Милосърдието на Тит от Моцарт е премиерният спектакъл на Софийската опера. Творбата бе за пръв път изпълнена в България.
Спектакълът е дело на немските постановчици - режисьорът Михаел Хензел и художникът Михаел Годен, които ни предлагат една постановка в стил "остарял модернизъм". Осъвременяването на костюмите не помага с нищо на тази творба, чиито сюжет е прикован здраво за историческото време, в което се развива. "Милосърдието на Тит", последната от италианските опери на Моцарт е писана в стилистиката на опера "серия", но схемата е озарена от гения на Моцарт и творбата е наситена с грандиозност на трагичните чувства. В "Тит" липсват онези разгърнати дуети и ансамбли, познати ни от "Така правят всички жени", другата италианска опера на Моцарт, предхождаща "Милосърдието на Тит". Но в мащабите на тази творба, чиято камерност (шест действащи лица) е привидна, са заложени в разгърнатата структура на речитативите и ариите: истински монолози, заимствани сякаш от античната гръцка трагедия, заредени с огромен драматизъм. Сюжетът е взривен от дълбочината на темите - предателство, любов, измяна, жертвоготовност, прошка. При това всеки речитатив, всяка ария изразяват противоречивост на чувствата, от чийто сблъсък се ражда остротата на драматизма и дълбочината на психологическата проникновеност. Само чрез разкриване на всичко това (а то може да се осъществи единствено чрез вокалните партии) интерпретацията би била пълноценна. За съжаление въпреки очевидно огромните усилия, положени от страна на певците и диригента (Недялко Недялков) до същността, заложена в музиката, не се достига. Това, което е необходимо, за да се разгърне драматизмът на творбата, е изработване на речитативите детайлно, с точно отчитане на движението на чувствата и израза, на всеки драматургичен нюанс и насищане на ариите със същото. Т. е. необходимо е вокалната партия да се превърне в изразител на богатия емоционален свят на героите. В музиката на Моцарт е заложен заряд от чувства, всяка певческа фраза е израз на конкретно чувство, а емоциите при Моцарт са в постоянно движение и всички тези психологически обрати трява да бъдат отчетени, разчетени и осъществени в интерпретацията. Защото не може да се отчете като постижение изпяването на нотния текст, въпреки неговата техническа трудност, изискваща при това и огромна психофизическа издръжливост от страна на певците. По отношение на певците съществува и един проблем, който би трябвало да бъде решен, преди да се посегне към това заглавие: в случая са необходими два мецосопрана, единият от които с възможностите на Веселина Кацарова или Чечилия Бартоли (партията на Секст). Въпреки музикалността си и прецизно изпетия нотен текст Румяна Петрова не притежава нито необходимия волум на гласа, нито тембровата окраска за една толкова важна и толкова тежка партия. С още по-скромни възможности е изпълнителката на Аний - Ирена Петкова, другата мецосопранова партия. В духа на колоратурните героини на Доницети бе изпълнението на Илина Ерменкова и единствено Красимира Стоянова от женския състав, в партията на Вителия демонстрира гласова наличност за Моцартово пеене (уговорките за недоимъците в интерпретацията остава валидна и за нейното изпълнение). Двете мъжки партии, от които едната централна, тази на Тит, в изпълнение на опитния и престижен тенор Алехандро Рамирес, и другата, по-второстепенна на Публий, застъпена от талантливия бас Светозар Рангелов, бяха далеч по-солидно стъпили върху музиката на Моцарт. Но когато липсва цялостна концепция, когато музикалният текст е само разчетен, но не и одухотворен от насищането му с вътрешния живот на героя, нещата остават едни и същи за целия певчески екип. Очевидно когато се поставя Моцарт на българска сцена, трябва да се има предвид, че става дума за липса на традиции и непознаване на стилистиката на този автор. Дори един диригент от ранга на Емил Чакъров, който преди повече от 15 години осъществи на същата тази сцена постановката на "Така правят всички жени", се застрахова по отношение на певците със сътрудници от класата на Елизабет Шварцкопф. И ако една Моцартова творба ще бъде осъществена като копродукция с немски театър, то би трябвало немската страна да е тази, която със своя по-богат опит в интерпретацията на Моцарт ще помогне на българския екип. В случая точно по отношение на музикалната страна бе запазена българската марка. Отделен е въпросът, че немската страна, известна с постиженията си в театралното оперно начало, не защити името на режисьорската немска школа.

Румяна Апостолова