1848-ма

Три революции

За повечето европейски велможи и властелини преди 150 години няма съмнение: всичко е работа на някакво международно революционно съзаклятие, заклело се да преобърне естествения и божи обществен ред. Откъде иначе тази главоломна каскада от бунтове и революции. На 12 февруари 1848-ма с въстание в Палермо започва италианската революция, на 22 февруари пламва Париж, два дни по-късно крал Луи Филип абдикира и бяга за Англия, на 25 февруари е обявена Френската република, на 13 март се вдига на въстание Виена, няколко дни по-късно Метерних също бяга за Лондон, на 22 март Милано въстава срещу Хабсбургите, на 18 март Берлин въстава срещу Фридрих Вилхелм, на 20 март Венеция въстава срещу Виена и се обявява за република, на 7 април унгарците обявяват независимостта си, на 12 юни е Пражкото Великденско въстание и така нататък - да спестим още десетината въстания в по-малки европейски метрополии само през тази пролет на 1848-ма.
Най-голямата сензация несъмнено е бягството на княз Метерних от Виена. Архитект на реставрацията и на европейския баланс на силите въз основа на Виенския конгрес от 1815 година, където след наполеоновския си кошмар Прусия, Австрия и Русия си преразпределят територии и зони на влияние, австрийският държавен канцлер Метерних няма друг идеал, освен възстановяването на реда и статуквото от годините преди Френската революция. Метерних се заема да заличи дори и спомена за Френската революция и за всичко, свързано с нея, като с неотслабваща енергия трие този спомен повече от три десетилетия. Дълбоко убеден, че не на хората е дадено да пишат конституция, а че само времето върши това, Метерних съзира в либерализма и национализма сатанинска коалиция, запланувала да преобърне установения, органично възникнал във времето, единствено легитимен и даден свише порядък в Европа. Короната на Хабсбургите обединява десет големи и десетина по-малки народности: къде ще му отиде краят, ако всеки народ получи политически права и свободи? Моделът на Метерних се свежда до система от двустранно и многостранно сътрудничество на европейските корони, включително и руската, за смазването на всяка съпротива срещу този легитимиран от времето ред - била тя либерална, националистическа или социална съпротива.
И ако тази Европа не ще никакви революционни движения, то една "друга" Европа иска Революция на всяка цена. Революция с главна буква. Революция, ала каква? Трагедията на цялото движение е именно в несъчетаването на трите революционни идеологии. Едни се кълнат във философията на Просвещението и скандират триадата " свобода, равенство, братство". Равенство, разбира се, само пред закона, а братство - независимо от религиозната или народностна принадлежност. Друга е доктрината на немската романтика, залегнала и в днешния национализъм. Всяка нация си има свой уникален характер, всеки език е специфичен вид мислене, никакъв индивидуализъм и универсализъм на ценностите не е възможен, равенство, братство и свобода има само в рамките на националния суверенитет. За социалистическия революционен лагер, представляван по това време от Маркс и Бакунин, работата е ясна. Нито либералите с идеите си за индивидуални права и свободи, нито националистите с идеала си за народен суверенитет, действително знаят какво е революция. Какво ти равенство, какво ти братство, когато става дума само за формално равенство пред закона, а цялата власт всъщност е в ръцете на шепа капиталисти.
За добро или зло, но благодарение на тези три несъвместими течения - либерална, национална или социална революция - само след година революционният ентусиазъм увяхва и имплодира в себе си. За пръв път ясно проличава, че революцията с главна буква е куха фраза, защото това, което либералната буржоазия си представя като революция, представлява нещо съвсем различно от революцията, която си представя така наречения пролетариат. Пролетарските идеолози обаче, произхождащи впрочем от същата интелигентска буржоазия, посягат на свещената за либералите частната собственост, а тук място за компромиси няма. Най-напред опознават либералния вариант на равенството и братството редовите пролетарии в Париж. В революционна Франция в първите дни на революцията основават за безработните нещо като днешните социални работни места, където безработни могат да изкарват по два франка на ден за хляб и лук. Тези места бързо се превръщат в центрове за социалистическа агитация. Когато на 23 юни около 20 хиляди от тези пролетарии тръгват на социална революция, новата правителствена армия с помощта на буржоазията от Париж и провинцията им показва как се пази собственост: само за три дни десет хиляди пролетарски трупа. На подобна цена за урока едва ли щеше да се реши абдикиралият Луи Филип.
Ала и националната революция не се съчетава с либералната. Националните парламенти, запретнали се да положат основите за либерални свободи на нацията - тази новоконструирана политическа представа - бързо издирват и идентифицират човешки колективи, нямащи нищо общо с тази нация. Не са за тях следователно и свещените права и свободи на нацията. Унгарският парламент например, под ръководството на Лайош Кошут, гори от национално и либерално въодушевление, ала в крайна сметка отказва граждански права на малцинствата, живеещи на свещената унгарска земя. Граждански права и свободи - само за маджарите. Това естествено е сигнал за цяла плетеница от етнически мотивирани кръвопролития. До август 1849-та, когато Русия дава едно рамо на Виена и изпраща казаците си да възстановят в Будапеща авторитета на Хабсбургите.
Провалът на революционната 1848-ма има особено фатални последици за Немско. Под идейното въздействие на Романтизма немските революционери смятат, че едва обединението на десетте по-големи и десетината по-малки немски монархии и монархийки в един общ Райх е предпоставката за суверенитет на народа. Това довежда до проблеми още на първото събиране на 585-те депутати в общонемския парламент в църквата "Свети Павел" във Франкфурт на Майн на 18 май 1948-ма. Депутатите от чешко, унгарско или италианско потекло, озовали се по силата на обстоятелствата в тази асамблея, си вземат шапката. Два въпроса терзаят депутатите: конституцията на Нова Германия и нейният териториален състав. Особено деликатен е вторият въпрос: дали да влезе Хабсбургската империя в състава на визираната Велика Германия, или не? Да, естествено, ала в такъв случай със или без всичките му чехи, маджари и италианци в тази държавна формация? И по двата въпроса национал-либералната асамблея не намира задоволително разрешение, което само поощрява Прусия сама да се заеме с тях. А когато през септември във Франкфурт се надигат и социални бунтове, парламентът сам се обръща за помощ към императора във Виена и към краля в Берлин. През март 1849-та депутатите предлагат на пруския крал дори кайзерската корона, ала отговорът на Фридрих Вилхелм гласи, че един Хохенцолерн не вдига корона от калта, пък била тя и кайзерска. Мечтата за обединена и демократична Германия е измечтана. Пред угрозата от социална революция буржоазията смирено връща властта в ръцете на феодалните юнкери и на пруския крал с офицерската му каста. Те поне знаят как се осигурява мир и спокойствие и как се пази собственост. Възвишените либерални идеали, формулирани в още по-възвишената Франкфуртска Декларация за правата на германския народ, за дълги десетилетия потъват в забрава.
Година по-късно постреволюционна Европа отново е там, където бе в началото на 1848-ма. В Париж управлява бъдещият Наполеон III, избран през декември 1848-ма с огромно мнозинство за президент на републиката. В Германия пруски войници разгонват последните неразотишли се още депутати от Националното събрание. Във Виена на императорския трон сяда император Франц Йозеф, за да остане на него цели 68 години - до самия край на Дунавската монархия. В италианските територии на Хабсбургите отново цари мир и ред, установен с желязна ръка от генерал Радецки. В Унгария през август руски войници прогонват Лайош Кошут, след което през октомври Виена отменя и унгарската конституция. Ирония на революцията: 1848-ма докарва траен и при това безкръвен успех единствено на Холандия. Нито местната либерална буржоазия се хваща за оръжието, нито някакъв "пролетариат" се вдига на въстание. Боязливият крал Вилем Втори просто така се паникьосва от революционните вести наоколо, донасяни му от пощенските гълъби, че без никакво мърморене подписва поднесената му либерална конституция. Така холандците придобиват даром свободите, за които другаде напусто се лее кръв. С дребни корекции същата либерална конституция е валидна и днес.

Жерминал Чивиков