Смъртта на Ефрем Каранфилов прекъсна едно дълго и плодотворно присъствие в българската литература, започнало още в началото на тридесетте години от страниците на провинциален ученически вестник, оставило след себе заглавията на много книги. Достатъчно е да споменем трилогиите "Герои и характери" и "Българи", изследването за Захари Стоянов... Литературен критик, публицист, блестящ есеист, той е фатално изкушен от народопсихологията и не случайно завинаги свързва името си с това на Иван Хаджийски, като става инициатор за издаването на неговото литературно наследство. "Винаги е тъжно, когато привършваш, което значи, когато се разделяш с една готова книга; винаги е тъжно, когато се разделяш с един автор, с когото дълго си живял... С последните страници на ръкописа сякаш откъсваш частица от своята същност, сякаш прерязваш някои от нишките, които те свързват с младостта..." Но с всяка своя следваща книга Ефрем Каранфилоф е и създавал нови, нетленни връзки с вечността. Така е уместно да продължим днес думите, с които той завършва "Най-българското време. Книга за Захарий Ст оянов".

Мир на праха му!

К