За ползата от самокритиката...

Има изложби, които озадачават. Не толкова като резултат, защото той е трудно да бъде стопроцентово предвидим, колкото като мотивация за осъществяването им.
Изложбата на Георги Липовански в галерия "Макта" е озадачаваща. Не защото показва автора като живописец, какъвто широката публика не го познава. Чудех се какъв ли е критерият, по който художник или галерист са решили, че творбите си заслужава да бъдат изложени. Вероятно за много хора е интересно да видят каква е живописта на Георги Липовански. Сигурно за самия автор е било вълнуващо да се захване с нещо, което сам признава, не е правил от години. И определено е нужна смелост, за да решиш, че си струва да занимаеш публиката с опити в една непривична материя, които обикновено си остават в ателието.
Преобладаващата маслена живопис се редува с няколко гвашови и пастелни работи. Подборът дори не е сюжетен - има портрети, пейзажи, натюрморт и основно голи женски тела. За съжаление не е и качествен - "постна", набързо направена живопис, твърде много виц в сюжета и заглавия с доста пикантен хумор (Бахама мама, Е-е-ех!, На позиция, Оргазъм, Разкована...) Иронията е хубаво нещо и май е единственото, което спасява изложбата. Само приемането й на шега и доброто чувство за хумор може да спести на публиката разочарованието, а и въпроса - къде ли е самопреценката на художник, който иначе познаваме с определено качествени и интелигентни изяви в плаката или приложната графика. Защото автоцензурата е труден, но важен механизъм, ако функционира, текстове като този ще бъдат напълно излишни.

Десислава Димова