Пред-знанията

Книгата "Истина и метод" отдавна прави опит да проникне в българското културно пространство, независимо от съвсем ограничения кръг хора, положили усилието да говорят за нея, или по-общо - за херменевтичната традиция, от която тя е част. Към този кръг отнасям немскоговорещите и със сигурност, изкушените от херменевтиката, литературоведи като Александър Кьосев и Ангел Ангелов (първият, по време на моето следване, в часовете по литературна култура, не само че непрекъснато говореше за тази книга и ни учеше как се прави херменевтичен анализ, но и ни заставяше да пишем такива анализи...). От друга страна, пред-знанията ни за херменевтиката и в частност за Гадамер (преди появата на "История и херменевтика" през 1994 г.) можеха да се уплътнят чрез текстове от типа на "Квадратурата на херменевтичния кръг" на Никола Георгиев, доколкото този текст, да кажем, съумява и да обгледа херменевтичната идея, и да обговори херменевтичната традиция\ процедура, удържайки я и в "своя" си контекст...
И най-сетне, ако се съди по моментното състояние на днешното българско литературознание, следите, в които то се полага, са най-вече тези на Фуко и Гадамер, при цялата различност на двамата. Тъй като една голяма част от продуцираните текстове, че и от новопоявяващите се книги, демонстрират своя херменевтичен патос, желанието си за прозрение (независимо от съзнанието за заслепяванията и криворазбиращите четения), за сговаряне на минало и настояще, за диалог, в който собствените пред-знания, пред-разбирания и пред-разсъдъци са ако не потиснати, то поне достатъчно отворени към другостта...
Накратко, твърдя, че от доста време насам "Истина и метод" битува в българското културно пространство, независимо дали опосредствано, независимо дали чрез немското (или английското) четене на книгата, или чрез своя руски превод, който от 1988 г. насам правеше труда на Гадамер относително по-достъпен, поне на ниво четене, ако не на ниво разбиране или тълкуване... С което, разбира се, не желая да подценявам стореното от плевенското издателство ЕА и от преводача Димитър Денков, а, напротив, ще ми се да подчертая колко важна беше появата на тази книга най-сетне и на български. Имайки предвид значимостта, която Гадамер отдава на езика, нормално е да се твърди, че едва след проговарянето на български (и чрез българския) на "Истина и метод", трудът на Гадамер е получил своето същинско битие и за нас. Онтологизирал се е.

Закъснението

В своя послеслов към "Истина и метод" (невключен в българското издание на книгата) Гадамер се пита не е ли позакъснял с изводите, които се опитва да наложи чрез книгата си; усъмнява се в самите основания на текста си, в необходимостта от сторения размисъл върху традиционно историческото мислене; загатва маргиналността си... Годината е 1959 и вече друг тип писане и мислене за историята се прокрадват... Наближава времето на полагането в ницшеанските следи...
В България обаче, макар и 39 години по-късно, съмненията на Гадамер все още не изглеждат кой знае колко основателни. В този смисъл в края на века, когато интуициите за смърт и изчерпаност се засилват, когато отдавна се вещае краят на историята, когато традиции се рутят и преобръщат, това строго, сериозно, систематично, почти просветителско изследване като че ли чудесно пасва на краевековните български търсения, които все още не знаят към континиума ли да погледнат, за сривовостта на историята ли да мислят... И най-вече пасва с акцента си върху възможността билото и тукашното да си проговорят и да се разберат...

Препятствията

Без съмнение същинската рецепция на Гадамер след усвояването чрез българския език на "Истина и метод" тепърва ще се проучва. За да се види как оттук - насетне ще заработи феноменът на разбирането, а и на тълкуването на това разбиране. Все пак да не забравяме, че случващото се в разбирането сливане на хоризонтите (каквито и които и да са те) по същество е постижение на езика...
Иначе опитът с други езици представя нелекото нагаждане/сливане на хоризонтите... Много от чуждите (визирам най-вече някои англоезични) изследователи на "Истина и метод" настояват върху трудностите, с които е съпътствано четенето на книгата за всеки един не-немски читател. Защото - твърдят те - и по отношение на "съдържанието", и по отношение на стила писането на Гадамер не е - колкото и парадоксално да е това - от най-податливите откъм разбиране и тълкуване. Неговите аргументи - продължават те - са сложни и обгърнати от традицията на немската философска мисъл; в този смисъл гласовете в текста му трудно се обемат, да не говорим за сумирането и препредаването им...; стилът му е колеблив, твърденията не са точни и ясни, а през цялото време по-скоро създават усещането за това как Гадамер не толкова търси доказателства, колкото кръжи около дадена идея, задавайки и въпроси, и позволявайки й сама да явява отговорите... Което ще рече, че писането на Гадамер е колкото систематично, толкова и хетерогенно. Кръженето около, несигурността на стила рефлектират и в едно наслагване на подхванатите теми, в територия на разбирането, в която нищо не е завършено... Или, според тази обобщена тук от мен рецепция на почерка на Гадамер, излиза, че виждането му за природата на диалога се базира върху стила на собственото му писане, чиято субстанция е именно диалогизирането. Но, както е известно, диалогът, какъвто и да е той, изисква определени усилия, така че на всеки Гадамеров читател му се налага (ще му се наложи) да се понапъне...

Традицията на Гадамер

Доколкото "Истина и метод" се опитва за изпитва битието било на изкуството в качеството му на нещо, което не може да бъде верифицирано чрез научни методи; било на езика в бинтостта му на съ-битие, "опит със света", разговор, разбиране, Гадамер (който добре знае, че вместо да се стремим да се освободим от ефектите на традицията, трябва да намерим пътища, чрез които да се потопим колкото се може по-дълбоко в нея) прекрасно се е гмурнал в следите на класическата античност и на Хайдегер (умишлено не забелязвам другите). Вгледаността в езиковата същност на нещата, допускането, че изкуството п(р)оявява "реалността", изненадвайки ни, отпращат все към представата за истината като раз-криване (aletheia), като смътно проясняване на мрака, събирайки у Гадамер античната представа за битието с тази на Хайдегер...
Доколкото за Гадамер човешкото съществуване по своята структура е захвърлен проект, а съобразно своето битийно изпълнение е разбиране, той следва Хайдегер в стремежа му да покаже, че разбирането е по-скоро част от човешката изначална захвърленост в света, от нашето битие-в-света, отколкото, да кажем, плод на някаква несигурна методологическа техника, която би могла да доведе до точната интерпретация на нещата. Тъй като разбирането не е нещо, което правим между другото, или го правим наред с други неща. Разбирането е това, което сме.
Гадамер възприема и идеята (най-вече от Хайдегер, но защо не и от Рилке - случайно ли е мотото към "Истина и метод") за историчността на човешкото същество, за смъртта, която отглеждаме в себе си (Рилке) и която е единственото нещо, което никой не би могъл да направи вместо нас (Хайдегер). Което отново води до феномена на разбирането, така важен за Гадамер. Защото в историческата крайност на битието е залегнало осъзнаването, че след нас други, и други, и други... винаги ще разбират по свой си начин... Може би и затова Гадамер така радикализира значението на историчността, обвързвайки идеята за познаването на собствения хоризонт с идеята за разширяването и сливането му с чуждия...
И най-сетне, ще ми се да откроя и едно разколебаване на традицията, което Гадамер случва. Става дума за доминиращата западна гледна точка, според която знанието бива мислено като универсално. Докато Гадамер настоява върху факта, че всяко знание е потопено в определена историческа ситуация, която го продуцира и - което е още по-важно - в историческата ситуация на своята рецепция. Или, според "Истина и метод", прогресисткият импулс спрямо историята е доволно съмнителен, а щастливата диалектика между минало и настояще, при която последното ни осигурява висша гледна точка за възприемане на миналото, е доволно проблематична...

Традицията за Гадамер

Говорейки за "Истина и метод", през цялото време се опитвам да визирам значението, което тя има (ще има) за литературоведските практики у нас. С което обяснявам и акцентите, които ще последват и които обикновено се поставят, когато литературоведи говорят за въпросната книга.
Ако продължа с "традицията на Гадамер", би могло да се каже, че той в "Истина и метод" развива идеята на Хайдегер за ситуационността на мисленето, на рецепцията. Отнесено към литературната теория (позовавам се на Ramen Selden), за Гадамер важно е виждането му за литературната творба, която не се появява в света завършена и строго поделена откъм смисли. Значенията винаги зависят от историческата ситуация на интерпретатора. Като от своя страна значението няма своя източник в интериорността на индивидуалността, а в зависещите един от друг исторически хоризонти, определящи и индивидуалните преживявания.
Добре известно е, че за Гадамер всички интерпретации на творби от миналото произтичат от диалога, който тече между минало и настояще. Така нашият опит да разберем творбата зависи от въпросите, които нашата собствена културна среда ни позволява/налага да явим. В същото време важно е интерпретацията да се стреми да открива въпросите, които творбата сама задава в разговора си с историята... И понеже историята е мястото, в което винаги и всякога сме си у дома, творбата от миналото ни прави по-задълбочени, вместо да погубва сегашното ни аз...
И така, нашите настоящи гледни точки винаги включват връзката с миналото, като в същото време миналото може да бъде уловено единствено чрез ограничените перспективи на настоящето. Което създава усещането, че опитът да се наложи знанието за миналото е винаги някак безнадежден. Но доколкото херменевтичната представа за разбирането не отделя знаещия от обекта (по традиционния за емпиричната наука начин), налага се виждането, че човек не може да извърши своето пътуване в миналото, без да "вземе" със себе си и настоящето.
И най-сетне, акцентът върху диалога между минало и настояще, върху "диалога, който сме", отправя и към онтологията на различието, явявана от "Истина и метод". Всеки текст, казва ни се, като пратеник на миналото има свой непознат глас. Но свой глас има и всеки четящ... В сговарянето на тези гласове, във вслушването и чуваемостта е въпросът... Защото разбирането е превъплъщение в общото, при което нищо и никой не остава това, което е бил. Като актът на сливането е важен най-вече с възможността не толкова да разберем другия като "такъв и такъв индивид", а да разберем казаното от него...
А отнесено към текста, това значи, че застиналост няма; че опознаването веднъж завинаги е нонсенс; че потенциите непрекъснато трябва да се изпитват... В този смисъл диалогът на Гадамер е близък до диферанса на Дерида. Тъй като и в двата случая трябва да се отговори с "да" на текста, на "подаръка" (текста в потенция?), който предхожда нашия избор от значения, а и радостта ни...
Или, с "Истина и метод" (според Гери Игълтън) Гадамер поставя проблеми, които не престават да занимават модерната литературна теория - какво е значението на литературния текст, релевантна ли е на това значение авторовата интенция, можем ли да разбираме творби, които културно и исторически са ни чужди, има ли обективно разбиране... Така че българското литературознание има към какво да се обърне...

Амелия Личева

___________
Ханс-Георг Гадамер. Истина и метод.
Превел от немски Димитър Денков. Издателство ЕА. Плевен. 1997