Пиша за Стефан Лютаков със закъснение... Излишно е да казвам как понякога една рецензия зависи от капризите на съдбата: критикът се разболял, редакторът заминал в чужбина, експозицията се закрила в срок, но винаги по-рано от очакваното. Изложбата на Стефан Лютаков в галерия "Ирида" също пострада от този вестникарски синдром. И сега аз се опитвам да скрепя спомените си за това артистично събитие, да възвърна пулса на пластичната повърхност и да изтрия досадните стрелички на първото впечатление. Всъщност тази изложба не се нуждае нито от шум, нито от зрители, нито от ценители, нито от купувачи. Може би затова сред тълпата на откриването работите като че ли се бяха скрили, ужасени от жужащото множество, от шумните приказки и лъскавите подноси с чаши бяло вино, толкова чужди на тяхната мълчалива същност. Когато за втори път прекрачих прага на временната им обител, те бяха по-гостоприемни, разчитайки на деликатната ненамеса на зрителя, който ще дойде, ще види и ще си замине, без да накърни извънвременната им устойчивост. Старите фотографии, закачени по стените и запечатали семейните превратности на голям български род, подлагаха на изпитание нашето чувство за време, история, родова принадлежност. Втренчените в обектива безмълвни фигури ни подготвяха за онова пътуване в многопосочността на измеренията, които животът ни предлага. Те бяха онази междинна спирка на съзнанието назад през обозримото минало към корените на безвремието. Така въздействат пластиките на Стефан - като че ли изтръгнати от наситената с история плът на света, грубовати в своята материална първичност и изтънчени в своята духовна натовареност. Не случайно авторът е избрал бронза и желязото - синоними на Началото, носители на искрата, запалила безкрайния фитил на планетарния живот. Скулпторът не просто работи с тези материали, той ги усеща с всичките си сетива, моделира формите като че ли ги прави от пластилин, отминава детайла, но вниква в органичната логика на обекта - растение, животинска фигура, човек. Създава образ, прекланящ се пред миналото, съхраняващ паметта за недрата, които раждат и прибират плодовете на живота.

Мария Василева