включи в една музикална игра, което и до днес е привлекателно като идея, но много трудно за реализация. От една страна музиката действително се отнася към своите изпълнители твърде доброжелателно... Всичко има в нея: синкопирани мелодии, маршове, молитви, разпри, оплаквания, суматоха, химни в прослава милостта на Бога и, разбира се,... вода! Но не в онзи, отрицателния смисъл, а в чисто образния... Творбата изобщо не е за подценяване. Цялата тази смес от драма, комедия и лирика, която се следи като бродуейски мюзикъл, е написана с много вкус и с атрактивно, провокиращо чувство за хумор... Простотата на фактурата е постигната, но профанация няма; има една игра и много музика. Идеята за спасението на видовете се представя с всички "атрибути", които искат да ни напомнят сякаш какво точно представлява светът и днес - погледнат отгоре - най-малкото нещо много смешно, което се взима много насериозно. Това ни казва Бенджамен Бритън за четиридесет минути... И то се слуша на един дъх. Представям си какво би било като представление! Изпълнението е поверено на диригента Ричард Хикокс - всичко върви много естествено, културно и страшно приятно, що се отнася до темпоритъм и тембров баланс.
Защо днес отделям внимание на този компактдиск? Защото все още продължавам да си мисля: въпреки че Бритъновите любители не са нашите тукашни любители, въпреки че дори и след четиридесет години между английското и българското общество продължава да има известна разлика в отношението му към музиката, която тук с удоволствие вече определят като "непопулярна", въпреки че не би донесло никакъв престиж сред тези, които се наричат шумно, натрапчиво и непрекъснато "елит на нацията", може на някой да му дойде наум да се съюзи с Британския съвет и да изпробва за пореден път идеята "Опера от Бритън". Първо - не боли! Второ - не е толкова скъпо, защото Бритън е бил предвидлив човек - повечето му опери са камерни; трето - ако оперните директори не могат да си намерят солисти, да ги открият в Музикалната академия. Имаше вече един такъв случай - с "Въртенето на винта". А докато това се случи, потърсете този компактдиск!

Екатерина Дочева