1948-ма

Два манифеста

Несбъдналите се пророчества често са много вдъхновяващо четиво. Два примера: Новият завет и Комунистическият манифест. Техните автори правят предсказания за бъдещето, позовавайки се на висши сили и знания, които определяли хода на човешката история. И двете пророчества се оказаха поне засега пълен провал; и в двата случая претенциите за "висши сили и знание" бяха прицел на много насмешки.
Христос не се завърна сред хората. На онези, които продължават да твърдят, че денят наближава, затова е разумно човек да побърза и да се присъедини към една или друга църква или секта, с право се гледа с недоверие. Що се отнася до капитализма, той устоя през своята история на не една криза, а и ние чакаме вече доста дълго появата на добродетелния, просветен пролетариат.
Естествено, все още има хора, които четат Светото писание, за да разберат какво ни очаква след няколко години или десетилетия. Роналд Рейгън, например, беше един от тях. До неотдавна мнозина интелектуалци четяха Комунистическия манифест със същата цел. И също като християните, които уверяваха, че е нечестно да се съди за Христос по грешките на неговите греховни слуги, марксистите твърдяха, че всички досегашни "марксистки" режими били само карикатура на това, което Маркс имал предвид. Малцината останали днес марксисти признават, че комунистическите партии на Ленин, Мао и Кастро нямат нищо общо със завладелия властта победоносен пролетариат, пророкуван от Маркс, а че са само инструменти в ръцете на автократи и олигархии.
Повечето от нас не могат да възприемат вече насериозно обясненията, било от християните, било от марксистите, относно причините за забавянето на появата на Христос и на "истинския" пролетариат. Само че това не е причина да престанем да търсим вдъхновение и насърчение в Новия завет и в Комунистическия манифест. Защото и двата документа са израз на една и съща надежда: надеждата, че един ден ще бъдем способни да се отнасяме към нуждите на всички хора със същия респект, с който се отнасяме към близките си. Родители и учители би трябвало да карат младите хора да четат и двете книги. Това ще е от полза за моралното укрепване на младежта.

Ние трябва да възпитаваме децата си така, че да възприемат като възмутителен факта, че ние, които си стоим пред компютрите и тракаме по клавиатурите, печелим десет пъти повече от хората, които си цапат ръцете да ни чистят тоалетните, и сто пъти повече от онези в Третия свят, които сглобяват нашите компютърни клавиатури. Трябва да направим така, че те да се притеснят и наскърбят, когато разберат, че страните, индустриализирали се първи, са сто пъти по-богати от онези, които все още не са индустриализирани. Нашите деца трябва от малки да проумеят, че неравенството между тяхното щастие и нещастието на други деца не се дължи нито на божията воля, нито пък е необходимата цена за икономическата ефективност, а е трагедия, която може да се избегне. Те трябва колкото се може по-отрано да се замислят как да бъде променен светът така, че никой да не трябва да гладува, докато други направо се пръскат от преяждане.
Децата трябва да се запознаят и с Христовото послание за човешкото братство, и с текста, в който Маркс и Енгелс описват как промишленият капитализъм и свободните пазари пречат на постигането на това братство. Те трябва да научат както за сформирането на първите християнски общности, които се събират по катакомбите, така и за работническите демонстрации по улиците и площадите на градовете.
Силата на Новия завет и на Комунистическия манифест не се намалява от това, че милиони хора са били тормозени, изтезавани, уморявани от глад от хора с най-искрени убеждения, които в оправдание на деянията си са се позовавали на тези два текста. Споменът за подземията на Инквизицията и килиите за разпити на КГБ, за алчността и арогантността на християнския клир и комунистическата номенклатура би трябвало да ни научи да не даваме власт на хора, които твърдят, че знаят какво "иска" Бог или историята. Но все пак има разлика между това да знаеш и да се надяваш. Често надеждата приема формата на фалшиви пророчества, както е в тези два текста. И все пак надеждата за социална справедливост е единствената основа за достоен живот.
Християнството и марксизмът все още са в състояние да причинят големи поразии, защото както Новият завет, така и Комунистическият манифест може и днес да се цитират изкусно от разни лицемерни морални апостоли или егоманиакални гангстери. В моята родина Америка, например, има една организация, наричаща се "Християнска коалиция", която оказва силно влияние върху републиканската партия (а това значи и върху Конгреса). Водачите на това движение убедиха милиони избиратели, че облагането с данъци на богатите предградия в полза на бедните гета е нехристиянско. Като се позовава на "християнските семейни стойности", тази "коалиция" разпространява тезата, че онова американско правителство, което е готово да подаде ръка на децата на нетрудоспособните и на самотните млади майки с деца, подкопавало личната отговорност.
Активистите на "Християнската коалиция" не са така брутални, както междувременно почти издъхналото движение "Сендеро луминозо" - Сияен път, в Перу. Но резултатите от дейността им са еднакво деструктивни. В убийствения зенит на своята кратка история "Сендеро луминозо" се ръководеше от един откачен преподавател по философия, който се смяташе за наследник на Ленин и Мао, за просветлен свише тълкувател на произведенията на Маркс. "Християнската коалиция" се ръководи от един лицемерен телевизионен проповедник на име Пат Робъртсън, който вероятно ще нанесе на САЩ повече щети, отколкото Абимаел Гузман успя изобщо да нанесе на Перу.
С една дума, когато четете Новия завет и Комунистическия манифест, най-добре не обръщайте никакво внимание на пророците, които всъщност се изживяват като отговорни за тълкуването на текстовете. Или, още по-добре, подминете пророчествата и насочете вниманието върху надеждите, съдържащи се в тях.
Изразът "християнски социализъм" е тавтология: днес никой повече не може да се надява на братството, проповядвано в евангелията, без същевременно да се надява, че демократичните правителства ще разпределят парите и възможностите така, както пазарът сам по себе си никога не може да ги разпредели. Никой не може да се отнася сериозно към Новия завет като морален императив, без да се отнася също така сериозно към необходимостта от това преразпределение.
Днес Комунистическият манифест изглежда остарял, но в него се формулира по все още ненадминат начин най-важният урок относно неудържимото развитие на промишления капитализъм: а именно, че свалянето на авторитарните режими и създаването на конституционни демокрации не е достатъчно за гарантирането на достойнството и равенството между хората. Днес е също така вярно, както и в 1848-ма, че богатите се стремят да станат още по-богати, като правят бедните още по-бедни, че безостатъчното превръщане на труда в стока води към пауперизацията на трудещите се и че "съвременната държавна власт... е просто организация, грижеща се за интересите на цялата буржоазна класа".
Днес различието между буржоазия и пролетариат може да изглежда така отживяло времето си, както различието между езичници и християни, но повечето изречения в Манифеста продължават да звучат убедително. Също така вярна е и тезата, че цялата история е "история на класовата борба" в смисъл, че във всяка култура, при всяка форма на управление и във всяка възможна ситуация онези, които са сложили вече ръка на парите и властта, лъжат, мамят и подкупват, за да си осигурят монопола върху двете.
Профсъюзното движение, в което Маркс и Енгелс виждат само преходен етап по пътя към основаването на революционни партии, се оказа най-вдъхновяващото въплъщение на основните християнски добродетели в историята. Възходът на профсъюзите от морална гледна точка е най-забележителното развитие на новото време. В него, както никъде другаде, се проявява най-възвишен, самоотвержен героизъм. Макар междувременно много профсъюзи да се оказаха проядени от корупция, техният морален облик далеч надвишава онзи на църквите, корпорациите, правителствата и университетите.
Думите на евангелията и на Комунистическия манифест са вдъхвали на хората може би в еднаква степен кураж и вдъхновение. Но в известно отношение Манифестът е по-подходящо четиво от евангелията за младото поколение. Поради ориентацията му към отвъдното, в Новия завет е налице значителна морална лабилност, тъй като се насърчава представата, че личното ни отношение към Бога и нашият личен шанс за спасение не зависят от приноса ни в усилията за премахване на безсмислените страдания. Много пасажи в Новия завет оставят у робовладелците впечатлението, че могат спокойно да продължат да размахват камшика, позволяват на богатите да си мислят, че могат спокойно и занапред да тормозят бедните; въпреки всичко те ще отидат в рая, защото като последователи на Христос греховете им ще бъдат опростени.
Новият завет е документ на античната епоха, базиращ се на една основна постановка на гръцката философия, а именно - че идеалният живот на човека намира осъществяване в съзерцанието на универсалните истини. В съответствие с това убеждение социалните условия на човешкия живот никога няма да се променят съществено - винаги ще има бедни, винаги може би и роби. Затова авторите на Новия завет насочват вниманието си към отвъдното, към перспективата за един друг живот след смъртта. За тях утопията е възможна само в един съвсем друг свят.
Впрочем най-добре би било, ако намерим някой нов документ, който да дава вдъхновение и надежда, но да няма недостатъците нито на Новия завет, нито на Комунистическия манифест. Би било добре да притежаваме един реформистки текст без апокалиптичния характер на тези две книги - един текст, който не заявява, че "всичко" трябва да се промени и че справедливостта е възможна "само по пътя на насилственото сваляне на съществуващия строй". Би било добре да имаме една книга, даваща подробности за земната утопия, но без да претендира, че тази утопия е постижима с един удар, стига да се извърши една или друга "решаваща" промяна - като премахнем например частната собственост или приютим Христос в сърцето си.
С една дума, би било добре, ако можем да минем без пророците и техните претенции, че познават "движещите сили на историята". Един ден може би ще имаме такъв текст, който да можем да дадем на децата си - текст, който не съдържа пророчества и въпреки това е пронизан от същия копнеж за братство и любов както Новият завет, който съдържа същото прозрение в най-новите форми на нашето безчовечие в отношението ни към другите, както Комунистическият манифест. А дотогава нека бъдем благодарни за тези два текста, помогнали ни да преодолеем до известна степен нашия примитивен егоизъм и нашия цивилизован садизъм.

Ричард Рорти