Скрижали в зоопарка

Пипайте всичко, дори служителите, дори народните представители!: благоволение по време на второто "отваряне" на парламентарната сграда; показалец за няколко неща. Първо, тези визити са атракция и забавление; са като неделно посещение в зоопарка, където неизкушени малчугани се дивят на екзотика от близо и далеч. Екзотично е и самото благоволение: депутатите са фауна - слонове и носорози, лъвове и мечки, папагали и маймуни, които са при-ближени, сиреч сторени тукашни, близки. Презумпцията е, че са далеч, че са недостижими, отвъдни; призивът за докосване, опипване, погалване иде да скъси разстоянието, да го огъне така, че между народните избраници и избирателя-народ да остане една-единствена преграда - "съединението прави силата" като работа, не като почивка. Подкана-контраст: със забраните "Не пипайте, не дразнете и не хранете животните!", и тъждество: и в двата случая се стриват предели. В зоопарка обаче стриването е стопирано до пределна точка, защото иначе би отнело екзотичността, профанирайки животното в обикновено, банално, всекидневно; би трансформирало жирафа в овца. Докато депутатът настоява да бъде "овца"; копнее обикновеност, баналност, всекидневност: митът "човек от народа" е вкоренен в политическото съзнание. Допускането на гражданите в депутатската "светая светих" лелее да втъче органично политическото тяло в народното тяло; но, за негово съжаление, визитите не разрушават, а потвърждават социалния атитюд за екзотичност, необикновеност, дори непристъпност на парламентокрацията. Обикновеният човек протяга наистина ръка към депутатската кожа, но винаги с едно наум: че този странен звяр всеки момент може да изръмжи и ухапе. Народният представител си остава екзот - същество с различно естество.
Второ, визитата е огледало, speculum. Но не за оглеждане, а за лупа. Блянът: да се концентрира "народната любов" до степен, която да изпари всяко съмнение в нейното наличие. Желание за "добро" огледало след "лошото" на 10 януари ,997. Върволиците пред парламента са лъчове народно доверие, сгряващо измръзналата политическа плът. Депутатите кротко се греят на "слънцето" и щастливи бъбрят за неговата животворност между две законови плетки. Жестока самоизмама: никоя лупа не дава истинска представа за силата на слънцето и ако днес то е зимно и отчуждено, утре може да се обърне в лятно и прижурящо. Посещенията са криво огледало, което, за разлика от това в приказката за Снежанка, винаги лъже: Няма на света по-демократично събрание от това и вие сте, които го правите такова. Атракциите обаче са другост на демокрацията; нещо повече, част са от една печално известна имперска максима. Зрелището на парламента е по-скоро обикаляне на клетки, не прескачане на бариери. Оглеждане на гладиаторите и мечките.
Трето, поканата за визита сочи едно не особено ласкаво мнение на политическата класа за народните маси. Тя е залъгалка, захарен памук за очите на гражданството ("Лапнеш нещо, глътнеш нищо"). Народът е провидян като дете, като лесно за подхлъзване хлапе: дай близалка и имаш доверие и обич. Работи предубеждението, че властта снизхожда; както и митът за добрия владетел: Харун ал-Рашид маскиран сред своите поданици. В нашия случай липсата на дегизировка е показателна: първоначално поданикът е изравнен, дори дързък в диалога си с халифа и чак после пада по очи, узнавайки кой го е дарил с височайше внимание; тук знанието е предварително, следователно очакването е за "непредизвикан" поклон, почит и признание за снизхождането "на дъното". Нагласа за "поройна" народна любов: друг отговор на благосклонността освен благоговение е немислим и предварително осъден.
Всъщност зейналите парламентарни двери са своеобразен geste - средновековната песен, възхваляваща подвизите на Карл Велики и крал Артур. И също като chanson de geste гъмжат от символи: най-напред внушават, че сградата на "съединението" е изключително и само депутатска (политическа) територия; после, че въпреки провала на властта (политиката), тя е запазила своите прерогативи и скиптри; накрая, че упражняването на властта ще става пред погледа на народа, но не с участието на народа. Нацията категорично е разделена на potentes и impotentes, като първите са политиците, а вторите - всички други; една година след "справедливия народен гняв" статуквото е възстановено: активността е отново в обятията на властта, докато пасивността е останала единствено легитимното народно право. Гражданското общество е история, отминал политически кошмар; актуални пак са поданичеството, клакьорството, умилкването около властта.
Ако широките парламентарни двери са атракция, демонстрираща възстановена сила, то публикацията на Виденовите правителствени стенограми е боязън; опит за преборване с депресията на миналата слабост. Ужасен спомен човърка политическата памет и "разсекретяванията" са тъкмо негов плод. Целят успокояване; Киркегор: "Повторение и спомен са едно и също движение, само че в противоположна посока, защото това, което се припомня като минало, се повтаря назад, докато същинското повторение е спомен в посока напред". Не желание за същинско повторение, а баене против повторението; суеверен акт, чрез който се гонят демоните и бесовете на зима'97.
Така отворените стенограми и порти много приличат на разработения от българския психиатър д-р Кирил Чолаков психофизиологичен терапевтичен метод, наречен "декапсулизация": болният чрез хипноза се връща в травматологичната ситуация, преживява я отново, за да я усвои, да я декапсулизира и да превърне болестотворния ефект в тривиален лош спомен. Политическата "декапсулизация" осъществява терапията топосно и темпорално: топосно чрез гостоприемството на "съединението прави силата", темпорално чрез Виденовите разговори. Ключова е ролята на хипнозата: за въвеждането в хипнотичен сън от същностна важност е монотонното повторение на "добре формулирани убеждаващи внушения". Социумът е със затворени очи, докато говоря, и само моят глас ви свързва със заобикалящия ни свят. Медиите (особено телевизията) транслираха предано монотонността на гласа.
Оттук нетърпимостта към всеки друг глас. Той е развала за хипнотичния сън, е провал и бойкот на терапевтичния сеанс. Словото трябва да бъде единствено и само то да е "връзката със заобикалящия свят"; слово скрижал, не адвокат. Другите речи са провокация, са саботаж, който пречи на властта да изведе народа от кризата.
Библията разказва, че когато Мойсей слязъл от планината Синай, заварил ужасяваща картина: неговите съплеменници, богоизбраният народ, се бил скупчил около идола на Златния телец, славейки го с песни и танци. Пророкът побеснял и разбил свещените скрижали, получени от Йехова в знак на благоволение и завет. Настанали скръб, страх и скърцане със зъби - божественото слово било разпиляно, пръснато, изгубено; край с праведната ориентация, лутането и скитането в пустинята настъпвали отново. С молби, отричане и разкаяние евреите склонили Мойсей повторно да изпроси от Господа закона, така лекомислено пропилян от тях.
Днешното управление не е далеч от мисълта, че е българският Мойсей. Затова то непрекъснато се бори с Корей, с Датан, с Авнан - да надмогне техните звуци, да приглуши техните речи, да задуши словото им, което е пагубно, еретично, неправедно. Ръководството на БНТ влезе в ролята на Бог - свали "Хъшове" от екран, сиреч отвори земята да ги погълне заради кощунството на гласа им. След борбата за властта настъпи борбата за мита.
Схватката е за разказа, който да обяснява ставащото. Официалността настоява той да бъде епос, "остриганите глави" - гротеска, компроматът срещу Богомил Бонев - памфлет. И трите изхождат от своя истина: първите от "илиадата" срещу кризата, вторите от "пантагрюелизма" на свободата, последните от "стълбата" на успеха. Всички претендират за "скрижалност" на словото, тоест за неговото трансцендентно веритативно битие. Но и едните, и другите, и третите удрят метани на властта, съответно като аеди, шутове и претенденти. Викторията на рекламирания разказ се провижда като обсебване на последната.
В тази битка като че ли "Хъшове"-те имат най-големи шансове. "Нашенци" харесват храчките по властниците, падат си по тяхното снизяване и охулвани. Обаче само по себе си, не с друга цел. "Ахилесовата пета" на Дилов-син & Со е тъкмо в тази забрава: "проклетисването" на държавните мъже става не заради самата "проклетия", а заради "Овъргаз". Всяка позитивност в тоталната негативност обаче е "червейче на съмнението" - шоуто е вече не просто шут, а шут - интригант. Само че българинът никога не е вземал интереса за независимост; "добрата енергия" е лоша реклама. Митът се руши от собствената си недвусмислено заявена "съзидателност".
В най-неизгодна позиция е сякаш памфлетът. Той е с ярки пристрастия, не потулва ангажираностите и привързаностите си. Е с едни срещу други; желае не да постави властта под въпрос, а да сложи своята точка над нея. Ето защо неговото послание само по себе си е съмнително и подозрително; и неслучайно медиите не подхванаха компромата, оставяйки го да тъне в неизвестност без публикация. Но този "глас от дълбините" тепърва предстои да кряска и гърми: политическата арена е "борба в кал" и пръски мръсотия естествено полепват по нейните лицедеи. Старите рефлекси са изпробвани рецепти; досието на Бонев е просто пореден номер от множеството списъци - на доносници, на кредитни милионери, но не с имена, а с постъпки. "Пасквилността" е най-любимият дискурс на политиката; митът за "стълбата" - най-предпочитаната приказка за описване на "кариери".
Както се полага, гласът на официалността е най-гръмовен. Не само защото използва рупора на медиите, но и защото е най-оптимистичен и обнадеждаващ. Обещава Итака и Ханаан; след десетгодишни скиталчества по моретата и четиридесетгодишни в пустинята сочи пристигане; говори за брод, избавление, спасение. В замяна на това едемското посочване иска само едно - вяра. Настоява в захлас да слушаме неговия разказ, който единствен е истинен и праведен. В него "пее" за битки и трудности, за страдания и покруси, но и да надежди и упования; предпочитаният дискурс е епически и героически. Свидетели сме на непрекъснати справедливи "махии": Кризомахия, мафиомахия, газомахия.
Агитация, подобна на тази на Хъмпти-Дъмпти: думите да получат значение, каквото самият изговарящ иска. Разликата е, че произволът на значенията при героя на Луис Карол е безграничен, докато при нашите герои е строго ограничен - единствено и само епопея: всяко действие трябва да се оцвети в героични краски, да придобие "опълченско" значение. Всъщност избиване на комплекси: усещането у настоящата власт е за неизпълненост на утвърждаването, тя не вярва в собствената си стабилност, ето защо постоянно търси проверки и провокации - да се изпробва. Недоверие в устойчивостта, проявяваща се като битка за чест и достойнство; мит за един усъмнен в себе си Херакъл.
Целият този "митически трибой" обаче става далеч от народа. Той е зрител, не участник; схватката е също част от зоопарка, едно воюване за "скрижалност" на собственото слово, което е такова само в очите на своите адепти. Социумът има свои насъщни грижи, твърде различни от желанието за разясняващ мит и много близки до желанието да сносен бит. "Скрижалите в зоопарка" са просто още една атракция - повод за забавление, не за настървение; са като посещенията в парламента - любопитство, не съпричастност.
Политиката отново е отвъдна на живота, а това я прави безразлична, размита, банално съща. В преддверието сме на възстановяването на вечния български мит/скрижал: "всички са маскари"; проблемът е, че към това възраждане ни тика последната българска алтернатива. Ако и тя се провали, всинца отиваме по дяволите; ще ни остане само събирането на съчки за казаните. Та в немотията на политическото поне в пъкъла да сме осигурени.

Митко Новков