Жените трябва да спасят света

Разговор с режисьора Стефан Москов

Продължаваме поредицата от разговори с театрални режисьори, чието присъствие е определящо за нашия театър днес.

Режисьорът Стефан Москов е роден на 7 октомври 1960 година. Завършил е ВИТИЗ "Кр. Сарафов" - куклена режисура в класа на проф. Юлия Огнянова през 1985 г.
Поставил е следните спектакли у нас и в чужбина:
1. "Някои могат, други - не" по Маргарит Минков в ДКТ - Добрич, премиера 5.1.1987;
2. "Фантасмагории" по Е. Т. А. Хофман в РДТ - Смолян, сезон 1988/1989;
3. "Фантасмагории" по Е. Т. А. Хофман в Общински театър "Сириус", София, сезон 1989/1990;
4. "Ромео и Жулиета" по Шекспир в Младежкия театър, сезон 1990/1991;
5. "Улицата" в Първи частен театър "Ла Страда", сезон 1991/1992;
6. "Сирано дьо Бержерак" по Е. Ростан в Сатиричния театър, сезон 1992/1993;
7. "Мармалад" в ПЧТ "Ла Страда", сезон 1994/1995;
8. "Лебедови песни" по Чехов в "Шаушпилхаус", Дюселдорф, премиера 29.4.1995;
9. "Макбю" по Шекспир и Жари в "Бремер театер", Бремен, премиера 29.9.1996;
10. "Дом N 13" по Чехов в "Талия театер", Хамбург, премиера 3.1.1997 (гастрол в София - 6 и 7.9.1997);
11. "Майстора и Маргарита" по М. Булгаков, копродукция на ПЧТ "Ла Страда" и Театъра на Българската армия, премиера 7.10.1997;
12. "Приключенията на Пинокио" по К. Колоди в "Шаушпилхаус", Бохум, премиера 29.11.1997.
Предстои излизането на новата му постановка "Гершуин" отново в "Талия театер", Хамбург. В спектакъла ще участва и Мая Новоселска.
Автор и режисьор е и на телевизионното предаване "Улицата", от което до момента са излъчени 10 серии.

- Първите ми учители са моите родители, фамилната ми среда. След това - улицата. Тогава се играеше по улиците, и като минеше кола, възмутени деца я освиркваха и шофьорите се засрамваха, че минават. Отраснал съм на една лозенска улица "Добър юнак", на която имаше невероятно количество хора с психически отклонения. Това ми помогна да видя отблизо целунатите от Господа луди и те ми станаха много интересни. Една жена ходеше само по права линия и завиваше под прав ъгъл. Често бях гонен от една Стефка Лудата, която искаше да ми вземе дъвката. Тя беше на 50 години и си играеше с нас. В децата винаги има една жестокост, ние я дразнехме доста, за да я предизвикаме да ни гони, и се катерехме по дърветата, за да бягаме от нея. При това мястото изглеждаше обречено, защото когато едни луди ги изселиха от там, заселиха се други, при това на същото място - странно повторение на съдби. Отклоненията от нормалността са винаги нещо великолепно, когато не добиват патологичен, клиничен характер. И за театъра е същото.
- Тук някъде се корени природата на твоя театър. С какво е по-богат отклоненият, нестандартният поглед?
- Дразни ме нормалността. Още като дете съм си задавал въпроса, какво е това ежедневие, може ли човек да преживее баналността на повторението. Работният ден, умората, телевизорът, на другия ден пак същото, почивният ден...
- Цел ли е на театъра, който правиш, да направи поне за времето на спектакъла зрителя по-щастлив?
- И по-луд! Целият ми заряд да правя театър идваше от времето, когато бяхме, знаеш къде, в сивата тенджера, и ми се струваше, че е необходимо да се дават на хората сили и надежди, радост и смях. Сега вече имам по-други виждания за театъра, но те още не са узрели, за да мога да ги формулирам.
- Още не са станали спектакли... Разкажи поне кое промени посоката, ако тя е радикално различна?
- Илюзиите, че може да промениш нещо в света. Оказа се, че това е ненормално - и детинско, и глупаво. Всички хора са имали такива илюзии... Твоята работа изведнъж се оказва част от много голямата продукция, с която е претрупан пазарът, и ти може да си под две фланелки с надпис "Кока-кола" и никой да не те забележи на общата сергия.
- Това не са ли проблеми на публиката?
- Това са и мои проблеми, защото в тази претрупаност не знам откъде да изведа онези си стимуланти, които идват от културата. И робувам на някакви стари идеи фикс и идоли, измислени от мен в детството, за които сега вече не съм сигурен, дали наистина са били толкова значими. Като деца харесвахме културистите във филмите...
- Добре, но това не пречи на хора като Фелини, като Менцел, независимо от претрупаността на пазара да предлагат своя продукт...
- Разбира се, но е отчайващо, че в последните дни на живота си Фелини е търсил и не е можел да намери пари за своите филми. Отчайващо е, че филм като "И корабът пътува" е бил разпространен само за една седмица в Италия, а в хиляди други места не е видян. Отчайващо е, че филмите на Менцел, които обърнаха през 60-те години въобще представата за послушно, социалистическо, безлично, героично кино, са забравени, че никой не ги знае, че последният му филм, който е великолепен, минава с неуспех по световните екрани и никой не му обръща внимание. Докато някаква измислена агресивна кукла като Мадона може да прибере акъла на хората и да бъде идол. За мен тези неща са много странни.
- Може би неволно те подведох, но и друг път съм забелязал, че примерите ти са главно от киното?
- Киното е изкуството на XX век, най-масово, и в него в общи линии се синтезират вкусовете на хората.
- И през ХХI век ли ще остане най-масово?
- Откъде да знам... В България няма да остане, защото няма да има пари за лента. Ще има пътуващи кинорежисьори, които ще разказват филмите си на публиката...
- Да се върнем към началото. Има ли други хора и влияния, които смяташ, че са участвали във формирането ти?
- Понеже майка ми беше лекар в Младежкия театър и трябваше да дежури на представления, аз седях всяка вечер в театъра. Израснал съм зад и пред сцената, гледал съм представления по хиляди пъти, научих ги наизуст. И оттам си зададох критерии за фалшивост и измислена завършеност на празни кухи произведения, защото Младежкият театър изобилстваше с ужасно лоши пиеси и само някои бяха наистина много хубави. Но човек се учи еднакво и от лошото, и от доброто. Разликата е, че лошото за много кратко време му дава самочувствие, след това го обезсърчава, докато доброто винаги му дава някаква сила и вдъхновение. По-нататък си спомням, че на нашия таван живееха под наем хора като Младен Киселов, Стефан Цанев, често идваше там и Климент Денчев, хора, които по някакъв начин са свързани с културата ни, и винаги те са ми били адски интересни. Много често вкъщи идваше Леон Даниел, и понеже живеехме в едностаен апартамент, ме слагаха да спя, и мислейки, че съм заспал, си говореха нещата, които не трябваше да говорят пред мен, а аз ги попивах и ги запомнях. Така лека-полека в мен се оформи някакво желание да реализирам нещо свързано с театъра и да компенсирам положението на родителите си в тази област. Майка ми пишеше детски пиеси, една-две за възрастни, стихове, но винаги това при нея е минавало на втори план, тя си оставаше лекар на Младежкия театър; а баща ми беше много добър изпълнител на мундхармоника, обикалял е света с Леа Иванова, писал е музика, но винаги и при него това е било второто. И той е лекар, преди това на Военния ансамбъл, след това на операта. Тоест аз виждах в родителите ми, въпреки известните им успехи и признаване, някаква нереализация, и се мъчех да компенсирам, да направя следващата крачка, аз да бъда твърдо, категорично имплантиран в културата. Без никакви медицини и други професии. И по някакъв начин това се случи. Най-хубавото беше, че с идването на нашия клас във ВИТИЗ Юлия Огнянова се съгласи да води куклена режисура, Ицко Финци ни водеше една година актьорско майсторство, въобще попаднахме на хора, за които човек може да си мечтае да се доближи до тях. Те сякаш ни бяха подарени от съдбата. За Юлия съм говорил толкова много във всякакви интервюта, може да продължа. Тя е изиграла най-съществена роля в моя живот, не само в моя...
- И продължава да играе.
- Да. За мен няма друг човек със способността да види на рентген организма на всяко едно представление и да каже коя част е болна, коя трябва да се смени. Нещо уникално е погледът й. Друго, което ми е давало желание за работа, е огромното удоволствие да не работиш сам и да имаш съдружници като Лео Капон, с когото бяхме наистина великолепна двойка. Взаимно се провокирахме, тъй като еднакво харесвахме разни неща, а бяхме коренно различни като характер. И Кръстьо Лафазанов, който беше в нашия клас, и Мая Новоселска са жертви на тази наша обща режисура, тъй като понякога репетирахме денонощно - единият от нас спеше, другият продължаваше, а актьорите не ги оставяхме да дремнат. Невероятно добър клас бяхме, клас, в който всички хора се обичаха и се държаха един за друг. Беше един от класовете, които смъкнаха двама от преподавателите си във ВИТИЗ с нещо като стачка. За нашия клас се говореше. Това е периодът 1981 - 1985 г. Най-великолепни спомени имам от това чувство за общност и за правене на нещо значимо. Важна беше и атмосферата в кукления факултет. Малко или много в кукления театър влизаха хора, неприети в другите, "по-важни" театри, като драматичен и какъв още имаше там. Тези хора имаха комплекса и амбицията да докажат, че са равни, че и по-добри. И на фона на общата безумна и тъпа скука на лошо изтълкувания психологически театър на Станиславски куклите наистина бяха блясъка на института... Свободна територия. Ти си зад параван, играеш стол, докато други трима твои колеги играят двата крака, опашката и главата на някакво животно. Оттук всички принципи на сюжет, конфликт, характер, биография на образа отпадат, и се отпуска едно друго уникално въображение - разбира се, за тези, които го имат. Този вид въображение помогна страшно много, защото в момента едни от най-известните и правещи добре театър хора в България са дошли именно от куклените класове. Не коментирам качествата на "Каналето", но всички актьори там са завършили "кукли". За Кръстю Лафазанов и Мая е ясно, режисьорите Сашо Морфов, Иван Пантелеев, Пламен Кьорленски и още други, също са кукловоди. Всички те идват от класа на Юлия Огнянова.
- Би ли се върнал да правиш куклен спектакъл? Прочее границата е така размита... И все пак, когато се отчаяш от работата си с някои актьори, казваш ли си: ще се върна при куклите?
- Вече съм убеден, че нямам този вид въображение, което имах преди: да разигравам един предмет и от една кифла да направя живо същество. Сигурно бих се върнал, стига да е нещо уникално и това да ме вълнува. Мразя жанровете. Границите в цял свят падат и граничарите на жанровите определения трябва да си ходят, защото вече имаме визи за влизане от едната в другата територия. Една-единствена граница остава - между бездарното и доброто, която не може да се прекрачи. Ето и в "Майстора и Маргарита" се мъча да се сливат изкуствата, да се вкарва всичко, защото ние наистина сме в един претрупан магазин, живеем в някакъв колаж. Иван Кулеков казва, че живеем в тъп виц и всички образи, които виждаме, сигурно са картонени залепени фигурки, които като ги обърнеш, ще видиш че отзад няма нищо. И този колаж е влудяващ, и човек може би не трябва да изостава, така си мисля, а трябва да кореспондира с артистичните оръжия на века. Първият ми опит беше в "Мармалад", където сливахме рисуване, джазова импровизация, танц, пеене, актьорска игра и видео. Вторият опит е "Майстора и Маргарита". Не е вярно това, което пишат навсякъде, че това не е "Майстора и Маргарита". Представлението се движи изключително стриктно по някои глави от книгата, дори се чудя защо съм толкова верен на автора.
- Имаш ли потребност да отговориш на такава критика?
- Не, но ми е много странно тесногръдието, малоумието на някои хора, които не могат да разчетат елементарни послания. Но това е нещо странично. Пуснах текстове, и това много ме забавлява, защото текстът пресича сцената като един червен надпис, и малко или много концентрира внимание върху себе си и седи добре, по някакъв начин привлича, втренчваш се в него. Тези видове смесици засега ме вълнуват - театър, текстове, кино, цирк, мюзикъл, всичко, без да се подценява каквото и да било, и, разбира се, бих вкарал и кукли вътре в цялата тази история, стига да имам нужда, стига те органично, по необходимост да се появяват.
- Масово получи укори за статичността, за нерешеността на епизодите с Пилат и Йешуа. Аз пък видях в тези епизоди тъкмо желанието ти да противопоставиш на суетата долу, на шума статичността на вечното, на вечния диалог, който изговаря формиращи съзнанието ни думи...
- Ужасно глупаво е да дадеш на който и да е актьор да играе Христос или Пилат и това да бъде разработено психологически. Става претенция едва ли не, че ти си следващият месия и съавтор на Господа. Този респект към темата ни провокира да не търсим идентифициране. Не виждам такъв човек, който би казал "Аз ще се превъплътя в Христос", а друг "А аз в Пилат". Това са митични фигури и от целия този мит до нас са достигнали ехо и отломки, като парчета от стар стенопис. Стремях се тази сцена да звучи именно така - една далечна мелодия с ехо, от което се открояват тук-там думи, които навяват асоциации. Разбира се, това става много рядко в представление, защото актьорите се повличат изведнъж да психологизират. Но когато се получи, то седи точно като мелодия от вечността, някъде горе над нас, която съществува, но ние не й обръщаме внимание, само тук-там дочуваме нещо... Над нашия шум е, и е противопоставена на стандартното, диалогично и конфликтно, банално съществуване.
Но да продължим с учителите. Учил съм се страшно много от добри театрални представления. Първото беше Чапековите приказки на Леон Даниел, което ме шашна. Гледал съм го поне 10 пъти. Уникално... За първи път гледах нещо така игрово, бурно, пълно с въображение и хумор. Играха Ицко Финци, Меглена Караламбова и Жоржета Чакърова - помня ги и до ден днешен. Кирил Дончев свири на пианото. На две маси и на два стола ставаше всичко. Следващо такова беше пак на Леон Даниел "Напразните усилия на любовта", което гледах може би 30 пъти. В Младежкия театър също имаше някои добри представления: "Пинокио" на Андрей Аврамов, което наистина преобърна още тогава представите за класически театър и за първи път вкара тази свобода на клоунадата и на комедия дел'арте; "Човекът си е човек" на Младен Киселов - уникално добро за мен тогава. Ще спомена още: невероятното представление на Маргарита Младенова и Младен Киселов "Кабаре "Парнас" в Сатиричния театър, "Месец на село" на класа на Николай Люцканов и на Маргарита Младенова, "Животът е сън" на Иван Добчев, "Януари" на Крикор Азарян в Пазарджик.
- По това време гледал ли си спектакли на Юлия?
- Не. Юлия започнах да гледам чак когато бях във ВИТИЗ... Чувал съм за нея като митична фигура, която никому не се подчинява, държат я без работа, и т.н. От много хора съм се учил. Във ВИТИЗ имаше също така невероятни добри класове на Атанас Илков по куклено актьорско майсторство. Учил съм се и от класовете на Крикор Азарян. Другото голямо нещо е киното и Фелини. Спомням си отиването на "Амаркорд", аз бях под допустимата възраст, и майка ми и баща ми вдигнаха скандал, че те решават дали детето им ще влезе или не, и ме вкараха въпреки съпротивата на касиерката. Първата ми работа, когато отидох в Италия, беше да си купя видеокасетка на "Амаркорд" и до ден днешен го гледам на два-три дни. От моя гледна точка това е най-силният филм на Фелини. В него има детство, има и провинция, има луд, който се е качил на дърво и иска жена, има гениални неща, които чак толкова концентрирани в другите му филми не са. Обожавам "Сладък живот", "Пътят", "Рим", "Репетиция на оркестър", но за мен "Амаркорд" е това, което най ме впечатлява.
- Всички тези натрупвания ли те мотивираха и продължават да те мотивират да се занимаваш с театър?
- Тогава имаше някакво особено чувство за мисия, че в идиотщината, в която живеем, трябва да се прокрадват и стойностни неща, които да са наистина истински. А сега това все повече изчезва, тъй като масовите вкусове са ужасяващи. Аз и в едно интервю за "24 часа" казах, че никъде в света млади хора не пеят за нещо материално, те пеят: "Искам скъсани джинси, една цигара и залеза на слънцето". Тук пеят за някакво червено ферари или "Да ми го набуташ, обаче да ме возиш в порше". Какво е това, това е уникално, това го няма в света, това е някакво израждане на нацията и според мен то води до непредвидими последици.
- Недоволството ти не е ли признак на приближащата зряла възраст?
- Откъде да знам... Спомням си, че говорехме за някакъв режисьор и питах на колко е години. Казаха ми, че е на 30, и аз казвам: "Махни го, този е дъртак!", и след това се сетих, че аз съм на 38. Явно не се замислям често за това. Но нашето е световен феномен. За първи път с възторг се посрещат такива кретенизми и такива агресивни, събуждащи най-долни инстинкти текстове и песни.
- Казват, че всичко е поднесено с някаква ирония.
- Не, няма никаква ирония, напротив... За мен жената има огромна роля в човешката история. Макар след кучето, тя е най-добрият приятел на човека. И лозунгът, че красотата ще спаси света, ме вълнува. Странно ми е как може младо красиво момиче да се влюби в борец. Седят някакви уроди на маса, псуват, мобифоните си ги държат в чиниите, и до тях седят красиви момичета. И се чудя какво става. Не ми е ясно. Значи жените трябва да спасят света, като накажат борците. Като при Аристофан.
- Отново вечният мотив: имал си илюзии, че чрез създаване на стойностни неща ще облагородиш поне малко света, сега те постепенно се стопяват, така ли?
- Ами няма ги вече... Никога не съм мислил, че работя, че това е средство да изкарвам прехраната си. Изведнъж се оказвам един работещ в системата на немския театър режисьор, който за това получава определено парично възнаграждение. Вози се в чисти влакове, пие немска бира и се чуди какво прави и къде се намира. За мен като дете и като по-млад режисьор Германия, и немският език, и нацията, винаги са били извор на постоянни подигравки - скучна, досадна страна. Изведнъж аз, който съм южноиталианец, средиземноморец по манталитет, се озовах в тази страна и работя там. Но явно човек иска едно, а става друго. Също така без никога да съм го искал, когато бях най-млад, и пълен с енергия, и вяра, и възможности, че нещо мога да направя, което да преобърне света около мен, бях феодално разпределен, като крепостен режисьор, в най-глуха провинция, където трябваше да почвам отначало и да бъда омаломощаван от... знаеш от какво.
- Но тогава пък им каза в лицето, че "някои могат, други - не"... Началото ти беше много ефектно. Днес виждам, че настроението ти е печално. Скоро с твой колега разменихме буквално няколко думи, но усетих същата пълна резигнация...
- Гледах на "Бродуей" едно представление и накрая актрисата пожела на публиката, като нещо може би най-важно, да намерят много бързо къде да вечерят. Говорили сме си с теб, че като излезеш от театъра, ако мислиш къде да се наядеш, значи от този театър не е имало някаква особена нужда. Може би театрите вече са свързани в обща верига с определени ресторанти и създават подсъзнателен глад към определени менюта. Може би това ще е тяхната функция - да отидеш след едно представление в "Макдоналдс", след друго - в китайски ресторант... Да те зарибят.
- Тогава какъв театър искаш да правиш занапред?
- Изведнъж ми стана много интересно да бъда гражданин на света, да не се заробвам в локални културни проблеми. Искам да имам това щастие да се занимавам с международни проекти, със синтезиране на най-доброто от различни видове култури. По този начин са създадени Америка и джазът - синтез на култури: европейска, негърска, индианска. Събирането на този малоумен колаж в някакви нови форми, разместването на картинките - с това ми се занимава. Но трябва да разполагаш с всички картинки, за да може да ги разместиш. Искам да работя върху по-дългосрочни проекти. Защото не мога да работя като други колеги по четири-пет постановки годишно, чудя им се защо го правят. Аз бих правил по едно нещо годишно, да бъде голям проект, по-дълго да се репетира. Много добра и страшно провокираща беше атмосферата на дюселдорфското представление "Сън в лятна нощ", за което се бяха събрали актьори от девет страни. И Мая беше сред тях. Искам да се срещам с нови хора. Апатията, която тук цари в театралните среди, недисциплинираността на българския актьор, немотивираността му вече страшно много ме дразнят.
- Според Явор Гърдев сега е време за манифести...
- Никакви манифести не мога да пиша. Аз вдругиден мога да реша да престана да се занимавам с театър... Защото човек се изморява, не може постоянно да се изпразва. Хуморът е обратната реакция на тъгата и болката. Хуморът, който е предизвикан от болка и от тъга, е доста по-различен от просташкия хумор, който шества в момента у нас. Винаги съм се занимавал с този хумор, но понякога ми писва, защото се изморявам. Хвърлям страшно много енергия, а като видя, че хората, с които работя, не хвърлят и една десета от това, изведнъж става безсмислено да работя. Като видя свой актьор, актьор, възпитан от мен, участвал в неща, които са ни обединявали с години и са променяли представата за театър в България, като го видя да се кикерчи в някаква глупост по телевизията, също се обезсмислят енергията и амбицията, които влагам тук. А имам нужда от обкръжение, продуктивен и изобретателен съм в разговор. Когато съм сам, ми е трудно.
- Оставаш ли сам? Усещаш ли се понякога, че си изоставен, някак предаден в нещо много важно за теб?
- Разбира се. Само като видя една безучастна физиономия на актьор пред себе си, който, докато говорим за Булгаков, мисли дали ще обядва боб или яхния в клуба на театъра, и това е изписано на лицето му, това може да ме откаже въобще да се явявам в театъра. Репетираме на маса във Военния театър. Аз говоря, а двама от актьорите пред мен решават кръстословици. На 35 сантиметра от мен. Тези неща са много странни. Нашият актьор носи на гърба си цялото си ежедневие - той влиза в театъра и ти виждаш зад него цвета на тапетите в апартамента му, ръждясалия му бойлер, запушения му клозет, неразходеното му куче, липсата на пари за тетрадки на детето му. Всичко това идва с него. И това са основните теми за разискване, той не може да се концентрира върху работата си. Донякъде го оправдавам и му съчувствам, но пък изпипването и съвършенството, което искам да се постигне, става просто невъзможно.
- Не смяташ ли, че това може би се дължи и на начина ти на работа? Ти си най-продуктивен в момента на контакт с хората, а не идваш с готови решения, които само да пробвате заедно.
- Не, не става дума за начина на работа. Това е апатията на съсловието и тоталната им незаинтересованост - финансова, а вече и духовна. Преди наистина имаше някаква гордост, че казваш нещо, което по някакъв начин е забранено, че се занимаваш с някакъв дух, който липсва на нацията. Сега ти си говориш, никой не ти обръща внимание. Всички са с уокмени, от които се чува за ферарито.
- През 90-те, които са вече на свършек, българският театър създаде спектакли, които, според мен, не дават основание да се говори за криза. Как ситуираш своя театър, своето театрално мислене в общия пейзаж?
- Има едни клоуни, дето вървят зад едни хора и им имитират походките. Те показват характерите им в друга светлина и са винаги много забавни. Може би нещо такова. Мисля си, че да се слага клише на всеки театър, е все едно да го вкараш в затвор. А пък аз се премествам, движа се, ако ме заковат някъде с пирон, е лошо. Стремежът ми е бил винаги да бъда верен на духа си, на инстинктите си от детството, на простотата на изказа и на необходимостта, която съм мислел, че имат хората около мен. И никога не съм се стремял да давам определения или да се съпоставям. Затова си харесвам отговора, който дадох, когато бях в Дюселдорф и ми казаха, че Маргарита Младенова е на първо място в някаква класация, а аз съм по-назад. Казах, че това е моят псевдоним. Всички тези класации са някакво малоумие. Това е все едно, когато един се дави и двама спасители плуват с искреното желание да го спасят, ти да даваш на единия по-добра оценка от другия. Не мога да определям къде се намира собственият ми театър. Номерът е да се намира в теб самия, после вече ще видим. Засега е в Германия. "Картините временно гостуват"- както пише в музеите.
- Имаш ли основание за липса на самочувствие, като гледаш какво правят по света?
- Този въпрос идва съвсем логично след предишния. Средният ни театър е на по-добро средно ниво от средния западен. Казвам го, защото съм гледал доста. Лошият ни театър е еднакво лош. Мъртвият е малко по-жив от техния мъртъв. Уникалните им изключения са наистина много големи. Там наистина има на какво да се дивим и да си казваме: "Няма такова животно". Но всичко това е свързано с много по-голям размах на средства, на конкуренция, на ужасяваща борба за оцеляване. Там условията са по-трудни, така че тези, които искат да бъдат държани като мушкато, да бъдат поливани някъде отгоре и осеменявани с идеи от художествени съвети, да си седят тук. Другите, които искат да се хвърлят, да опитват. Информацията се изкривява, пристигайки у нас. Имаме представи за световната култура, създадени преди от някой, който е пътувал, който разказва на някой, който чул от него, че еди-какво си било еди-как си... Сега вече информацията достига със сателитните антени, но това е агресивният, външният и повърхностният слой от информация. Същността пак трудно се забелязва. Стремя се да не обобщавам, но местните идоли, клишетата, критериите у нас са много смешни.
- Кой определя идолите?
- Разни моди, малки групички, не знам.
- Някои от идолите не заслужават ли популярността си?
- Има и такива. Спомням си, когато в София дойде да играе Менцел, той направи невероятен пиянски акробатичен номер. Тогава разни начетени театроведки, които знаеха всичко за театъра, казаха "Абе какъв е тоя, какво толкова". Казах им, че този човек е носител на първия "Оскар" за чешкото (социалистическо тогава) кино, че е човек, на когото му е забранено да прави кино и театър и е принуден да работи като таксиметров шофьор, който е имал доблестта да остане в Чехия, а не да замине в чужбина, защото, като е носител на "Оскар", където и да отиде, ще му дадат да работи. И се оказа, че тези създателки на идоли бяха толкова необразовани, че не знаеха за съществуването на такъв човек. Тази псевдообразованост в България, категоричните клишета и класациите, които се правят, ме нервират. Ето, една такава липса на информация и амнезия в по-възрастните поколения и нихилистичното празно пространство в главите на младите, е лансирането на Тарантино. Той за мен е човек, който краде изключително нагло от Годар, от "Портокал с часовников механизъм" на Кубрик, от разместването на разказа не само при Годар, но и при Джармуш, просто той е творение от цитати и кражби, и изведнъж е обявен за някакъв голям лидер в световното кино. Та такива неща, разместване, изместване, липса на памет, наглост в по-младите, които са в състояние да откраднат, да вземат неща не свои и да се обявят за гении, тези неща ме нервират. Говоря и в световен, и в местен план. Да не говорим кои са идолите на публиката.
- Да, но същите тези хора ходят масово на Сашо Морфов.
- Има и така, и така. Но манията, психозата не е при нас в "Ла Страда", не е и при Сашо, не е при други стойностни неща.
- Телевизионната ти "Улица" беше много гледано предаване. Но то фактически спря и зрителите гледат само "Хъшовете".
- Да, и за това огромна вина има и БНТ, защото на нас не ни предложиха дори да имаме същите финансови условия, каквито имат тези предавания. Ако ни бяха предложили, ние също бихме посветили голяма част от времето си, за да ги правим, въпреки че се чувствам малко изморен, защото доста труд и нерви хвърлих в телевизията.
- "Улицата" най-малкото е несравнимо по-трудоемко предаване от "Каналето" и други подобни.
- Да, по-лесно е да седиш на екрана и да си казваш някакъв текст. При нас има и филмова претенция, и музикални клипове, наистина много трудоемко. Но никой не ни предложи, а колко пъти сме искали да имаме малко рекламно време, не толкова, че да станем милионери, но поне да можем да живеем от труда си. Но такъв разговор не е имало с нито едно ръководство на телевизията. Така че тези, които сега казват: "Той не прави "Улицата", защото предпочита Германия", не са прави. Аз съм в Германия, защото тук нямам възможност да живея от работата си. А смятам, че съм един от тези пет души, които биха я правили добре. Не съм на шесто място.
- Значи дори човек с твоята популярност не се чувства уютно в театралната ни действителност?
- Не знам какво значи уютно. Чувствам се уютно в хубав разговор тук-там с някои свои колеги, с които все още може да продължи този разговор - със Сашо Морфов, с Андрей Слабаков, със Стоян Камбарев, но това е само в разговори.
- Този вкусов мрак, който се стеле в България, според теб ще доведе ли до криза в потребността от театър?
- Не знам. Театърът е като животно, което се изражда и търпи развитие. Яд ме е, че много хора не знаят какво е театър, че живият контакт между актьор и публика е сто пъти по-интересен и от кино, и от телевизия, и от концерт.
- Може би нямат възможност често да виждат наистина "жив контакт"?
- Да отидат в Народния театър, във Военния, в Сатиричния. Там има представления, които са живи. И тогава наистина имаме магия. А толкова деца въобще не подозират за нея, те смятат, че MTV е най-същественото завоевание на цивилизацията въобще.
- С важни неща ли се занимават добрите спектакли в България?
- Човек става все по-малко емоционален и сантиментален в наше време, и в добрите спектакли това се вижда. Добрите наистина са добри, но те не се докосват до съкровени и съществени теми, заобикалят ги. Добри са, защото са живи, не са клише, не са тъпи, ритмични са... и нищо повече от това.

София, 27 февруари 1998 г.

Разговора води Никола Вандов