Харесвам думичката
закрила, но...

Разговор с доц. Лидия Върбанова

- Какво, според вас, трябва да регулира така дългоочакваният Закон за закрила и развитие на културата?
- Много харесвам думичката закрила. Такъв закон би следвало в съвсем принципен аспект да реши няколко основни неща. Първо, да даде стабилен финансово-икономически механизъм за подпомагане на културата и изкуствата. Това означава той да се занимава не само с държавно подпомагане и с държавни структури на различните им нива - национални, регионални и общински, но да отвори за културните организации всички останали източници на финансиране. Което означава, че трябва да се занимава или да се съотнася с останалите закони в страната, които регулират спонсорство, дарителство и различни други форми на финансиране на изкуствата, тоест да дава възможност за по-облекчен финансово-икономически механизъм за подпомагане на културата не само от страна на държавата. Нали законът не е за "закрила на държавните организации", а за закрила на културата въобще. Всички сме наясно, че държавният бюджет е ограничен и че секторите, които се нуждаят от подпомагане от страна на държавния бюджет, са много. След като парите в държавния бюджет не стигат, би следвало законът да се занимава с това къде са парите в обществото и как поне част от тях да бъде вложена за развитие на културни дейности, организации и отделни творци.
Второ, такъв закон трябва да се занимава, или да се съотнася към други закони, които се занимават със статуса на твореца като такъв. В България този въпрос все още не е изяснен. Имам предвид това, че според нашето трудово законодателство творците са или работници, или служещи, почти няма такава трета категория, която да разглежда особените условия на труд на творците. В проекта се говори най-вече за проблеми, възникващи в резултат на неговата безработица.
Трето, много важно за такъв закон е да се занимава с взаимоотношенията между икономика и култура. Не в теоретичен план, а в чисто практически - как и по какъв начин икономическото развитие би могло да подпомага културните дейности, а от друга страна, как пък културата може да подпомогне икономическото развитие. В някои закони за културата в Централна и Източна Европа този въпрос се засяга, говори се за културни индустрии, тоест за взаимоотношения между бизнес и култура в цялото им многообразие.
Четвърто, не е ясно дали това ще е единственият закон, който ще подпомага или ще закриля културата, или след него ще следват и други. Има страни от Централна и Източна Европа, които след промените приеха цял законодателен пакет. В Естония почти едновременно приеха 12 различни закона в областта на културата - за музеите, за закрила на паметниците на културата, за театрите, за авторското право, за статуса на твореца, закон общо за закрила на културата. А там, където още не са приети закони за културата, в останалото им законодателство, предимно в данъчното и финансовото, включително и в кодексите на труда, съществуват отделни параграфи, които дават възможност на културните дейности да се развиват. В Унгария например е записано, че корпорациите могат да отпускат до 20 процента от годишната облагаема печалба за културни дейности и за нестопански организации, които им се приспадат от данъците. Не случайно в Унгария съществуват повече от 30 000 действащи нестопански организации.
Пето, законът трябва да регулира цялата многообразна културна действителност. В него трябва да намерят сериозно място проблеми, свързани с частния сектор в областта на културата, особено тези, които се отнасят до изясняването на статута на частните и нестопанските организации. В проекта има само два члена, в които се говори за частни организации. Член 10 е предимно констативен. Аз лично заставам изцяло зад член 12, според който частните организации могат да кандидатстват наравно с останалите за получаване на държавна субсидия. Така един от принципите, записан в член 2, става реалност (в него е заложено поощряването и на културната индустрия, и на пазара на български произведения на изкуството). Но не виждам някъде другаде в проектозакона да става дума за поощряване пазара на изкуството.
- По-точно, не са посочени механизмите.
- Принципът е чудесен, но какво реално означава пазар, как се развива той, какви са механизмите, чрез които той се поощрява? Пазарните механизми са сложни. Те не са само покупко-продажба, а и балансирано взаимодействие между търсене и предлагане, който до голяма степен се регулира чрез законодателството. За да има пазар, трябва да има и посредници, хора, които да купуват и продават произведения на изкуството, трябва да е ясен техният статут, да се знае в кой друг закон и как ще се регулират взаимоотношенията между купувача и продавача. Имам предвид артдилъри, продуценти, импресариа, хора, които наистина би следвало да улеснят практическото приложение на пазарните механизми. Още повече, че в закона никъде не става дума за потребителя на тези културни ценности. И когато в началото споменах за алтернативни източници на финансиране, аз нямах предвид само спонсорство и дарителство, а и обстоятелството, че в много страни държавата чрез различни индиректни методи стимулира потребителите, намалявайки цената на съответни културни продукти, осигурявайки даже купонна система или различни ползи и изгоди за потребителите, така че те да бъдат равнопоставени в ползването на културното благо. Тук включвам предоставяне на облекчени кредити от банки, франчайзинг и т.н. Във Великобритания е много известно ползването на държавната лотария като източник за финансиране на културата.
Неслучайно започнах с това, че в проекта има чудесни постулати, но ги няма реалните начини, чрез които се подпомага културата.
- Проектът има амбиция да направи речник на собствените си понятия...
- Ако имате предвид параграф 1 от допълнителните разпоредби, това е пълно безумие. Целта на един закон е не да дефинира понятия, а да подпомага реалността. Даже не толкова да се съобразява с нея, колкото да я подпомага. Направи ли ви впечатление, че много от членовете са "заковани" - посочват безапелационно кои са културните организации. Например според член 3, точка 2, културните организации са държавни, общински, частни и със смесено участие.
- По-нататък пък се говори и за регионални...
- Но това е един от критериите за различни културни организации - според формата на собственост, макар че той не изчерпва многообразието им. Има и други критерии: според мобилност, според големина, според брой персонал и т. н.
90 процента от закона се занимава само и единствено с национални, държавни, общински и регионални културни организации, включително със статута на фонда за култура, на който не му е мястото тук. Той може да се изясни с вътрешен правилник, с допълнителен указ или подзаконов документ. Да не говорим за това, че много малко страни по света могат да си позволят четиристепенно пряко държавно подпомагане на културата, тоест да се подпомагат национални, държавни, регионални и общински организации. Такова четиристепенно финансиране съществува примерно в Съединените щати, но там става дума за огромна територия, за България това не е необходимо.
Освен това в проекта не е посочено какво е взаимоотношението между националните центрове по изкуства (слава Богу, тях ще ги има), Министерството на културата и новосформирания фонд "Култура". Това са три отделни институции, а в закона не личи как те ще взаимодействат помежду си и как реално ще работят една спрямо друга.
Създаването на национален фонд "Култура" е прекрасна идея. Тя вече се реализира в Унгария, в Румъния, в страните от Балтийския регион. В повечето от тях обаче фондовете са независими, те се инициират от министерството, но изпълняват национални функции. У нас се предвижда управителният съвет на фонда да е съставен от: представител на Министерството на финансите, представител на организация с идеална цел, двама изтъкнати интелектуалци, трима представители на творчески съюзи. Може би с изключение на избора на представителите на творческите съюзи, не е ясно какво значи двама изтъкнати интелектуалци, кои са те, министърът ли е този, който ги назначава, и т.н. Трябва да има критерии, по които те да се избират или назначават. Липсва и контролно тяло. Бях шокирана, когато прочетох в член 23, т. 3, че "фондът подпомага развитието на културата, като набира и управлява средствата...". "Набира" и "управлява" не са единствените глаголи, които трябва да дефинират дейността на фонда. Той би следвало да набира, разпределя, управлява и контролира средствата. Никъде не видях контролен орган, а би следвало, след като тези държавни пари явно няма да бъдат малко.
- Как ще коментирате различието в статутите на държавните културни институти, посочени в членове 5, 6 и 7 - едни са създадени към ведомства извън Министерството на културата, а други са с национално значение? И защо не е посочено кой назначава директорите на институтите с национално значение?
- В много страни в Европа се прави подобно разграничение - на национални и държавни културни институти. Но когато се каже национални, се има предвид главно качеството на културната продукция, а не толкова приоритетното подпомагане от страна на държавата. Кралският национален театър и Кралският Шекспиров театър, въпреки че във Великобритания са наречени национални институти, не са изцяло подпомагани от държавата; държавната субсидия е 49-55% от необходимите им средства.
- В член 8 се говори за общински културни институти, които се създават, закриват и преобразуват с решение на общинския съвет, съгласувано с министъра на културата. Какъв е смисълът на съгласуването? Нали това са автономни единици; намерили са пари и откриват нова структура в културата си, и обратното, общината е решила да следва други приоритети в общинската си политика и иска да закрие свой институт?
- Това също е негативна страна на проекта, защото в началото му се говори за децентрализацията като основен принцип, но в самия закон това не личи.
- Още един пример: условията за конкурс за директор на общински институт (член 8/6/) също се съгласуват с Министерството на културата.
- В проекта не личи разликата между регионализация и децентрализация. Да децентрализираш една дейност, означава да предоставяш повече права и пълномощия на местно ниво за разрешаване на редица проблеми - нещо, което в закона отсъства. Доста голяма част от дейностите, като откриване, закриване, преобразуване, избиране, са свързани с Министерството на културата. А когато говорим за регионализация на културата и на културните дейности, се има предвид насищането на даден регион колкото се може по-плътно, в дълбочина и широчина, с разнообразни форми на културни дейности и институти - т.е. да има повече театри, галерии, читалища, любителски състави дори в най-затънтените градчета и селца на страната. Тук трябва да се каже, че потребителят на културните ценности изобщо не присъства в проекта. А културата се прави не за Министерството на културата. Тя е национално понятие, което се прави, съществува и закриля заради всеки един гражданин на страната. Нещо, което в закона го няма.
- Не е ли смущаващо, че регионалните културни институции, които "осъществяват културна дейност на територията на една или повече области" (вж. член 9) се финансират главно от общините, на чиято територия са седалищата им? Не е ли по-резонно издръжката му да се поема от общините, които ще "обслужват"?
- Пак повтарям, че четиристепенното финансиране никак не облекчава нещата, напротив, усложнява ги. Нямам обяснение защо е направено това разграничение между регионални и общински културни институции.
- Как си обяснявате текста в член 10 за творческите съюзи?
- Едно възможно обяснение е свързано със Закона за лицата и семейството, който изобщо не е функционален по отношение съществуването на културни организации. В него се говори за всички нестопански организации, но той не разграничава частен театър от творчески съюз, фондация, сдружение, асоциация, съюз на граждани и т.н. През 1995 г. Съюзът на българските фондации и сдружения организира голям форум за обсъждане на проектозакон за нестопанските организации в България. Каква е неговата съдба, не зная, до момента не е придвижен. Предполагам, че затова е написан този член 10 - да се обособят творческите съюзи като вид организации с нестопанска цел и да се подчертае тяхната важност. Но те не са частни културни организации, а нещо по-различно. Освен това частните културни организации и творческите съюзи не изчерпват съдържанието на огромното понятие нестопански организации, в което се включва третият сектор. Третият сектор обединява всички онези организации, които не са част от държавна структура и могат по форма на собственост да бъдат най-разнообразни. Съществуването на такъв трети сектор е безапелационен симптом за развитието на демократизъм и плурализъм, на гражданско общество. Проектът би следвало, ако не да се занимава, то поне да се отнася, да дава възможност за развитие на един такъв трети сектор.
- Как ще коментирате текста в член 15, че: "Обществено-експертните съвети могат да дават мнения в случаи, когато определени произведения на изкуството и културата накърняват добрите нрави и морал"?
- Не знам доколко един закон трябва да се занимава с морални категории. Такива обществено-експертни съвети са необходими, защото, когато държавата дава пари, тя задължително трябва да има изисквания към качеството, да определя критерии за неговата оценка. Това е прието във всички цивилизовани страни. Затова не би следвало да говорим за нрави и морал, а за качество. А думичката качество никъде не я виждам в проекта. Освен това не виждам критериите, по които ще бъде разпределяна държавната субсидия. Последното е огромен проблем в цяла Европа. Защото, когато говорим за проектна субсидия, по принцип съществуват два сериозни проблема, които се дискутират във всички страни. Първият проблем е как да бъде формиран съветът, който ще разпределя субсидиите, по какви критерии и от какви хора. Счита се, че колкото повече са членовете му, толкова по-добре. В някои национални съвети за изкуства те са от 29 или 39 души, които се сменят всяка година, даже по-често. Вторият много сериозен проблем е какви са критериите за разпределянето на държавната субсидия. Това не може да бъде предмет на този закон, но защо тогава негов предмет е пространният текст как се формира фонд "Култура", без да се каже нито дума за това какви са критериите за разпределяне на държавната субсидия.
- И в тези критерии имплицитно ще се съдържа държавната културна политика...
- Да, това е основата на нещата. Защото преминаването от бюджетна към проектна субсидия не е лесно. Когато говорим, че няма да се дават пари само за щатни бройки или само за поддръжка на сградите, трябва да кажем как ще ги разпределяме, по какви критерии, нещо, което не присъства в закона.
- Стигаме до глава четвърта, наречена Закрила на националната културна идентичност и духовните ценности. От нея разбирам, че закрилата ще се осъществява чрез учредяването на две високи награди, чрез ежегодни договори, които министърът ще сключва с БНР и БНТ, чрез ежегодни културно-образователни програми, реализирани съвместно с Министерството на образованието и науката и Министерството на отбраната и насочени към децата и младежта, чрез изготвянето на културен календар и финансиране на включените в него национални чествания и накрая, чрез определени облекчения при временен износ на наши ценни експонати. Струва ми се, че тази глава можеше да се напише по-сериозно, по-всеобхватно, ако щете и по-отговорно към думичките, които я озаглавяват. Смятах, че в нея ще има икономически механизми, чрез които например ще се правят приемливи отчисления от някои разпространявани у нас чужди културни продукти и тези отчисления ще отиват за развитието на наше културно производство; или пък ще се фиксират някакви родени в резултат на широка дискусия квоти за българска продукция в БНТ и БНР и те няма да зависят и от волята на директорите на тези институти, каквато е хипотезата при условие, че с тях се водят преговори и се сключват ежегодни договори. И т. н.
- Да закриляш националната културна идентичност означава да правиш баланс между вноса и износа. В тази глава ми се искаше да прочета как ще създадем икономическия и финансов механизъм за протекционизъм на българската култура спрямо навлизането на чужди култури, нещо, което примерно в една Япония се прави перфектно. Там по националните медии можеш да видиш много малко културни програми от други страни, и то само такива, които са с високо качество. В различните страни тези механизми са различни. Те, освен че трябва да закрилят българската култура, трябва да подпомагат и нейния износ. Най-простичък пример - визовите проблеми. Визите са два вида: "туристическа" и "бизнес". Когато отидеш в дадено посолство и кажеш: "Изнасям театър", няма трети параграф за културна дейност, който да отчита, че се изнася нещо, което ще се внесе отново - няма да си продадеш реквизита, нали? Още преди три години при контактите си със Съвета на Европа поставих този въпрос. Тогава неговите експерти казаха: "Чудесно, това е така, но вашите представители в Съвета на Европа трябва да поставят този въпрос, ние не можем да го решим без тях". В България механизмът на митническите тарифи също не работи в полза на културните ценности.
Световна е практиката да се поощряват дарителството и спонсорството. Но за тази цел се създават национални асоциации на спонсорите. Всяка цивилизована страна има такава асоциация и тя, а не Министерството на културата (както е в член 18 /2/), присъжда награда за дарителство и спонсорство.
- Глава пета, Финансово подпомагане на културата, странно започва не с учредяващия се национален фонд "Култура", а с разрешаването на една незабранена и сега дейност, като казва: "търговци или физически лица могат да учредяват стипендии за обучение на даровити ученици..."
- Този член 22 е абсолютно излишен, ако не се посочи какво тези търговци и физически лица получават, ако дават стипендии. А те могат да дават не само стипендии. Но да се спрем на фонд "Култура". Доколкото разбирам, основа за създаване на този фонд ще бъде предишният фонд "Творчество". По принцип такива фондове се създават по два начина. Единият е, когато от сметка на държавата в банка се ползват само лихвите. Това е принципът в САЩ; там държавата е тази, която всяка година отделя средства от държавния бюджет за култура. Другият вариант е да се използват средствата от фонда, но до определено ниво. Защото, ако го използваме по начина, по който е регламентирано в проекта, можем тази година да го изпразним целия и догодина да кажем - парите свършиха, няма фонд. Това, че е дадено право средствата да се преливат в следващата година, още не е гаранция, че няма да останем на минус. Когато се създава такъв национален фонд, е по-добре да се закове една сума и да се търсят механизми, чрез които да се вливат пари.
- Накрая да обобщим. Потребен ли ни е такъв закон?
- В проекта, който ни се предлага, не са решени много базисни въпроси. Не разбирам върху какво стъпва той. Дали върху анализ на ситуацията от последните няколко години, дали върху моментното състояние на културата ни, или върху визии за бъдещето? А може би няколкото експерти, които са го писали, просто са заимствали идеи от чужди законодателства? Когато говорим за такъв закон, трябва да имаме предвид колко и какви културни организации като цяло може да си позволи България. Неслучайно в миналогодишния доклад на експертите на Съвета на Европа стои същият въпрос, поставен в перспективата на следващите четири години.
А иначе, убедена съм, от закони за развитие на културата има нужда. Законите съществуват, за да облекчават реалното битие. Не съм обаче убедена, че поне в този му вид това е законът, от който имаме нужда. Прочетох го няколко пъти от различни гледни точки. Представих си, че съм актьор, или мениджър на частна галерия, или независим импресарио. И си казах: за мен в този закон няма нищо.
- Нямате ли усещане, че в голяма част от формулировките на проекта има останки от нагласи, които ни напомнят за миналото? Къде е в него новото мислене за начина на управление на културата?
- В проекта няма мениджърският подход към културата. Той по-скоро затваря реалността, отколкото я отваря, по-скоро се занимава с дефиниции, отколкото с реални форми на подпомагане. Може би това се дължи и на факта, че у нас културният мениджмънт е нова сфера - не само като практика, но и като теория, като академично направление. Все пак ние изграждаме пазарни и мениджърски форми едва от няколко години. Все още нямаме достатъчно подготвени кадри. Преди четири години създадохме специалността "Артмениджмънт и културна администрация". Първите бакалаври се дипломираха миналата година, но, от една страна, те са много малко, от друга, все по-често се пренасочват към печелившите сектори - импресарски агенции, музикални къщи; малко от тях продължиха да се занимават с научна или консултантска дейност. От май т.г. започваме нова магистърска програма по културен мениджмънт към Института по индустриални отношения и мениджмънт "ОКОМ" в София заедно с Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Някои от академиите в областта на изкуствата, имам предвид НАТФИЗ и Художествената академия, правят пилотни проекти за определени курсове, примерно по театрален мениджмънт. А в Москва прословутият ГИТИЗ има цяло продуцентско направление, което е много мощно и през последните години дава чудесни кадри. Имаме прекрасни творци, а ги оставяме да се лутат в тази безкрайно хаотична икономическа ситуация. Те имат няколко възможности. Едната е да си вземат дипломата и знанията и да отидат завинаги в страни, в които такива финансово-икономически механизми съществуват. От това губи България. Втората е да продължат да се занимават с културна дейност, само че сами да се мъчат да откриват начина, по който да оцеляват. Третата е да се преориентират към търговията и бизнеса. Ето затова съм убедена, че културният мениджмънт е направление, което трябва да бъде академично, но за това трябва да помагат политиците и държавните институции. В проекта е записано, че министерството подпомага образованието в културния сектор, но културният мениджмънт не присъства като обособена академична специалност в т.нар. списък на бакалавърските и магистърските програми на Министерството на образованието. А това е интердисциплинарна специалност, която съществува в почти всички европейски страни. Има Европейска мрежа на програмите по културен мениджмънт със седалище в Брюксел. Аз съм представител на програмите от Централна и Източна Европа и съм в борда на тази мрежа; тя вече пет години присъства на европейската сцена и е с много сериозни намерения за следващите четири години.
Ние имаме нужда от повече контакти с останалата част от света, имаме нужда да осмисляме и систематизираме собствената си практика, за да създадем наш собствен модел на културна политика. А не механично да пренасяме понятия като културна идентичност или културен механизъм...

Разговора води Никола Вандов

16 март 1998 г.