Зандер-Портрети-Гаро

Ролан Барт: Фотографията може да означава само снимайки маска. Точно тази дума употребява Калвино, за да посочи какво прави от едно лице продукт на едно общество и на неговата история... Маската е смисълът, доколкото в нея той е абсолютно чист (както е било в античния театър). Ето защо големите портретисти са големи митолози: Надар (френската буржоазия), Зандер (германците от преднацистка Германия), Ейвидън (нюйоркската hight-class).
Все пак маската е трудна област за фотографията. Обществото, изглежда, е подозрително към чистия смисъл: то иска смисъл, но в същото време иска този смисъл да е обгърнат с шум (както се казва в кибернетиката), който да го омекотява. Така една фотография, чийто смисъл (не казвам въздействие) е твърде въздействащ, бива малко гледана; възприема се естетически, не политически. Фотографията на маската е всъщност достатъчно критична, за да безпокои (през 1943 г. нацистите цензурираха Зандер, защото неговите "лица на времето" не отговаряха на нацисткия архетип за расата), но от друга страна тя е твърде дискретна (или твърде "изтънчено-вежлива"), за да е наистина ефикасна социална критика, най-малкото според изискванията на политическите активисти: коя ангажирана наука би признала полезността на физиогномиката? Не е ли класово заблуждение самата способност да се долавя политическият или моралният смисъл на едно лице? Но това е твърде разтегливо - нотариусът на Зандер е пропит от важност и праволинейност, неговият съдия-изпълнител е пропит от самочувствие и бруталност; но никога един нотариус или един съдия-изпълнител не биха могли да прочетат тези знаци. Социалният поглед преминава разстоянието до смисъла, като по пътя неизбежно яхва коня на фината естетика, с което фактически я обезсмисля: социалният поглед е критичен само при тези, които са вече способни на критика.

Джон фон Харц: Немците, чакали през 1918 г. при Аугуст Зандер в Кьолн, не били неговите обичайни клиенти. На тях, според разпоредбите на победилите окупатори, им били необходими снимки за паспорт. Въпреки всичките си усилия, Зандер не могъл да насмогне на поръчките. И изведнъж го осенява едно от практичните му хрумвания. Започва да прави групови снимки и да изрязва отделните портрети. Това хрумване е типично както като за здравомислещия фотограф-занаятчия, така за твореца.
Опитът от тъмните времена след поражението на Германия, по-късно Зандер разпростира върху цялата нация. Портретите, които създава, са групова снимка на един народ. Бившият миньор с директния си и прост подход документира своите сънародници от обърканата епоха между двете световни войни. Работи толкова конвенционално, че от това неговата оригиналност става още по-забележителна. Зандер поставя моделите си пред случайния фон, който му предлага моментът. Познатата обстановка и непретенциозният фотограф осигуряват успокояваща атмосфера за хората пред камерата и те възприемат позата и жестовете, с които искат да се видят. Въпреки това, зад съзнателно придадените им изражения личат истинските личности. Фотографът прониква зад фасадата и улавя индивидуалността на всеки от тях.
Аугуст Зандер едновременно е и романтичен философ, и старателен работник, и страстен творец. Вдъхновявал се е от произведенията на Гьоте: "Не е ли сърцето същността на човешката природа?" За него този реторичен въпрос изразява непоклатима истина, на която се посвещава с тевтонска прецизност. Докато претърсва страната за лица, които да запечата с камерата си, всяко шише и всяка кутийка в багажа му имат точно определено място, за да не бъдат счупени по небрежност.
Намеренията на Зандер имат героическа окраска. Общият портрет на неговите сънародници е бил заплануван като сбирка от 500 до 600 фотографии с внушителното заглавие "Хора от XX век". Причината портретите да излязат много по-малко не е била липсата на въодушевление, а диктатурата на Хитлер. Качеството, което съвременниците му толкова са ценели у него, е честността. Енергично отстояваните му възгледи никога не са повлиявали на отношението му към моделите. Веднъж той казва на внука си Герд: "Никога не съм оставял хората да изглеждат зле. Те го правят сами. Портретът е огледалото на човек, твоето ти."

Георги Лозанов (Слово при откриването на фотографската изложба на Гаро Кешишян Арменци в НДК, зала 11): С Гаро Кешишян сме достатъчно добри приятели, за да започна думите си за него с думи за Аугуст Зандер. Докато прави портрети на характерни типажи от предвоенна Германия, Зандер прави и още нещо: показва защо и как е станал възможен нацизмът. Неговите герои са по немски изрядни професионалисти, по християнски добри синове и вероятно още по-добри бащи, но техните амбиции, страхове и ценности свършват границата на собствените им малки светове... Там, откъдето започва общият за всички голям свят, неочаквано оказвал се ничий, празно място, което всеки фанатик безнаказано може да си присвои. И тогава фигурите в цял ръст на дебелия сладкар с тенджерата, на мускулестия зидар с мистрията, на строгия нотариус с кучето тревожно се смаляват, докато се превърнат в оловни войници, които с един замах можеш да разпилееш върху масата. Същата онази, която дърводелецът с триона е направил сам със собствените си ръце.
Портретите на немци от Аугуст Зандер в много отношения са физиономично обратни на портретите на арменци от Гаро Кешишян. Зандер е снимал преди началото една диктатура, когато смисълът е икономия на предчувствието, а Гаро след края (да се надяваме) на друга, когато смисълът е икономия на паметта. Зандер снима представители на цялото общество, а Гаро само на едно малцинство, и то не от тези, за които вестниците или поне психоаналитиците често пишат, а което кротко обитава перифериите на социума. Зандер изгражда самоличностите на своите герои от дрехи и вещи, с което фактически оспорва самоличността им, а Гаро дори не взима целите им лица, а само по едно парче от тях, което трябва да каже всичко. И повече от това - лицето на арменеца е разпятие, направено от дълъг нос и дълбоки очи. И т.н., и т.н. до най-важната разлика. Героите на Кешишян не само се прекрачили границите на личните си светове, но са се откъснали от гравитацията на дните и големите им глави като космически кораби плуват в безкрая. Независимо от възрастта им, фотографът безмилостно ги е натоварил освен с отговорността за трагизма на историята и с отговорността за абсурда на битието. Всеки опит за философска категориалност обаче е напразен - изложбата прилича на изложба от репродукции. Репродукции на камъни, които по различно време, но с един и същ резултат някой е бутал към върха.
Същото може да се каже и с други думи: и тук при арменците, и преди при трудоваците, и в портрета на Лина, и къде ли не, с пластически монументализъм, появил се преди появата на фотографията, и със садомазохистична наслада, появила се преди появата на изкуството, Гаро разиграва съществуването като ритуал на жертвоприношение. Още една точка, в която портретите му се сближават с тези на Зандер, за да може отново веднага да се раздалечат. За бюргерите на Зандер, които скоро ще станат жертва на войната, това ще бъде смайваща несправедливост. За арменците на Кешишян жертвата е морал, истина, избор, достойнство... А и по какъв друг начин може да присъства във фотографията народ, които е сигурен, че първата Църква на Бога, жертвал се за нашето спасение, е именно неговата. Друг въпрос е как един нотариус или един съдия-изпълнител ще разчетат тези знаци...