Четвъртата симфония на Емил Табаков

Новата симфония на Емил Табаков прозвуча дни преди прегледа "Нова българска музика" в зала "България". Прекрасно е, че на 26 март се изпълняваше българска музика. При това премиерно и при пълна зала. И особено в конкуренцията на фестивала за съвременна музика "Пианисимо", провеждан в съседство в камерна зала "България". Но, разбира се, публиката е друга. По всичко личи, чи Симфония № 4 на Емил Табаков е предназначена точно за определено място в културното пространство. Може би мястото е това, което във филхармоничните цикли стои празно между слушаемата сериозна музика и между неслушаемата нова (най-общо казано). И показва за назидание на колегите (и другаде по света) как музиката на съвременен автор звучи в пълна зала. Симфонията на Табаков изяви провокацията на две неща - на предназначението на симфонията и на собствената интерпретация на автора за музикално творчество и за жанр.

Явно е, че творбата се позиционира в различни пространства и затова може да се огледа най-малко от три точки:

първа, на самата творба, която, изтръгнала се изпод перото на автора си, става самостоятелен обект, заживява своя живот, прави своите послания и се изправя пред слуховата компетентност на публиката;

втора, тази на културната ситуация (или адекватност) във време и пространство, на която творбата е несъмнен обект, и,

трета, на естетиката и музикално-лингвистичния избор на автора си, на което тя е свидетелство. И, тръгвайки от последната гледна точка, може да се предположи, че Табаков харесва и избира именно такава стратегия за творчество - да прави музика непосредствена и директна като израз, музика национална (в неговото разбиране), музика достъпна, слушаема, емоционално двуполюсна - или драматична, или фолклорно-вакханалийна. И след като става дума за стил, естествено е симфонията да се числи към семейството на последните творби на Табаков - на Концерта за оркестър (1994), на Концерта за цигулка, хор и ударни (1995). И като тях има качеството да е направена икономично, т. е. с малко начален материал. И също като тях е написана сравнително бързо. Разбира се, съвсем не е казано, че процесът трябва да продължава като този при Леонардо да Винчи, който 4 години рисувал Джокондата и не успял да я завърши.

Второ, от гледна точка на културната ситуация произведението не е херметично. А преди всичко е монументално - близо 50-минутно, четиричастно. И почти колкото "Ероика". Не може да се отрече, че то се движи по аналогиите и отработените вече слухови рефлекси и в резултат на това може би се съобразява със слуховата компетентност на публиката. В съзнанието се комбинират късна романтика, дръзки сплави от балкански идиом - най-вече румънско и сръбско, предизвиква впечатлението за някакъв компромис между традиционно и модерно като естетика и езикови средства (а друг е въпросът доколко той е добър и направен с мярка). Първата част разчита на мелодическа изразителност и на статика. Изградена е несложно, с извлечени от начална мелодия интервалови формули, разпределени в ненаситено звуково пространство. С тях чрез натрупване на звук се осъществяват и двете кулминационни вълни. Авторът прави опит с малко средства да осмисли и насити времето. Балканската фиеста във втората част разширява географски предполагаемата публика. Третата част не е далеч от мелодическата инвенция на първата, тук отдава предпочитание на отделни интервали - септими, тритонуси, секунди, на места терци, на които е поверена драматическата изразителност. Или, както сам композиторът каза - "звучи тъжно". Четвъртата е връх на репетитивността, разбирана в по-крупни отрязъци. Всъщност цялата симфония е тържество на мономатериала - по хоризонтал и по вертикал. Тя е двупланова като изразителност - като хороводно и драматично, стаено и екстатично, но без взаимодействие. Оркестърът е с размаха на Берлиоз и Вагнер - с разширена духова и ударна група. А интересни темброви моменти действително имаше.

И пак първо. Абонаментната меломанска публика на Софийската филхармония действително хареса много симфонията. На такъв успех се радваха и предишните творби на Табаков, изпълнявани в София и извън нея. Може би и защото даваше възможност на тази публика съзнателно или несъзнателно да излезе на лов за аналогии според собствения си слухов багаж и да им се наслаждава.

Четвъртата симфония на Табаков е една картина на мислене, на богат звуков запас и вкус към него. И като всяка творба е оставена невъзвратимо на волята на слушателя, на критерия на неговите познания, информация, предпочитания и интерпретиране. Творбата на някои се хареса, на други не. Табаков е наясно с публиката, с нейната разнородност, със свободата й да прави своите интерпретации. В такива случаи се стига до ситуация, подобна на описаната от Честъртън: "Или критиката не служи за нищо, или критиката означава да се казват за един автор точно онези неща, които ще го накарат да излезе от кожата си."

Милена Божикова