Лични топографии -
търпимост по границите

Наскоро се замислих, че може би от година или година и половина насам не ми е така интересно да посещавам изложби, да ходя често на театър или на концерти. Все пак не мога да избягна гледането на изложбите. За съжаление това се дължи по-скоро на някакъв порочен рутинен навик, който бързо получават хората, на които казват "критици". С други думи мисля си, че изкуството ни днес е твърде умерено, твърде влязло и заспиващо в някакви фиксирани рамки. Традиционализираха се дори наричаните доскоро нетрадиционни форми. Артистичната сцена стана предполагаемо улегнала и накрая малко или много скучна. Влияние оказва и фактът, че новото младо и свежо поколение се позабави с излизането си пред публиката.
Разбира се, липсата на нови имена не би могла да продължава вечно. В този смисъл показателна е организираната в края на 1997 г. изложба "Лични топографии" в СГХГ. Тя се яви като последен етап от студентски уъркшоп, проведен в базата на Художествената академия в Карлуково. В проекта участват художници, музиканти, актьори и една поетеса. Трудно е да се каже дали акцията от Карлуково е сто процента успешна или не. По-важното е, че младите автори се опитват да вървят в посока, към която българският артист никога не е имал особен афинитет или подсъзнателно е отхвърлял. Посоката води към това, което най-общо бихме могли да определим като синтетично изкуство.

Разговор с Боряна Драгоева, Даниела Костова,
Ида Даниел и Марио Лишевски

- Как решихте да организирате съвместен уъркшоп, в който да участват артисти, занимаващи се с различни изкуства?
Марио Лишевски:
Идеята има сравнително дълга история. Във втори курс на Художествената академия решихме с някои колеги да се съберем и да организираме фестивал. Трябваше да участват музиканти, художници и актьори. Още тогава си мислехме всичко да се реализира в СГХГ. Тогава обаче нещата не се получиха. След това аз и Даниела с помощта на проф. Андрей Даниел заминахме за Австрия на международен фестивал. Във Виена работихме в един голям изоставен склад към театъра. Там се сблъскахме с хора, които работят необичайно за нас - в общо и публично пространство, усвоявайки медии, нетрадиционни за класическата ни представа за едно или друго изкуство. След като се върнахме, имахме не само повече идеи, но и повече опит как се организира подобно нещо. Това ни даде възможност да продължим първоначалната си идея, но вече с различни хора. Те отново бяха артисти, занимаващи се с различни видове изкуства и желаещи да работят на едно място по едно и също време. Получи се импровизиран и продължителен уъркшоп.
Даниела Костова: Проектът за Карлуково се получи на базата на много разговори и уточнявания. В началото дори не се познавахме много добре. От друга страна, това беше хубаво, защото непрекъснато се провокирахме взаимно. Работихме в нещо като своеобразна лаборатория, влизахме в контакти с много гости, които ни посещаваха и външният им поглед много ни помогна.
Ида Даниел: Решихме да експериментираме - да се съберем различни хора и всеки да работи със специфичните средства на своето изкуство, но и да осъществява някаква мултимедийна идея, свързана с другите. Провокацията е преодоляването на границите. Най-ценното беше, че и художниците, и музикантите, и аз като пишещ човек се почувствахме различни.
Марио Лишевски: Прекрачването на границите е нещо много хубаво, но трябва да бъде добре обмислено. Усвояването на новите медии води до изграждането на новия образ на художника. В Карлуково основно се стремихме всеки да достигне до някакви лични заключения за своята работа.
Ида Даниел: Трябва да се отбележи също, че участващите художници по принцип работят в различни направления на съвременното изкуство.
Марио Лишевски: Бих казал, че прекрачването на границите се получи повече от страна на музикантите, театралите и литераторите.
Боряна Драгоева: Аз пък мисля, че то се получи почти при всички участници. Направи ми впечатление например, че Ида започна да обхваща пространството на сградата по-скоро като архитект. Тя започна да възприема текста като художник - като нещо, което се развива в пространството. А Мишел, който свири на саксофон, започна да пише стихове. Саксофонът му се чуваше навсякъде и дори когато някой не го харесваше, той си правеше собствени изводи и интерпретации. Аз и Даниела пък се опитахме да направим връзка с Ида чрез пърформанс. Той беше свързан с текст и беше по-театрален. Може би донякъде се получи естетически компромис, но компромиси винаги се налагат, когато си поставиш за цел да прекрачиш границата между тебе и другия.
Марио Лишевски: Основното беше комуникацията да се развива на базата на творби, а не на разговори между нас.
Ида Даниел: И в този смисъл искахме да постигнем директност, а не разказвателност на работите.
Марио Лишевски: С една дума, смесиха се двете нива на общуване - човешкото и артистичното.
Ида Даниел: За мен винаги е стоял проблемът за усилието, което е нужно, за да се прочете един текст. Това важи в по-малка степен за художниците, защото така или иначе виждаш някаква картина на стената. Затова в Карлуково се опитах да изложа стихотворенията си като картини.
Даниела Костова: Струва ми се, че ключовата дума за проекта като цяло е "експеримент".
- Приемайки, че това е експеримент, доколко пред вас е стоял въпросът за качеството и професионализма?
Ида Даниел:
Смятам, че сме постигнали определено качество, при условие, че отидохме там едни, а се върнахме други. Още повече, че продължихме да мислим по различен начин и след края на срещата. Важно е да се отбележи също, че в Карлуково нямаше диктатор, т.е. някой, който да определя посоките, в които да се върви.
Марио Лишевски: Имаше и хора, които не усетиха всичко на място, но по-късно споделиха, че са им дошли страхотни идеи.
Даниела Костова: Поначало художникът е свикнал да работи сам. Може би затова например на Пламен му трябваше повече време, за да се концентрира. А ние трябваше да работим в публично пространство и да отговаряме на въпроси, поставяни от други хора.
Боряна Драгоева: Аз отидох по-късно в Карлуково и първоначално само наблюдавах как действат хора, които не се познават и опитват да обединят усилията си. После тръгнах по обратния път. Когато Дани ми каза, че всички се събират в нейното ателие, започнах да си мисля как - като абсолютен контраст - да създам чувство за изолираност. В ателието сложихме прегради от амбалажна хартия и направихме "отделни стаи". Единственият начин да видиш какво става в съседната "стая" бе да повдигнеш хартията, което буквално е преодоляване на граница. Интересното е, че повечето участници бяха недоволни от разделянето на пространството.
- Разкажете по-конкретно за произведенията си.
Даниела Костова:
Работих в две посоки. Едната - общуването, а другата - изолацията. Изразих форма на комуникация посредством две маси с отворено чекмедже между тях. Направих и покрити с фолио шумящи легла, които са свързани със състоянието на стрес у човека. Направих восъчни пепелници и в тях вградих предметчета, които взех от всеки от участниците. Восъкът е топъл материал, който за мен олицетворява човешките взаимоотношения, за разлика от изолационните материали, използвани за леглата.
Марио Лишевски: Аз пък се загледах в даденостите на ателието и потърсих какво може да се извлече от тях. Направих намеси в средата, въпреки че не смятам, че работата на художника с четка и боички се е изчерпала. Освен това в Карлуково нарисувах толкова много картини за такъв кратък период, колкото никога преди не съм рисувал.
Боряна Драгоева: В Карлукова 15-16 човека бяхме изолирани от всякаква градска среда. Липсваше ни градският транспорт и тълпите, но имахме много време за работа. За да изразя усещането си за промяна на местата, използвах в инсталацията си един много естествен материал - камъкът, и един почти синтетичен - желирани бонбони. Последния ден с Дани решихме да направим изложба от рисунки на всички участници от уъркшопа, без да знаем кой какво ще ни даде. Оказа се, че междувременно всички, не само художниците, са рисували. Това бяха неща, правени на хвърчащи листчета. Също последния ден Марио дойде и смачка една от хартиените ни стени на кълбо - беше много естествена реакция. Вратата за общуване бе отворена и помещението отново стана общо.
- След като за вас нещата са толкова лични, как се възприеха в СГХГ?
Марио Лишевски:
Може би произведенията, изложени в галерията, са малко чужди на тази среда. Не трябва да се забравя обаче, че те са правени в контекста на Карлуково.
Ида Даниел: Все пак ние мислехме и за трите етапа на проекта - разговорите преди акцията, самия уъркшоп и излагането в СГХГ. Карлуково си остава работилницата, но мястото, където произведенията могат да се видят от други хора, е галерията.
Даниела Костова: Затова изложбата има по-скоро документален характер - включили сме много от снимките, които си правихме в Карлуково.
Боряна Драгоева: Има и два много хубави филма, които направи Георги Добрев. Единият е собственото му произведение, а другият документира събитието и продължава шест часа.
Марио Лишевски: За нас това бе също провокация - дали произведенията ще могат да заживеят извън средата, в която са създадени. Едно добро произведение трябва да стои добре почти навсякъде.

След подобен разговор наистина остава впечатлението за някаква отворена врата. Младите автори, участвали в "Лични топографии", избягват обобщенията за работите си и още повече за изкуството изобщо. Вероятно това не е признак за липса на позиция, а показва по-скоро различен подход към въпроса, който неминуемо възниква пред занимаващите се с изкуство. А той е "Как би трябвало това, което правя, да бъде възприемано не само от мен, а и от другите?".
Да се върнем към скучните изложби. Свикнали сме у нас нещата да стават на вездесъщия принцип на противопоставянето. То естествено води до взривове. Добре, но дори и да е така, след един взрив е нужно успокоение, за да се акумулира енергия за следващия. Припомняйки си разговора с младите "топографи", направих паралел с наскоро публикуваните във в. "Култура" дебати между "радикали" и "класици". Замислих се, че може би по-спокойното време (а и поколение) вече е дошло, при условие, че опозиционните лагери днес не предизвикват нужния интерес. За повечето от нас е ясно, че когато нещо се прави, за да демонстрира различие от друго и при това не настъпва процес на доразвиване, то първото си остава единствено демонстрация. Надявам се, че следващото поколение артисти няма така болезнено да приемат предходните опозиции.
Уъркшопът в Карлуково може да се разглежда не толкова като завършен художествен продукт, колкото като пример за търпимост между хора с различна естетическа ориентация. И трябва да се признае - с различна степен на подготвеност в областта на съвременното изкуство. Изложбата в СГХГ показа както инсталации, пърформанси и видеотворби, така и живопис и рисунки. Никой обаче не се оплаква, че някой му е попречил да направи това, което иска. Художниците (повечето все още студенти в Художествената академия) и преди, и сега работят в различни насоки в ателиетата на учебното заведение. Някои смятат, че Академията е място за школуване на добри рисувачи. Други пък мислят, че това е консервативна отживелица. От своя страна Академията бавно започва да се променя: именно проф. Андрей Даниел, който иначе не е привърженик на т.нар. неконвенционални форми, организира и подкрепя един експериментален уъркшоп, а не класически учебен пленер в Несебър например.
Наскоро една позната се върна от Англия. Пред няколко бивши състуденти от Художествената академия тя сподели, че е взела магистърска степен по пърформанс. Колегите се спогледаха учудено, а после едва не се разсмяха. На момичето явно му стана неудобно и каза "Добре де, ясно ми е, че в Академията ни няма скоро да се въведат нови дисциплини, но дано все пак не се пречи като преди на хората, които правят нещо по-различно". Дано.

Борис Костадинов