Полубогът в черно

Докато дойде, всички с трепет очакват появата му. Когато дойде, удря часът на благоговението.
Вратата се отваря; овации. С лека походка облеченият в тъмно бързо се отправя към подиума. Поклон. Ръкоплясканията се засилват. Най-после настъпва тишина и след едно обръщане кръгом, явлението вече може да се наблюдава само отзад. Милиони посетители на концерти вечер след вечер възхитено се взират в задната част на диригентите.
А те се мятат и ръкомахат, извиват се, клатят се, тръскат коси. Рисуват пируети във въздуха; главите им се въртят, бедрата се поклащат, полите на фраковете се веят. На красивите места понякога подава встъпленията с целувка върху ръката си, а когато оркестърът прокънти с пълна сила, с удоволствие правят лек подскок във въздуха - хоп: култова фигура в момент на полет към пантеона.
Палячото на подиума не може нито да надува валдхорна, нито да докосва струните, нито да удря барабана. Но в занаята той предизвиква най-много шум. Подиумът е пиедесталът на този идол, главата на идола е главата на музикалния свят, палката е жезъл. Негово Величество Диригентът.
И така, осветен като първосвещеник и подвижен като гумено мече, диригентът е и всемогъщ властелин. Той е едновременно и ням слуга на музиката, и истински диктатор над музикантите, възвишен дух и шоумайстор, магьосник на звуковите пикантерии и дилър на симфоничните шумове. На класическата сцена заповядва господин капелмайсторът.
Какво значи тук капелмайстор? Почетната титла отдавна е демоде, подобно на щалмайстор (началник на конюшня) или ротмистър. Най-малкото генерален музикален директор и ако, както при Караян например, това не е достатъчно за "чудото", то меастро е като че ли напълно задоволително. Маестро - това е полубогът в черно.
Маестрото получава благородническа титла. Сър Джордж Шолти, сър Саймън Ратъл. Маестрото получава отличия. Караян - докторска шапка от Оксфорд и светена вода от ръката на папа Йоан Павел II, Бърнстейн - Френския почетен легион и не друг, а точно Рикардо Мути, изисканият франт, длъжността извънреден посланик на висшия комисариат на ООН по бежанските въпроси.
Маестрото придава блясък на държавата, а държавата го кичи с почести. Когато избягалият от Австрия Караян е трябвало да бъде привлечен във Виена, Бруно Крайски така слугински започва да убеждава колебаещия се диригент, че през 1977 г. кметът на Виена Леополд Грац възмутен заявява по повод това раболепничене: "Републиката е паднала на колене".
В продължение на години маестро Мстислав Ростропович е постоянен гост в Белия дом. За 60-годишния му рожден ден през март 1987 г. министърът на отбраната на САЩ Каспър Уайнбъргър и бившият президент на Световната банка Робърт Макнамара му правят официална визита; първата лейди Нанси Рейгън, облечена в отровнозелена официална рокля, дирижира "Happy Birthday"; правителството на Сингапур изпраща със самолет 1000 орхидеи.
В бурните години на немския преход маестро Курт Мазур е третиран като бъдещ президент на Германия. Заради маестро Герд Албрехт, до 1996 г. шеф на Чешката филхармония, се стига до политически разправии и криза в Прага. В чест на починалия маестро Серджо Челибидаке през август 1996 г. Християн-социалният съюз съвсем насериозно иска да украси цял Мюнхен със знамена, свалени наполовина в знак на траур.
Без значение дали става дума за велик маг или нищо и никакъв фокусник, ламтежът за спечелването на властимащите в музикалния свят отдавна се е превърнала в театър на абсурда. И никъде този театър не се разиграва толкова налудничаво, колкото в Германия. В обетованата земя на музиката и марката, с уникално големия брой оркестри и все още уникалната политика за субсидиране на културата, небето е натежало от хонорари, а с хонорарите растат и ореолите.
В продължение на месеци - първо със средствата на тайната дипломация, после с открито замеряне с кал, музикален Мюнхен водеше пазарлъка около поканата на американеца Джеймс Ливайн за нов шеф на градската филхармония. Сега вече всичко е официално. Оспорваният маестро склони, а благоволението му възлиза на 500 000 марки основна заплата, 60 000 марки за всяко от 24-те уговорени представления, извънредни хонорари за турнетата и при всяко от посещенията на местоработата му - три хотелски апартамента безплатно.
Ливайн подписа договора си по факса и пожела на всички "здраве и щастие през почивните дни". Мюнхенският референт за култура Зигфрид Хумел веднага обяви синьобялата метрополия за "музикален град номер едно в света".
Не само Мюнхен играе хазарт. В края на ноември "Вестдойчер рундфунк" представи родения в Петербург диригент Семьон Бичков като новия директор на Кьолнския радиосимфоничен оркестър. Според думите на интенданта на "Вестдойчер рундфунк" Фриц Плайтген този маестро щял да издигне на световно ниво принадлежащото на радиото музикално тяло. След вулгарно изпрасканата Малерова симфония, дирижирана от Бичков по случай встъпването му в длъжност, това желание звучи съвсем скромно.
Няма значение. Важното е платата да е богата. Кръгло 100 000 марки на месец, твърдят вътрешни хора от институцията. Към това от 1999 г. ще се прибавят и доходите от длъжността шефдиригент на дрезденската "Земперопер". Те също не са жълти стотинки. И накрая обилна гарнитура от 45 000 марки хонорар на вечер от различни гастроли между Берлин и Вашингтон.
Сред диригентите трупането на длъжности и рекордите в хонорарите отдавна се смятат за доказателство за творческа значимост. На дневен ред е бързата смяна на палката. През 1991 г. англичанинът Джон Елиът Гардинър встъпва в длъжност като шефдиригент към "Норддойчер рундфунк" в Хамбург. Ханзейците едва се бяха сближили с него, когато той изгуби настроение, "защото ухажваният вече нямаше време или желание да пълни с пясък от Елба прецизно балансирания механизъм на кариерата си" ("Зюддойче цайтунг").
След Гардинър идва шведът Херберт Бломщед. Но и той издържа дотогава, докато "Гевандхаусоркестър" го взима в Лайпциг. Догодина в Хамбург ще дойде маестро Кристоф Ешенбах. Но заедно с това той ще си остане шеф и на "Хюстън симфони оркестра" и директор на американските фестивали "Ravinia". А по-нататък ще може да се намесва и в Шлезвиг-холщайнските музикални фестивали, в чието управителното тяло ще бъде назначен.
Американецът Джеймс Конлън от 1990 г. е генерален музикален директор в Кьолн и любимец на града. Но междувременно дребничкият маестро откри, че голямата му любов е парижката Опера на Бастилията и в Кьолн започна да се появява за по-кратко. Затова генералният интендант Гюнтер Кремер тръгна да търси нов човек, който да му прави оперите, което направо вбеси Конлън. Сега той заплашва, че изцяло ще лиши Кьолн от любовта си и партиите на враговете и привържениците му вече се готвят за битката.
Съюзът по сметка между високопрестижните диригенти и техните пристрастени към представителността работодатели отдавна е превърнал концертните и музикални зали в индустриални и търговски камари. По примера на Караянската империя тук-таме някой от махащите си отваря собствен магазин. Бърнстейн поддържа в най-елитната част на Ню Йорк "Amberson Productions" (или "Бърнстейн & синове"). Лорин Маазел подписва фирмата си като Curator Spiritus France. Ростропович отвори в САЩ "Dalaware Pooks Concerts Inc.", кръстен на дългокосместия му дакел Пукс.
За четири месеца в годината Даниел Баренбойм взима 280 000 марки в Берлинската държавна опера "Унтер ден линден" и по 24 000 марки за всяко от 30-те си представления. Екстрите са си отделно. Заедно със заплатата му като шеф на "Чикаго симфони оркестра" и приходите от околосветските турнета пъргавият маестро сигурно лесно стига до четири милиона марки.
Така че колегата му Ливайн поне се изравнява с него. Освен приблизително двата милиона марки за мюнхенския му пост, той взима същата сума и като ръководител на нюйоркската "Метрополитън опера", без да смятаме дребните от митарствата му по цял свят.
Всичко това обаче е безобидно в сравнение с приходите на Лорин Маазел, емблематичната фигура на Баварското радио. За да си осигури кипящия от жизненост маестро, радиото съставя пакет, който обединява както потребителските такси, така и парите от спонсорство. Това трябва да прави поне три милиона, а може и повече. Но те са само един от опорните стълбове на сградата. Като маестро към "Питсбърг симфони оркестра", Маазел взима още един милион долара годишно. Когато почете и други оркестри, което често се случва, получава по 120 000 марки хонорар на вечер, а напоследък диригентът се отчита и като композитор. Той би могъл да мине за крез сред капиталистите от бранша.
В края на краищата печеленето на пари не е криминално престъпление. Но диригентите отдавна мерят с летвата на доходите си своята пазарна цена и я смятат за индикатор на творческата си потентност. Това често пъти е ужасна заблуда. От друга страна тези, които им плащат, също участват в наддаването, защото се оглеждат в блясъка на тяхната слава. И това е не по-малко ужасно.
Защото високият полет на хонорарите съвпада с упадъка на гилдията. В свръхскоростите на бизнеса, където симфониите се карат на бърза ръка една след друга, диригентите изравниха до един глобален тон процъфтяващото някога индивидуално звучене на големите оркестри и размиха до неузнаваемост профила на художествената им изразност.
Едва ли някой от скъпоплатените диригенти все още притежава творческия авторитет, силата на въображението и онова дълбоко благоговение пред музиката, което първо формира композиция от звуците, а от нея прави произведение на изкуството.
Звученето на Берлинската филхармония на Клаудио Абадо днес е толкова близко до това на екипите от Бостън или Кливлънд, че човек лесно може да ги обърка. При тях всичко е перфектно, елегантно, дискретно изстудено с виртуозна прилежност. И примерът се дава от диригентите. Те също предпочитат да показват брилянтност, вместо емоция и обиграност, вместо чувствителност.
Отминала е "бел епок" на Клемперер, Фуртвенглер, Тосканини, на истинския маестро, на когото и при по-скромно заплащане му се удава да стигне до звездни мигове, а не само до лъскави изпълнения сред дъжд от злато.
Последният император на концертната зала, гениалният Карлос Клайбер, отдавна се е оттеглил от длъжност и той знае защо. Като страстен тълкувател и даровит музикант, той води горда битка за изгубена кауза.
Вместо това напоследък все повече райски птици кацат върху подиума. Пресипналият тенор Пласидо Доминго се прави на диригент; бившият цигулар Йехуди Менухин трогателно размахва пръчицата; Юстус Франц отмерва такта - или това, което той смята за такт, благодарение на една посредствена "Филхармония на нациите".
Дори аматьори посягат към палката и също ги посрещат с възторг. Шефът на "Сони" Норио Ога дирижира произведения на Вагнер с Токийската филхармония и 170 хористи от персонала на предприятието си. Бившият американски издател и милионер Гилбът Каплън от години обикаля музикалните центрове и препоръчва себе си като специалист по Малер. Да не би дирижирането всъщност да означава повече нахалство?
Във всеки случай в кончерто гросото на професионалисти и лаици професионалният образ на маестрото все повече се размива. Много от диригентите, според критиката на Николаус Харнонкур, били "доста мърляви". При световната нужда от специалисти, които да отмерват такта, еретично заявява английският корнист Крис Русмани, "некомпетентни хора могат да оцеляват с години".
"В нашата професия", признава звездата от младото поколение диригенти Есса-Пека Салонен от Хелзинки, "някой шарлатанин може да стигне много далеч". Днес имало "достатъчно хора", се оплаква и мега-маестрото Маазел, "които се наричали диригенти, само защото движели палката пред някой оркестър; в музиката обаче те не движат нищо".
Вероятно гуруто Челибидаке е знаел защо себеподобните му се плъзгат към пропастта. "Диригентите, мърмореше старецът, "са много примитивни хора и от всички музиканти те са с най-ниска култура".

Клаус Умбах
сп. Шпигел, бр. 50/1997 г.

От немски Ирина Илиева