От Плитък гроб до Луд живот

Холивуд, отвори си широко вратата,
защото Дани Бойл чука на нея!
Така писа сп. "Емпайър", когато британският режисьор направи уникалния "Трейнспотинг" (1996). И Холивуд отвори парадния вход, за да влязат Дани Бойл и неговата шотландска компания - продуцентът Андрю Макдоналд, сценаристът Джон Ходж, операторът Брайън Туфано и актьорът Юън Макгрегър. Този екип, освен "Трейнспотинг", бе създал в родината си още един страшно силен филм - "Плитък гроб" (1994). Тъкмо с него петорката съмишленици триумфално дебютира на големия екран. А американският им старт се нарича "Луд живот" (1997). Тези два филма в момента се прожектират у нас - "Гробът" в рамките на британската кинопанорама, а "Животът" в разпространителската мрежа. И понеже сравнително скоро видяхме "Трейнспотинг", моментът е идеален, за да се избистри груповият авторски портрет. Портретът е от много висока класа. Особено в шотландската си част - първите два филма. За "Трейнспотинг" вече всичко сме си казали. Там животът наистина е луд - като футболна топка, която вместо с въздух е напомпана с насилие и смърт, любов и секс, предателство и надежда, рокендрол и лафове, хаос и дрога. Много дрога. И въздействието на филма е такова - наркотично.
"Плитък гроб" също причинява емоционален нокдаун. Този филм е "Алчност" на новото време. Получава се като в шедьовъра на Щрохайм - парите, дошли от небитието, пращат героите в небитието. Иначе жанрът може да се определи като трагикомичен трилър. Всичко започва леко и смешно, за да се превърне в пълен ужас. Но и в най-жестоките сцени има хумор. Например разфасоването на човешки тела е решено като театър на сенките - и хем те побиват тръпки, хем те напушва смях. Това преплитане на трагичното с комичното и на нормалността с лудостта е запазеният щемпел на тандема Ходж - Бойл.
В "Луд живот" преобладава майтапът, макар отново да се въргалят трупове. Историята пак е изобретателна, има непрекъснати обрати в действието, хитри реплики и ситуации. Чисто формално не липсва нищо от онова, с което талантливите кинаджии покориха зрителите в шотландския си период: като вземеш титулярния сюжетен ход "Куфар с пари, който към нищо добро не води", минеш през лабиринтите на драмата и намигването и стигнеш до ефектните режисьорски фокуси, естетизираната визия, агресивния рокаджийски фон и добрата игра на Макгрегър (този път в дует с новата американска звезда Камерън Диас). И все пак нещо отсъства - емоционалният нокдаун. Гледаш го филма, радваш се на находките, но това е радост на парче. Като цяло разказът, в който земляните се омешват с небесни пратеници, а Господ дава инструктажи по телефона, не лови душата. Той е като изсмукан от пръстите и увисва някъде между Земята, Рая и Ада, без да стъпи стабилно където и да е. Явно шотландските филмови бойци, които не са вътре в американската действителност, са търсили абсолютно универсална история, която може да се случи и на Албиона, и в Щатите, и в Тамбукту. Впрочем в началото на "Плитък гроб" също се казва, че историята може да се случи в който и да е град, в която и да е точка на планетата. И си е така, обаче... Обаче се случва в Единбург - градът, който Бойл, Ходж и останалите познават прекрасно. Градът, който не им е безразличен. Ако се бе случила другаде, историята нямаше да действа така мощно. Защото би изчезнала атмосферата, в която авторите са вградени, и въздухът, който дишат. Точно този им е проблемът в "Луд живот" - те са на непознато място, чийто аромат им е чужд. Няма ги улиците на Единбург, няма ги пъбовете с мирис на тъмна бира, уиски и цигарен дим. Дори футболът в друг. А тези момчета толкова го обичат...

Борислав Колев