Синдикално-творческият Сизиф

Разговор между Александър Ангелов, председател на СБЖ,
и Христо Буцев, председател на комисията по етика

Христо Буцев
: И двамата попаднахме в ръководството на СБЖ по едно и също време, през февруари 1990 г. Какво се извървя в това сложно време - оттам да започнем.
Александър Ангелов: Може би се извървя най-тежкият период на съюза изобщо в историята му. Вероятно по-трагичен е бил периодът след 9.IX., когато се укрепва тоталитарната държава, когато форсирано преобразуват Съюза на столичните журналисти и Съюза на провинциалните журналисти в Съюз на българските журналисти. Но в нашия житейски обзор последните страници са най-тежките. След 1989 г. тази организация имаше два пътя - или да се разпадне като наследена от тоталитаризма и да се изгради нещо ново, не знам какво (имаше такива опити, те не успяха); или да се мине с легато: да се преобразува заварената структура, да се опитаме да я изградим като нормално обществено и професионално сдружение в започващото да се изгражда гражданско общество. Ние насочихме усилията си към второто. И извървяхме немалък път. След бурния извънреден конгрес в началото на 1990 г., до 1994 г. беше период на оцеляване. СБЖ трябваше да оцелее във времето на всеобща криза. Симеон Радев нарича журналистиката тиранически занаят, а журналиста - роб на историята. И ние бяхме роби на историята, попадахме под ударите на всички промени и кризи в обществото през това време. Този първи период търсеше нов идентитет на организацията, която се стремеше да се оттласка от политически ангажименти - и аз мисля, че успяхме да го постигнем. Между конгресите от 1994 и 1998 г. акцентът на работата беше по-скоро да оцелеем икономически. Така най-грубо разграничавам задачите на двата последни мандата на съюзното ръководство.
Мисля, че имаме успехи. Организацията не само се запази, тя се обогати, сега е стабилна - не е с временни цели, не е с временна структура; организацията е достатъчно мощна, голяма, с имоти, със средства, с които да бъде полезна на членовете си. Независима е.
Въпросът е дали винаги е достатъчно полезна във всички сфери, в които се опитва да работи? СБЖ функционира в много сфери: тя е синдикат, но се стреми и да не загубва характера си на професионално сдружение, на творческа организация, в същото време е и взаимопомощна за своите членове организация - всичко това е трудно за обхващане едновременно. Широкият обхват на организацията е нейна характеристика. Ние се движим малко бавно, като мастодонт, бих казал, в някои от сферите на дейност, именно защото слонът е по-неповратлив от едно по-леко животно... Доста често и наши членове, и хората отвън се изказват единствено за една или друга дейност на съюза - както в приказката слонът винаги се разглежда на части, защото малцина го виждат целия. Проблемът на ръководството е да вижда цялото, да движи всичките му части в синхрон. Аз сигурно не мога да бъда обективен, прекалено вътре съм в нещата, но мисля, че стремежът е бил да се движи като цяло животно този съюз, като съм усещал, разбира се, отделни болки в отделни стави и в отделни функции и сфери, където не сме успявали да покрием нещата.
Но това, което трябва да кажем, е, че съюзът се превърна в голям механизъм, в институция. Работата на щатния председател, секретарите, а и на секретариата, показва, че ежедневието в сградата на съюза не е творческо, както си представят някои хора отвън. Всеки ден ние приемаме най-различни събратя. Трябва да влезеш в проблемите на хората, да им помогнеш, било материално, било с ходатайство, било със съвет и т. н. - неща, които изискват време и организация. Институцията СБЖ се търси за много неща. Не мога дори да ги изредя. Това е постижение, много често се казва: "Вие имате здрав съюз, голям, силен, помагате". Да, ние действително постигнахме това.
Христо Буцев: От години си задавам въпроса що е "творчески" съюз, какво обединява членовете на един "творчески" съюз... Преди беше ясно: членството предлагаше привилегии, облаги. Но днес? Има eдно съждение на много известен български писател, че той не членува в Съюза на българските писатели, а членува в неговата почивна станция. Самата дума "творчески" е заредена, поне за хората от моето и от следващото поколение, със смисъла на направляване на усилията, на квалифициране в правилната посока, на колективното усилие - а ние вече живеем в друг свят. Свят на индивидуалния интерес. Когато в кипежа на Извънредния конгрес през 1990 г. се прие нов устав, в него основното ударение беше синдикалната дейност. Било защото конгресът се страхуваше съюзът отново да стане оръдие на партия, било защото делегатите предвиждаха настъпващата пазарна икономика, частни медии, борби за заплащане на труда и пр., но те постановиха, че оттук нататък нашият интерес, на сдружените журналисти, е синдикалният интерес. Дойде следващият конгрес, в една друга епоха, избра секретар по творческите въпроси. Съюзът започна да работи и "творчески". И то - тук имаме голяма разлика в оценките - по един недобър, несъвременен, бих казал даже "нетворчески" начин. Дали да създадеш един клуб в сградата на съюза (абсолютно необходим, впрочем) е творческа дейност? Дали да правиш премиери на книги, срещи с администратори, общественици и дипломати е творческата дейност на СБЖ?
Александър Ангелов: За съжаление мисля, че истински синдикализъм в България все още няма. Въпреки много по-големите от СБЖ синдикални централи, всички ние правим първи стъпки. А в нашата професия синдикализмът е като че ли най-трудно проводим. Практиката показа неосъзнаването от журналистите на необходимостта от колективни действия за отстояване на синдикални и социални права. По време на кризата в "24 часа" колегите там приеха нови членове на СБЖ, направиха силно журналистическо дружество. Тези, които напуснаха "24 часа" проведоха в централата пресконференция (ти им каза тогава това, което и аз мисля: "Най-накрая трябва да осъзнаем онова, което мислим, че се случва само на другите, един ден може се случи на всички ни"). И после именно тези колеги се разбягаха и отново нямат нужда от синдикат... Но аз съм с еволюционно мислене и смятам, че процесът на осъзнаване е пред нас. Много журналистически колективи във вестници, списания и електронни медии получиха удари и те ще разберат все повече истини.
Конгресът от 1990 г. постанови, че СБЖ е предимно синдикална организация. Може би липсата в нашата професия на разбирането, че можеш да защитаваш личните си права чрез колективни действия, разчитайки на синдикалната централа, създаде празнина в задачите на организацията, която конгресът от 1994 запълни отново с думичката "творчески". С всичките страхове, че това може да бъде тълкувано и използвано като идея за колективното, за направляваното. Аз съм убеден, че единственото нещо, което под "творчески" би следвало да се разбира при нас сега, е превръщането на СБЖ в център, в който могат да се организират полезни за колегията събития - премиера на книга, среща с политик, нещо близо до пресконференцията, но не съвсем, или с някакъв държавник, или със специалист в някаква сфера, с учен. Да стане средище на интелектуални сбирки, място да научиш нещо ново, да получиш подтик или идея за нещо трето, ако си само страничен участник. Това е полезно, така то беше и използвано доста през последните четири години, с по 100-150 срещи на година. Това разбирам под "творческо". Другата му част е - полезни за колегията семинари и конференции по редица въпроси. Ако употребя по този повод думата "квалификация", това може да прозвучи в нечии уши като нещо остаряло, но като се срещнеш за по два-три дни с хора, които работят в твоя ресор в България или в чужбина, не повишаваш ли квалификацията си?
Иначе мисля, че нямаме принципни различия; и аз схващам, че съюзът не трябва да бъде център на направляване на хората в каквато и да е посока. И ако някой го схваща по този начин, той не се е преборил с роба в себе си. Негов е проблемът, не на СБЖ.
Съюзът не трябва и не може да налага на никого нищо, той може само да бъде дом за всички. Да дава възможност на всички свои членове да се проявят по своя си начин. Това е била моята философия винаги, гледал съм да я спазвам и защото не съм човек, който създава конфликти, който заема обезателно страна, ми е било сравнително по-лесно да я провеждам.
Христо Буцев: Знам, че за разлика от теб, съм по-нетърпелив спрямо действителността, все ми се струва, че съюзът още не е онази съвременна журналистическа организация, реагираща действено на случващото се в медийната среда; все ми се струва, че съюзът още не е надмогнал колективистичното (свидетелство за това е дори ако искаш и уставът му, изискващ членуването да става само чрез дружество, чрез колектив)... Давам си сметка, че това се дължи най-вече на инертността на членовете му, на високата им средна възраст - младите са все още малко, винаги съм казвал даже, че са скандално малко.
Когато правихме сегашния устав, настоявах на изрази, от които да личи, че става дума за доброволно сдружаване на личности... За мен е разминаване с действителността на един съвременен, атомизиран свят, когато се определя като едно от най-важните постижение на СБЖ това, че е създал в кафенето си Клуб Жур-на-лист и прави в него промоции на книги и т.н. Погледни възстановения, няма да говоря как, вестник "Поглед" - би трябвало да е моделът на съюза за съвременен вестник - уви! моделът е от шейсетте години: "Дайте да дадем!".
Ще се поясня. Сигурно единственият човек, който на конгреса ще си посипе сериозно главата с пепел, ще бъда аз, като председател на Комисията за журналистическа етика. Защото фактически единственото звено, което на практика не е свършило нищо, нито добро, нито лошо, е тази комисия. За това има всякакъв род обективни, разбира се, и субективни причини. В устава журналистическата етика е основно задължение и основен координат на нашата професия, тъй като ние, освен всичко друго, сме и професионална организация. Тоест в "слона" има заложена и задача да въздейства върху развитието или поне върху състоянието на професията. Но върху професията с призиви е невъзможно да се въздейства. Докато ние четири години спорим да издаваме ли вестник "Поглед" и хвърляме цялата енергия на единия от двамата щатни секретари в жур-на-листките срещи и журналистическите награди, други сдружения правят предложения за Закон за медиите, други сдружения организират мониторинг върху електронните медии в България, други създават дискусионни групи по въпросите на журналистиката в Интернет.
В съвременния свят технологията е много важна, а освен нея знанията на журналистите са много важни, а ние им предлагаме неща, които могат да бъдат направени в едно читалище. Един пример: В съвременния свят ние отдавна можехме да абонираме за Интернет тези две хубави кафенета на "Граф Игнатиев", можехме да сложили две-три машини, които да бълват информацията, за да можем да привлечем младите, за да може който не знае как се работи с Интернет, да дойде да се научи.
Разбира се, аз съм съгласен и съм радетел на това, че съюзът трябва да има творческа работа. Творческа в смисъл да влияе по някакъв начин на подобряването на медийната обстановка в страната. Това значи, от една страна, опити за влияние върху индивидуалното "етично съмосъзнание" на журналиста. От друга страна са опити за създаване на контакти с работодатели (каквито се правиха през 1990-1998) с цел създаване на постоянен диалог на всички заинтересувани от медийната обстановка в страната. Може би и с участието на изпълнителната власт. Или сега вече с НСРТ. От трета страна са активни действия за една съвременна регулация в медийната среда. Това е за мен съвременен подход. Защото как ние ще участваме в изграждането на професията, ако нямаме право да се произнесем по основни нарушения. А по основни нарушения можем да се произнесем едва когато има договореност в професията и между обществото и професията, че произнесеното ще бъде чуто. Какво може сега комисията по етиката да направи - да заклейми? Никой няма и да го публикува, защото тези договорености не съществуват...
Но и аз тук напълно те разбирам като председател - как да динамизираш, да модернизираш дейностите в един съюз, в който (въпреки че е синдикат) половината от членовете са пенсионери?
Александър Ангелов: Малка корекция, не са половината, една трета са, съвсем сигурно... Ако идеята за творческо я разбирам като създаване на средище, може да се каже, че това средище се създаде до голяма степен в един по-традиционен стил. Но бягам от квалификацията читалище и не я считам за коректна... Едновременно с това съм абсолютно съгласен, че всичко, което ти изреди и нахвърли, са неща, които ги иска денят, иска ги професията; неща, до които не сме стигнали, до някои не сме се и докоснали още. И вероятно това ще бъде задачата на една следваща гарнитура, която ще поеме съюза.
Що се отнася до етиката, ние действително сме се въздържали да заклеймяваме или да даваме оценка на своите си хора. Знаем, че външните фактори са изключително агресивни спрямо журналистиката (не говоря дали тя винаги е права или не) и в желанието си да я защитаваме като професия, като хора в нея, ние сме се въздържали от обвинения за неспазване на правилата за журналистическа етика. Това е противоречие, заложено в самия устав и в самите нас. Иначе трябваше да се превърнем в организация на хора, които се борят срещу собствената си професия, във време, където такова едно разделение би се използвало великолепно отвън.
Защото начинът, по който се използва професията, до голяма степен е на принципа "разделяй и владей". Затова и ние не сме стигнали до редица неща, които не хванахме за рогата, благодарение и на ситуацията, в която е поставена самата професия. Ние се занимаваме с катадневни, екзистенциални, но не във философския смисъл на думата въпроси. Ние например давахме през 1997 г. шест месеца безплатна супа на 40 души съвсем закъсали, това продължи до октомври, което струваше пари. Но тука идваха имена на българската журналистика и получаваха в домашни съдове супа, откъм гърба на ресторанта, за да не се резилят. За някои от тях и на мен ми беше неудобно. Понякога уреждаме за колега кола; вземем го от гарата и го настаняваме в болница, намираме му лекар; неща, които отнемат голяма част от енергията, независимо на кого от тримата, които работим тука като избрани. Много пъти действително работим като червен кръст. В този смисъл аз не чувствам срам, а гордост. Мисля, че сме били полезни. Но и знам, че не сме стигнали изцяло до нещата, които също са днешният ден. В известен смисъл ние сме изградили нещо, което е полезно и трябва да продължи да се върши, но трябва да отидем вече и оттатък. Сигурно сме анахронични, седейки върху този за съжаление много тежък днешен ден. Но този днешен ден е такъв. Няма да кажа, че е само на журналистиката, но той е и на журналистиката. Ние започнахме да даваме, за да не бъдем само с лице към старите, и помощи на млади хора, които имат малки деца. И сумата веднага скочи, веднага станахме интересни на младите, защото огромно е количеството хора с малки деца... не сме отишли още до единствения човек, който е сам, няма работа и го лашкат оттук-оттам и го уволняват през три месеца, за да му помогнем, просто защото не се е оженил и няма деца. Но сме стигнали до това да разпределяме една сериозна сума на хора, които имат малки деца, след това ще стигнем и до другото, и събираме фондове. Аз тази самарянска, червенокръстка работа я мисля, че е достойнство за съюза. Тя е необходима. Само СБЖ я върши.
В този смисъл аз екстраполирам, че ако помогнеш на един човек и по друг начин - не само като му дадеш пари да си купи лекарства, но като му помогнеш и да си издаде книгата, или като му организираш промоцията й, това е също може би не само творческа, а и вид социална помощ. Това разграничаване е много тънко. Трябва да го правим и едното, и другото, и третото. Убеден съм. Затова да не злоупотребяваме с критиката към думичката "творческо".
Ние не сме стигнали до Интернет, пък и до компютрите. Задача е. Говоря го пак метафорично, защото това са тамагочитата на професията, които трябва да дойдат. Очевидно трябва да го правим и това, то е задача. Слона или трябва да го разделим и да кажем - ушите, зъбите и хобота, или краката и опашката. Аз още бих искал да го движим като цял слон, ако можем. Като го движим като слон, трябва да се обърне внимание и на тази му част, която беше действително позанемарена и заради която ние в нечии очи сигурно звучим малко старомодно. Мисля, че със сдружения като Центъра за независима журналистика или "Свободно слово" съюзът трябва да сътрудничи, защото това са примери как по важни проблеми се съюзяват лични воли заради колективни цели, и трябва да им съдействаме. И ние го правим. Но СБЖ като базисна организация не трябва да се ориентира само по това, той следва да запази целостността си. Тука е нещото, което не ни разграничава, а по-скоро говорим за начина на действие. Не го казвам като самокритика, а като оценка. Знам, че една временна структура е по-динамична. И какво от това? Има място и за двете!
Тоест аз искам да се съглася с това, което подсказваш, и мисля, че е утрешна задача на този съюз. Мисля, че няма спор, има по-скоро дискусия по приоритетите. Мога да приема критика или съждение за себе си, което да ме прати в някаква рубрика на известна консервативност. И ще кажа, че до голяма степен го правя и съзнателно. Изповядвам принципа "Бързай бавно"
Още през 1990-1991 г. много неща потиснах у себе си, заемайки този пост, за да мога да обединявам, да бъда компромисна фигура. Това се изисква - не аз да бъда фигурата, а фигурата да бъде от този тип. Иначе нещата отиват на една страна. Настъпва крен.
Вероятно съм повлиял на хората около себе си, че трябва да се върви стъпка по стъпка, да не се къса пъпната връв със старата организация, да се преобразува в движение, нещо, което колкото става, толкова е трудно. То е непрекъснато танго, крачка напред, две назад, и това танго не се танцува лесно. Искам да припомня, как ли не бяхме политически квалифицирани през този период. Имаше колеги, които ни напускаха, псуваха, тръгваха от масата и казваха: "Аз повече в тази организация няма да стъпя". След като направехме някои крачки, които са били в тяхна посока, са ме срещали и са казвали: "Браво!", колко хубаво направи, носили са ми свои книги с посвещения. С това, че непрекъснато една част от хората са казвали: "Ама ти си червен, или желевист, или син, и т. н.", в зависимост кой какво кредо изповядва, и с туй да сложат върху съюза някакъв етикет, аз вече съм обръгнал, това не ми пречи. Но продължавам да изповядвам, че нещата у нас няма да станат бързо. Нещата и с нашата професия няма да се оправят бързо.
А ние сме организация, която иска да освети навсякъде или да стопли всекиго. Това уравнение няма лесен отговор. Тука е голямата дилема.
Христо Буцев: Това е дилемата, но тя ни обрича на неподвижност.
Александър Ангелов: Само до известна степен. За това трябва да се вкара динамика вътре. След като са постигнати съхранение, обогатяване, солидност, стабилност, да се отиде вече в динамичната посока. Между другото любопитно е колко пъти се меняха хората, които искаха веднага да им отговорим на нуждите, независимо дали ставаше дума за синдикална, чисто морална или материална подкрепа. Как идваха на талази групи и индивиди, които след като си уредят въпроса и кажат "много благодаря", отново влизаха в един кръг на абсолютно инертните спрямо съюза, до следващия случай в живота им, когато този съюз ще им бъде необходим, до следващия момент, когато ще искат да членуват в почивната му станция. Любопитно е след като си подкрепил един човек, да го чуеш да заявява публично: "Какво е този съюз, че той е нищо, казионна организация". Това е много интересна двойственост на хората, пък и на професията. Като че ли втората по древност професия, журналистиката, и първата, имат нещо общо. Това пречи на синдикалното обединение и на стигането на нивото, за което ти говориш.
Христо Буцев: Съюзът в известен смисъл наистина е архаичен...
Александър Ангелов: Слонът е архаично животно. А еднодневката е еднодневна.
Христо Буцев: И тъй като е ръководен абсолютно демократично, инертната маса влияе на изборните органи и на техните решения. Свидетел съм на повечето взети решения от Секретариата на съюза и си спомням случая с уволнените от радиото, около които после се сформира "Свободно слово". Виждах как у повечето членове на Секретариата има желание за рязка декларация против решението на Тунев (включително и от пенсионери, за които обикновено казвам, че са инертни). И все пак, в търсенето на консенсус, отчитайки мнението на един човек, Секретариатът зае една крайно мека позиция, едва ли не "сега точно правителството се опитва да направи нещо, а ние ще слагаме прът в колелата" През 1990-1994 съюзът не цепеше басма на правителствата...
Изпитвам болка понякога, тези осем години са част от нашия живот и не ми е безразлично как ще продължи той нататък - като динамична организация на професията или като дружество за раздаване на помощи само. Вярно е, че големият кораб по-дълбоко гази и по-бавно завива. Но не може да ми е безразличо, че съюзът не е създал в обществото образа на реално действаща организация. Той е организация мощна финансово и организационно, прекрасно; казваш, че е станал дом за членовете си, добре. Остава да се включи в ритъма на съвремието. Според мен.
Александър Ангелов: Ако сменим слона с параход, който бавно завива, допада ми този образ. Аз го разбирам, че корабът не пуска достатъчно при определени обстоятелства своите катери или лодки, които биха му свършили работа. Да, тука още не сме се научили на достатъчна повратливост. Не искам да видя кораба нарязан на трески или потънал като "Титаник", или неподвижен на пристанището. Бих искал той да плува, да завива по-бързо, същевременно знам, че той не може в дадени ситуации да завива по-бързо. Въпросът за катерите и за спасителните лодки, които той може да делегира при ситуации, за да присъства и в този дискурс, в това пространство, в онзи план, в който малко все още ни има. Ние страдаме, че за самия кораб неговите членове не разпространяват достатъчно информация, макар че го ползват, ако ще и да членуват само в почивния му дом.
Христо Буцев: Преди две години една организация взима доста пари от американци, ако се не лъжа, за да създаде за българските журналисти кодекс на журналистическата етика. Когато случайно преди пет-шест месеца става дума с тези хора, и аз им казвам, че това го има, те бяха изненадани, но явно ще си продължат работата. Ако ние сме в контакт с третия сектор, за всички е добре, те да си направят програма, която не е изпълнена, пак ще вземат пари за нея, пак ще ги изядат, но ще има някаква полза роду. Ама ние не сме във връзка с тях.
Александър Ангелов: Бях критикуван в частен разговор от наш член, който каза, "просто има значение и това, Сашо, че ти не си достатъчно нахален". Има връзка. Ако погледнеш това, което направиха колегите от Центъра за независима журналистика, всичките от тях членове на нашия съюз, журналистическия кодекс в радиото и телевизията, много от нещата, които влязоха вътре, са казани преди това и в нашите правила...
Христо Буцев: Това е доразвиване.
Александър Ангелов: Да, и то е хубаво. Ние сега се научихме да работим с редица организации от третия сектор. Вече сме повече във връзка, отколкото сме били преди две или три години, имаме общи действия, общи конференции, срещи, започва ново сътрудничество по програми. Но го има и това, че всеки иска да е първи в България. На мен ми стана мъчно, че в това доразвиване не сме цитирани. То също е част от играта, която си играем помежду си. Нещата не са само до това дали ние сме нахални или не, всеки път да викаме, че сме снесли яйце, и да кудкудякаме. Неща, които отдавна сме направили, включително нашите правила за журналистическа етика, за които колегите знаят, че ги има, те просто си правят собствен бизнес и не искат да кажат, че това го има вече в някаква форма. Може да не им харесва, но поне да кажат. Това също е част от нашата журналистическа психология. Отърва им те да вземат парите и да ги използват, а да няма полза роду. Ние не сме от тези, които наказват. Съюзът, когато констатира нелоялно отношение, не се чисти от тези хора, ние сме прекалено толерантни. Ако нямаш чувство към този съюз и не искаш да членуваш, никой не те задължава да бъдеш. Мисля, че това е морален проблем на професията, който отеква и в съюза.
Христо Буцев: Една от предлаганите посоки за развитие на Съюза е като съсловна организация. Някои хора смятат, че за България би било полезно, ако журналистът е съсловен човек, ако и съсловието отговаря за него, ако има определени условия, при които той може да вземе своето "майсторско свидетелство" - журналистическата карта. Може би, ако правото на упражняване на професията се постави в пряка връзка с качеството на продукцията, това би повлияло положително на цялата обстановка в страната... От друга страна, в съвременния свят на индивидуализирана информация такова гледище ми се струва доста остаряло...
Александър Ангелов: До голяма степен ние сме каторжници на историята на обществото, в което живеем, журналистите, връщам се към тази мисъл на Симеон Радев неслучайно. До голяма степен сме зависими от процесите, ако тръгне накриво обществото ни, тръгва накриво и журналистиката. И обратно, ако, дай, Боже, нещата тръгнат действително с едни по-едри стъпки към демократично гражданско общество, към обществен статут на медиите, към отговорност, това веднага ще засили саморегулиращите фактори в професията. Веднага ще поиска обществото ти да се определиш и да си етичен. Днес то не го иска. Не можеш да създадеш ред в една гилдия, когато другите съставки на обществото не са подредени. Затова съм консервативен и гледам да запушвам пробойни на деня, все още докато съм на мястото си тук, и да търся възможност бавно, но сигурно да вървим напред. Няма да вървим бързо, е моята прогноза, и не е нужно. Бързата работа е срам за майстора.