Доброто старо
(ново) британско кино

От 5 до 19 март през Дома на киното и кино "Одеон" премина британското кино на 90-те (I част) - фестивал от тридесетина заглавия на гледани, негледани, награждавани, ненаграждавани, скандални и нескандални филми. След зимата на 1992-ра, когато пак в "Одеон" за пръв път видяхме вече овехтелия "Болница "Британия" на Линдзи Андерсън, шоковия "Любимата ми перачница" на Стивън Фриърс или още по-шоковия "Готическо" на Кен Ръсел, от време на време ни спохождаха английски заглавия, но преди всичко в Дома на киното и най-вече по време на Мюзик Филм Фест. Тук дойде и Тони Палмър, снимал филми за "Бийтълс" и Вагнер - първо на гости, а после и за кино... Дойде и Тери Джоунс от "Монти Пайтън" - и на живо ни разсмя до изнемога, както от екрана...

На тазгодишния фестивал на британското кино на 90-те (I част) с традиционното любезно съдействие на Британския съвет имахме възможност да огледаме в едър план съвременните филмови занимания на Острова, да потърсим/открием онези особености, издигнали това кино до мощно фестивално пристрастие напоследък. Да сравним разните авторски възгледи за човека, доброто и злото или постижимостта на щастието - както в контекста на общото, така и в този на индивидуалното им творчество. Да гледаме десетина невидени филма и два пъти повече вече видени и коментирани, като "Хауърдс енд", "Разум и чувства", "Джуд", "Англичанинът, за когото хълмът стана планина", "Четири сватби и едно погребение", "Хамлет" и др.
Благодарение на фестивала на британското кино проумях най-сетне как Майк Лий е спечелил Кан - с петгодишно закъснение гледах "Голи" (награда за режисура от Кан '93). Не ми бяха съвсем ясни суперлативите за "Тайни и лъжи", макар че още по време на прожекцията му на фестивала бях сигурна, че ще получи "Златна палма" '96. Просто в него има всичко, за да се хареса на всички: малки хора в екстремна ситуация, емоционални колизии, изчерпателен разказ, чувство за хумор, добри актьори... Миналата година на фестивала "Любовта е лудост" във Варна гледах следващия филм на Майк Лий "Момичета с професия" - никаква екстремалност, а по-скоро предвзета апатичност, в която се преплитат минало и настояще на две приятелки, професионално реализирани и емоционално травмирани. На филма му липсва сърцатостта на "Тайни и лъжи", но пък е много по-болезнен с цялата си клаустрофобичност. Ето го и "Голи" - бинго! Отново на прицел е малка група маргинали, както в "Тайни и лъжи", и с общ приятелски бекграунд, както в "Момичета с професия". Те се срещат и разминават през врати, целувки, легла, марихуана, лъжи, алкохол, стълби, унижения... Думите им са искрени до хлад и безадресни до разпадане. Лицата им са омърлушени, бледи, почти восъчни - все тая, по дяволите скапаният живот... Никаква борбеност. Никаква утеха. Никакви преструвки. През тъмнината на интериорите и остротата на ракурсите наднича нежност, ала бързо се омита, стресната от предизвестената самотност на героите. Меланхолията стига до клинични измерения, надеждата - до следващата врата, къща, авантюра... Поне за мен магията на Майк Лий е в майсторлъка да показва и най-отблъскващия човешки жест с умилителна ирония - при него псувнята се превръща в серенада, а сълзливостта се изхвърля в тоалетната. С виртуозна лекота "Голи" разсъблича до без-кожа не само своите персонажи, но и зрителя. Прекрасен филм. По-близък до "Момичета с професия", отколкото до "Тайни и лъжи" - и с феминисткия си патос, и с участието на Катрин Картлидж.
Благодарение на фестивала видяхме "Плитък гроб" (1994), дебютът на авторите на "Трейнспотинг" - режисьора Дани Бойл, продуцента Андрю Макдоналд, сценариста Джон Ходж, оператора Брайън Туфно и актьора Йън Макгрегър. Филмът е смешно страховита и страховито смешна история за младежи, случайни пари и... всичко, произтичащо от това. В центъра е пак групата, но по-малка и по-интелигентна в сравнение с "Трейнспотинг" - журналист, счетоводител и лекарка си живеят подредено и поотделно в просторен единбургски апартамент. Кандидатите за четвъртата стая те избират с издевателско снобарство, за да се нахакат на наркотрафикант, който се представя за писател. На следващата сутрин тримата го намират мъртъв в леглото, а под него - куфар с пари. И тръгва комичен трилър, в който разфасоването на трупове, убийствата и алчността нажежават дори сините стени на апартамента. Нищо свято не остава, а лекарката се оказва истински Иван Карамазов на престъпленията. И единствена се спасява. Без парите. Смайващ с органиката си първи филм. Изчисляван е с аптекарска прецизност и е реализиран с фантазни отскоци - от навързания сценарий, през лудешкия ритъм и постоянните смени в актьорското поведение, до изчистените до безличие интериори. С преднамерената си лекота и непукизъм "Плитък гроб" си е обещание за френетичния "Трейнспотинг" - дори в кадър се мярва кукла-бебе като подстъп към живото бебе-жертва в култовия филм.
Благодарение на фестивала видяхме "Едуард II" (1991) на Дерек Джарман. Преди време в театър "Ла Страда" гледахме на видео с обидно закъснение няколко филма на този режисьор, починал през 1994-та. У нас той е известен най-вече сред специалистите и гейовете. Радикален в изобразяването на "красивите мъжки приятелства" и тела, Джарман се води нещо като гуру на хомосексуалната вълна в киното - филмите му са не само плътски разюздани, а и естетски изваяни. Конвулсивни, изтънчени, перверзни, те са далеч от идеологическото патологизиране на хомосексуализма у Пазолини, декадентската му драстичност у Фасбиндер или софистицираното му закодиране у Питър Грийнауей... Те са филми-екзалтации. Общото между "Едуард II" на Кристофър Марлоу и едноименната екранизация на Дерек Джарман е със сигурност във: общата сексуална определеност на автор и интерпретатор, част от репликите, персонажите и езика на XVI век. Издокарани в съвременни костюми или съблечени, героите се лутат, танцуват, мамят, обичат из нечовешки огромни бетонни халета, а изпод краката им се вдига прахта на суха пръст. Хомосексуална дързост и хетеросексуална страст за власт се гонят из лабиринт от догми, предразсъдъци и мъст. В крайна сметка резултатът е детето-травестит. И крал. Пластическата виртуозност на филма не би могла да омилостиви обаче недоволството на сексуалните пуритани. С риск да ги разгневя, признавам, че подсъзнанието ми непрестанно вади живописните кадри от "Едуард II" - кралицата с вид на Палома Пикасо търка тънка снага о студената стена и се готви за поредната подлост; насред прахта струнен квинтет свири в алени дрехи, а Едуард и любимият му Гевестън танцуват танго...
Благодарение на фестивала все пак се нагледахме на хомосексуални терзания - до пресищане. Те доминираха дори над социалните тегоби и борбата с ИРА, така тачени доскоро от британското кино. Естествено, в повечето случаи гей-любовите са въвлечени в сюжета като демонстрация на либерален дебат върху: гибелта на властта заради страстта в "Едуард II", очовечаването на проповедника в "Свещеник" на Антония Бърд; фаталността на избора да се влюбиш в обратен в "Карингтън" на Кристъфър Хемптън, пътя на самоидентификацията в "Циганско лято" на Нанси Меклър... Явно, хомосексуалните мъжки проблеми са вече така раздрали моралните табута в британското общество от времето на Оскар Уайлд насам, че изтикват хетеросексуалните в килера за ненужни вещи или в най-добрия случай - ползват ги за неизбежен фон. Те направо изглеждат като скандално нарушаване на нормата! Вярно е, че за разлика от тук, в Англия не гледат на хомосексуализма като на ерес/болест/екстравагантност, но той вече завладява такива пространства от киното, че независимо от борбата със СПИН, отдавна не се нуждае от морален патронаж. Стигна се дотам, че почти няма важен филм напоследък (дори в Холивуд), където да липсва гей - най-вече нещастен. Дори във вдигналата олелия по света социална комедия "Време за мъже" на Питър Катанео ("Оскар"'97 за оригинална музика в жанра), която с отчаяната си голота е по-мъжкарска от гангстерска сага, пак двама сладури се откриват... А какво става с лесбийките - британското кино засега не поглежда към "красивите женски приятелства" и тела...
Благодарение на фестивала все пак гледахме и "Земя на сенките" (1993) на Ричард Атънбъроу - класическа любовна история за оксфордски преподавател-девственик (Антъни Хопкинс) и американска писателка-еврейка (Дебра Уингър), заснета по действителен случай. В клаустрофобичното мъжко общество е скучно и сумрачно и нищо чудно, ако не бе заснет от стария майстор, този филм също да се бе поддал на хомосексуални изкушения. Но не. Протяжен като всяко произведение на Атънбъроу, "Земя на сенките" разлиства среща по среща разтърсваща любов, в която отсъствието на екранен секс липсва точно толкова, колкото в "Остатъкът от деня" на Джеймс Айвъри - екранът пламти от непозната за героя страст. Антъни Хопкинс е пестелив на жестове и физически съблазни, но логореята и лицето му постепенно побират любовта на света.
Благодарение на фестивала групата се открои като сюжетен/смислов център на изгледаните британски филми, независимо дали са английски, шотландски, ирландски. Тя е: хралупа за маргинали ("Голи"); поделен наем ("Плитък гроб"); стратегия за слава ("Време за мъже"); живуркане сред дрога ("Трейнспотинг"); морален съдник ("Едуард II", "Свещеник"); дружен махмурлук ("Предизвикателството"); университетски снобизъм ("Земя на сенките")... В повечето филми групата е показана в рискова фаза от своето съществуване и заниманието на авторите е по-скоро в проследяването на разпада й - според гледаните филми човекът, дори и да не спира да се изповядва, е сам, сам, сам...
Благодарение на фестивала се нагледахме и на маргинали с чувство за хумор - най-често специфично английско, разбира се, но пък то си е терапия за оцеляване. И стръв за публиката. Героите са на дъното, но дори когато се вайкат, дори когато се самосъжаляват, авторите ги поместват крачка встрани и от устата им пърхат ли пърхат остроумия - и се разсмиваш на тъгата, на провала, на смъртта... Чувството за хумор изстисква патоса и от най-затрогващата социална беда, като безработицата във "Време за мъже", "Тайни и лъжи", "Голи", или екзистенциалните колизии в "Свещеник". Това чувство за хумор спасява от буквализма и ирландския филм на Стивън Фриърс "Фургонът" - разчиства си сметките с невървежа на героите, който се точи доста дълго на екрана...
Благодарение на фестивала се нагледахме на страховити актьори, без които драматургично-режисьорското остроумие би се превърнало ако не в дикторски текст, поне във фарс. Прави впечатление, че в по-новите филми тези актьори са почти едни и същи, а във всяко превъплъщение - неузнаваеми: Антъни Хопкинс ("Хауърдс Енд", "Земя на сенките"), Ема Томпсън ("Хауърдс Енд", "Разум и чувства", "Карингтън"), Кейт Уинслет ("Разум и чувства", "Джуд"), Том Уилкинсън ("Свещеник", "Време за мъже"), Робърт Карлайл ("Трейнспотинг", "Свещеник", "Време за мъже"), Хю Грант ("Разум и чувства", "Англичанинът, за когото хълмът стана планина", "Четири сватби и едно погребение"), Кристъфър Екълстоун ("Плитък гроб", "Джуд")...
Благодарение на фестивала...

Геновева Димитрова