Висш съвет по аудиовизия
или трудността да бъдеш

Под такова заглавие се коментира лабиринтът от законодателни текстове, поправки и допълнения към регламентацията на електронните медии във Франция. Обичайни в пресата са и нападки от рода на "жандарм", "съдебен пристав", "цензор", отправени към Висшия съвет по аудиовизия, инстанция, чиито пълномощия и действия, въпреки относително дългогодишната й история, все още предизвикват разнопосочни ефекти и оценки. В този смисъл не трябва да ни учудва, че още с прохождането си българският Национален съвет за радио и телевизия стана обект и субект на кога истински, кога инспирирани страсти и вълнения. Погледът към един доста по-богат и сложен медиен пейзаж може да бъде поучителен, а може би и насърчителен.
Висшият съвет по аудиовизия /ВСА/ към Националната комисия по комуникации и свободи е избран през 1989 г. като "независима, регулираща инстанция". Този тип инстанции възникват през 80-те години с отпадането на държавния монопол и са свързани главно с частната инициатива в аудио-визуалната сфера, финансите или икономическата конкуренция. В аудио-визуалния пейзаж това е времето, когато се появяват частните радио- и телевизионни оператори. Предшественици на ВСА са Висш орган по аудио-визуална комуникация /закон от 29.07.1982 г./; Национална комисия по комуникация и свободи /закон от 30.09.1986/.
Настоящият Висш съвет по аудиовизия е създаден по модела на американската Федерална комисиая по комуникации и канадския Съвет по радиоразпръскване и комуникации. Членовете на ВСА се определят по три равни квоти от трите най-висши власти на републиката: президента, председателя на Сената и председателя на Народното събрание, с мандат 6 години, който не се подновява. Председателят на ВСА се назначава от президента на републиката.
Основните нормативни правомощия на френския Висш съвет по аудиовизия, определяни от много анализатори като ограничени, му дават право: да лицензира частни оператори за определен срок - 5 години за частни радиостанции и 10 години за наземни телевизионни оператори; да назначава директорите на националните медии и определен брой членове на техните административни съвети; да дава мнения и консултации (на членове на правителството, парламентаристи и т.н.) по въпроси на аудиовизията.
Паралелите, които могат да се правят с българския НСРТ, са твърде условни по няколко причини. Националният съвет за радио и телевизия действа по силата на твърде оспорвания Закон за радиото и телевизията, основни текстове от който са отменени от Конституционния съд, при това той се отнася само до така наречените национални електронни медии. Оспорван и очевидно неприемлив е и неговият статут на "специализиран държавен орган".
Свободата и плурализмът на медиите предполагат независима регулираща инстанция, а не държавен или политически орган. За да изпълнява своите мисии, подобна регулираща инстанция трябва да води диалог със засегнатите икономически субекти, да съгласува икономическите интервенции с пазара, да прилага правните наредби, да взима собствени решения, да информира гражданите и понякога да санкционира нарушителите. Създаването на независими административни власти, по обща преценка, модернизира правото в интерес на обществото и на всеки гражданин. Те позволяват на държавата да се намесва във все по-комплексни области - информационната власт, виртуалните изображения, дигиталната телевизия - където всякаква традиционна административна дейност е невъзможна. Същевременно гражданинът ще вижда по-добре защитени своите права, благодарение на тези инстанции, които са по-близо до него. Особено в сферата на комуникациите съществуването им изглежда безспорно необходимо.
Четири основни мисии определят функциите на френския Висш съвет по аудиовизия: гарантиране на плурализъм; насърчаване на свободната конкуренция; протекция на децата и подрастващите; защита на френския език. Както се вижда, очертаното поле и смислово, и функционално е много по-широко от записаното в статута на българския Национален съвет за радио и телевизия, който трябва "да гарантира спазването на Закона за радиото и телевизията". Действително, в българския закон е записано "гарантиране на свободата на словото и плурализма при излагането на мнение", но това право е гарантирано и от Конституцията на Република България.
Във Франция гарантирането на плурализъм на медиите, също конституционно право, се смята за основна мисия на Съвета. Има се предвид както външен, така и вътрешен плурализъм. Външният плурализъм предполага разнообразие на адуио-визуалните оператори, като се държи сметка за законите, отнасящи се до конкуренцията и концентрацията (монополизма). Така, според закон от 17.01.1994 г. делът от капитала и правото на глас на един оператор с френска националност не може да превишава 49% от собствеността на един телевизионен канал, а за оператор от друга националност - 20%. В този смисъл всички изменения или увеличения на финансови участия на операторите трябва да бъдат съгласувани с Висшия съвет по аудиовизия. В противен случай законът упълномощава Съвета да прилага член 42 от цитирания закон за незабавно прекъсване на лиценза. По повод конкуренцията и монопола ВСА може да сезира и Съвета по конкуренцията, който също е независим административен орган.
Разнообразието на радиооператори, например, през 1994 г. се изразява в общо 1400 УКВ-радиостанции, като Съветът следи националните и регионалните мрежи, както и независимите радиостанции да бъдат балансирани. С издаването на лицензи се цели също така да бъдат представени всички течения на политическата, философската или религиозната мисъл.
Вътрешният плурализъм в контекста на френските аудио-визуални програми предполага плурализъм на информацията или така нареченото правило на трите трети, според което една трета от ефирното време за информация трябва да бъде посветено на правителството, една трета - на парламентарното мнозинство и една трета - на парламентарната опозиция. Тук става дума за един чисто математически контрол, който не засяга съдържанието на информацията и при това е a posteriori. Този контрол се съобразява с френския политически пейзаж. Данните се публикуват в тримесечно издание на Съвета.
Изискванията към информацията в българските електронни медии, според закона, са формулирани доста общо: "Излъчваната информация трябва да бъде всеобхватна, достоверна и обективна" (чл. 24 (1). Текст, който може да бъде субективно интерпретиран.
Налага се може би странното впечатление, че френското законодателство в аудио-визуалната сфера борави по-скоро с "математически понятия" - квоти, проценти и т.н., които макар и оспорвани, веднъж приети, е по-лесно да бъдат контролирани, докато българският закон за радиото и телевизията изобилства с общи понятия и формулировки, пораждащи неясноти и различни тълкувания.
Освен плурализъм на информацията, всеки лицензиран радио- или ТВ-канал във Франция трябва да спазва задължения, отнасящи се до квотите на разпространение на френски кино и аудио-визуални произведения (40%). Задълженията на операторите, произтичащи от закона и правилниците за приложението му, се допълват от такива, вписани в договорите за лицензите, които операторите на наземни телевизионни канали, на УКВ-радиостанции и собственици на кабелни и сателитни канали подписват със Съвета. Последната процедура (узаконена със закон от 17.01.1989) се отнася до програмирането и по-конкретно задължава операторите да излъчват културни и образователни програми с цел избягване на масовия наплив на закупени в чужбина програми с посредствено качество. По отношение на телевизията тези конвенции се отнасят и до публицистичните програми. По отношение на радиото те засягат както програмите (спазване на заявения тематичен формат), така и технически ангажименти (използване на оторизирани връзки, свободен достъп до предавателя).
Законът от 17.01.1994 г. разширява пълномощието на Съвета за санкции върху радио- и телевизионни канали от публичния сектор.
Поправка към този закон, наречена на вносителя й "Пелша", задължава националните радиооператори да излъчват в музикалните си програми 40 % френска музика, но тази квота се договаря между операторите и ВСА и се адаптира за всяка категория радиостанции (независими, от общата мрежа, тематични и т.н.)
Въвеждането на квоти (специално за филми и музика) се преценява като твърде спорно и със съмнителен ефект, тъй като зрителят или слушателят имат възможност (за щастие) да превключат, когато поискат, на друг канал. Противопоставяйки се на пазарната логика, се наказват разпространителите, но обикновено се лишава публиката от това, което тя желае. Задължението определена част от средствата да се използват за собствена оригинална продукция, наложено като алтернатива на квотите за разпространение от европейската директива "Телевизия без граници", е по-ефикасен метод, но то трябва да се упражнява с оглед на позицията на конкурентоспособност на разпространителите.
Българският закон изисква "Най-малко 15 % от годишното програмно време на радио- и телевизионните организации, а за БНР и БНТ най-малко 30% да бъде българска продукция". В този смисъл той е доста "по-либерален" към консуматорите на чужди програми, но едва ли особено допринася за "поощряване създаването и изпълнението на произведения от български автори" (чл. 4/ 10 от закона).
Икономическите регулатори във френската нормативна уредба на медиите са доста разнообразни и многопосочни. Те ограничават и преразпределят ресурсите; поставят пред операторите изисквания, целящи да ориентират техните финасови средства към определени категории програми. Те нямат за цел да насърчават развитието на разпространителите, а да протежират потребителите и индустриите, захранвани от това развитие: печат, аудио-визуалната продукция като цяло и киното в частност.
Към икономическите регулатори се отнасят: Ограниченията на рекламите (квоти на час, забрани за прекъсвания на определени емисии, за излъчване в определен тип програми; облагане с данък); задължения и принуди, отнасящи се до съдържанието на програмите - ограничения, засягащи филми, излъчвани по кината, квоти според националността на филма (преференции към националното кино); задължения за производство на национални аудио-визуални продукти, контрол на цените (например, на кабелните услуги).
Ограниченията на рекламите преследват няколко цели: да се отговори на образователни и възпитателни изисквания - защита на децата, на здравето (реклами на цигари, алкохол); да се защити зрителят от нежелателно излагане на рекламни влияния; да се подкрепят другите медии (например пресата) от твърде значителния трансфер на рекламни средства към телевизията.
Трябва да се отбележи, че раздел II на българския Закон за радиото и телевизията доста детайлно регламентира рекламирането в националните медии, при това съобразно европейските норми. Липсват обаче (дори като поднормативни актове) толкова оспорваните от някои национални и частни оператори във Франция "икономически регулатори", преразпределящи и пренасочващи средствата от реклами.
Във френските медии е твърде дебатиран въпросът не се ли превръща регулацията в принуда? Лишен от по-голяма нормативна свобода, Висшият съвет по аудиовизия в един видимо администриран аудио-визуален пейзаж обръща вниманието към себе си главно чрез своите "наказателни акции". Какво вижда в крайна сметка гражданинът от работата на Съвета? Не неговата ежедневна дейност по опазването на плурализма на медийния пазар във Франция, а анекдотични понякога конфликти с операторите, които охотно се коментират от медиите. В редица случаи ВСА се възприема като цензор по отношение качеството на програмите, а наказателните действия често се оспорват от тези, които те са предназначени да протежират, тоест зрителите и слушателите.
Правото на санкции, изглежда, е единственото средство на регулиращата инстанция (каквато по закон е Висшият съвет за аудиовизия) да маркира своето място в аудио-визуалното пространство. Засега той има правото само на консултативно мнение по изготвяните законодателни актове в сферата на медиите; както и да прави предложения за нормативни изменения в годишните си доклади и отчетите пред парламента, но правителството е в правото си да се възползва от тях или не.
Но ако се дадат истински права за регламентация (нормативни актове) на инстанция за регулиране, каквато се смята ВСА, възниква проблемът за двувластието на институциите, отговорни за аудио-визуалния сектор. Представянето на бюджета за аудиовизия пред парламента и издаването на нормативни актове са правомощия на Министерския съвет.
Очевидно избистрянето на правомощията на една независима, демократична, ефективна инстанция в сферата на медиите е дълъг и сложен процес дори в държава с толкова силна правна и административна регламентация като Франция.
Въпреки споровете, съществуването на силна инстанция за регулация в аудио-визуалната сфера (каквито съществуват и в редица други страни) се приема като задължително условие за демокрацията. Да се ограничават нейните права или да се направи тя недействена, означава да се ограничава държавното право, свободата и плурализмът на медиите.

Таня Петрова