Македония или митът за Другия

Македония се преживява амбивалентно: тя е чужда страна с национални граници, държавна система, свои властови институции и в същото време - родно пространство в българското съзнание. Докато пътувах от границата към Скопие в нелепия снежен циклон, открих едно-единствено забавление: затварях очи и се опитвах да си представя, че не зная къде съм попаднала. После ги отварях и се опитвах да отгадая по гледката навън. Истинският въпрос беше: ако за момент забравим, че Македония е друга, ще намерим ли граници в способността си да възприемаме (поне донякъде) непредубедено, да мислим себе си извън митологическите нагласи, в които става възможен общественият живот?
Ако тръгнеш из центъра на София, откриваш, че повечето улици носят екзотичните имена на чужденци, по един или друг начин попаднали в българската история. Ако тръгнеш из Скопие, имаш чувството, че си влязъл в урок по родна история. Крачиш по булевардите "Никола Вапцаров", "Гоце Делчев", "Илинден", мъчиш се да си спомниш кой беше Марко Цепенков, въздишаш по съдбата на братя Миладинови - такава, каквато я помниш от Вазов... У нас Народната библиотека се казва "Кирил и Методий", а най-старият университет "Климент Охридски". Там Народната библиотека е "Климент Охридски", а пък университетът "Кирил и Методий". Разходката из стария град може да служи като образователна демонстрация върху романите на Димитър Талев. По улиците - до болка познатите турски стоки. В политическия живот - ситуация, изживяна у нас преди немного години. В бита на хората, в материалното положение - онези проблеми, които продължават да бъдат нашето ежедневие. Посетих някои издателства: старите държавни трудно прескачат кризата на приватизация и пазарен манталитет; новите частни не пестят сили и всички средства за оцеляване. В края на април предстои да се проведе Скопският панаир на книгата. Организаторите искат по пет хиляди долара за щанд. Издателите се готвят да организират колективен бойкот. Питам се, как биха реагирали в подобен случай българските издателства?
Из канцелариите на Македонското дружество на писателите витае съюзно-сдружената атмосфера на засуетено чиновничество. Гледам списанието им "Стожер". Силната постмодерна вълна, вече традиция, и влиянието на сръбската литература си казват думата. Илюстрациите например са задължително модернистични. Тяхната авангардна предизвикателност понякога странно се разминава с традиционалистичния дух на текстовете.
Колите по улиците на Скопие може би не са толкова скъпи и (метафорично) лъскави както у нас. Затова пък тук карат много жени. Ако пак си затворя очите, мога да си представя, че съм в Америка. Македонките изобщо са хора с присъствие, със силен дух и с добре изявен характер. И пак с познатото от българската история ще се опитам да обясня факта, че само три процента от тези, които участват в социалното управление на държавата, са жени. В това отношение Македония дели последно място в Европа заедно с Турция и Албания. Край университета срещам Надя Антич, професор по старославянска литература. Тя най-напред праща поздрави на Донка Петканова и после разказва, че е сред основателите на новата партия Демократическа алтернатива. Сред приоритетите на тази партия била борбата за реални женски права. Мила родна балканска алтернатива! Изглежда, че в Македония все още не е започнал дебат върху литературата на 90-те години и мястото на женската поезия в нея. Затова, когато намеквам на една социоложка, че в статията й има елементи на феминизъм, тя реагира със страх и погнуса, които тъжно напомнят традиционни "женски" модели на поведение в България.
На връщане пътувам през нощта. Не искам да си затварям очите. Остава проблемът за своето чуждо, за чуждото свое. Но вече не вярвам, че това е Проблем. Всъщност голямото предизвикателство е дали ще успеем да мислим своето в чужди национални граници.

Милена Кирова