Титаник - това е

"Титаник" влезе в историята на киното не само с рекордите си - 14-те номинации на Американската филмова академия, 11-те "Оскар"-а, световното лидерство по бокс офис и т.н. Той влезе преди всичко с това, че е голям филм. Много голям - от онези, които се вграждат в съзнанието и раждат митология. В митология ще се превърнат дяволите и ангелите в очите на Кейт Уинслет, красивата авантюра в сърцето на Леонардо ди Каприо, съкровеният спомен в душата на Глория Стюарт. Любовната сцена на носа на кораба, когато Уинслет и Ди Каприо сякаш политат, също ще стане мит - като финала на "Казабланка". Огърлицата "Сърцето на океана" ще е в галерията на кинореликвите - като статуетката от "Малтийския сокол".

Неслучайно правя сравнения с класиката. Защото "Титаник" е заснет със средствата на модерното кино, но въздейства с емоционалната мощ на шедьоврите от старото кино. По-точно на киното, което не остарява.

Джеймс Камерън е режисьор на "Бездната", "Истински лъжи", двете серии на "Терминатор". Това ще рече, че е виртуоз на външните, силови постановъчни хватки. Неговият "Титаник" обаче не е терминаторски филм. Той дори не е за потъването на кораба. В смисъл, че не наднича с нездраво любопитство през крена, причинен от сблъсъка с айсберга. И не се любува с некрофилски ентусиазъм на водния апокалипсис и изцъклените очи на удавниците. Апокалипсисът е само елемент от фона, на който се разгръщат човешки съдби. Тези съдби вълнуват. Не би могло да е иначе, защото "Титаник" е филм за любовта - любов в живота, в смъртта и след това. На моменти той е наивен, но това е откровената наивност на класическата мелодрама. Тя не дразни - предварително знаеш, че си вкаран в жанр, където играта на условности е закон. В други моменти филмът се зарежда с особен пролетарски устрем - посланието, общо взето, е, че богатите в голямата си част са гадни типове. Мен и това не ме дразни въпреки че лъха предпоставеност. Сигурно, защото не съм богат.

Убеден съм, че има зли критици с активирани язви, които стръвно ще търсят кусури на "Титаник". Лично аз не го гледам като критик и нямам никакво желание да се ровичкам с лупа в детайлите му. Гледам го като сантиментален зрител, на който му е страшно кеф от онова, дето се случва на екрана. Гледам го и като ценител на женската хубост - тази Кейт Уинслет е жестока мадама!

А "Титаник", разбира се, е и разбиващо зрелище.

Борислав Колев