Може би традиция?

През 1996-та първият фестивал на етнографския филм в София се пръкна като екзотичен културен жест. Позволено му бе да мине всякак, но за щастие се получи. Второто му издание от 3 до 6 април тази година показа най-малкото три неща - организаторите виждат смисъл от ново финансиране, участници не липсват, а любопитството на публиката е прераснало в целенасочен интерес. Импулсивното зараждане очевидно е било заредено с доста валенции, при това не само филмови.
Българското документално кино, като начин на оглеждане около себе си, ще не ще става част от активното световно социокултурно взаимодействие с всичките му плюсове и минуси. Онова, което ние си мислим за себе си като микрокосмос от различни субобщества, все повече престава да бъде наша лична работа. Заедно с "външните пари", които документалното ни кино успява да намери, за да се възпроизвежда криво-ляво, на наша територия идват и външните представи. Доколко те са еднакви с нашите, доколко стимулират откриването на невидяни от нас проблеми, черти, белези и доколко привнасят неадекватни модели е въпрос, който все по-често ще възниква по повод на собствената ни документална филмова продукция. Затова е време българската филмова практика и мисъл да осъзнаят важността на усилията сами да се представяме пред света, да поощряваме подобни по-скоро работни, отколкото официозни филмови срещи, за да можем чрез сравненията да избистряме собствените си позиции.
Основен акцент на тазгодишния фестивал на етнографския филм бе гостуването на неподражаемия Жан Руш - кинематографист, етнограф, ентусиаст и проповедник на киносвободата, който въпреки 80-те си години не престана да говори какво ще снима следващия век. Жан Руш представи лично осем от най-добрите си филми. "Хроника на едно лято", "Лудите господари", "Ягуар", "Аз, един черен" предизвикаха реакции като по учебник. От една страна, уникалният документализъм на Руш шокира с тоталната липса на респект към традициите на документалната филмова естетика - нещо, което изуми привържениците на класическото репортажно начало. От друга - ни подсети навреме, че вдъхновението и авторският риск са по-важни от спазването на правилата (и естетически, пък и търговски). Самият той не можа да види "Възможни разстояния" на Иглика Трифонова или "Казан" на Никола Ковачев например, за да разбере, че неговите хватки не са ни чужди. Личното присъствие на Руш индуцира фестивалната атмосфера с енергия, артистичност и оптимизъм, напомняйки ни позабравени вдъхновения от минали години.
Извън ретроспекцията на Руш фестивалната програма обхвана в крайна сметка 10 български и 5 немски филма, като два от немските са за България. Повечето наши заглавия са познати на публиката, но бе интересно да се видят в нов - етнографски контекст. Балансът бе нарушен и по технически причини поради отпадане на един немски филм в последния момент. Въпреки това германската етнографска филмова школа бе защитена с "Футура - една грънчарка от племето лоби разказва" - класическо етнографско интервю, подплатено с картини от бита; "Нагиборжони" - за целенасоченото съхраняване на традициите на едно немско село в Унгария; "Бог да пази Америка", документирал успешната адаптация на северофризийците в Америка.
Свързващо звено между българската и немската програма се оказаха филмите на проф. Асен Баликси - "Светът на стария Ибрахим" и "Жените на Брезница", финансирани от Института за научно кино в Гьотинген и включени в немската програма, и "Ромски портрети" - филмов експеримент под ръководството на Баликси, субсидиран от Посолството на Кралство Холандия в София и включен в българската програма. Българин по произход и космополит по съдба, проф. Баликси се превръща от един от инициаторите на двата етнографски фестивала, в интересна провокация за българското документално кино с етно-социална ориентация. Асен Баликси хем е българин, хем не е. Държи на етнографския подход повече, отколкото на творческото начало. Верен е на позивистичната етнографска филмова школа, но цени артистичността на направлението Руш. Неговите филмови портрети на помаци "Светът на стария Ибрахим" и "Жените на Брезница" са видяни с очите на българин, роден в Турция, живял и работил в Америка, Европа и Азия. Особен поглед - на "чужд сред свои". Подходът на проф. Баликси е провокативен за нашето кино дотолкова, доколкото то се вдъхновява от точно обратния - автопортретен познавателен импулс.
Българските документални филми на етнически теми не гледат на другия като на чужд и не драматизират различията. Прочутата расова и етническа толерантност на българина е просто начин на мислене, а не резултат от някакви образователни или политически усилия. Тя е факт, национална черта. Феномен, който остава неразбираем за чужденците и неосъзнат напълно от нас самите. Независимо дали се занимават с проблемите на възродителния процес ("Възможни разстояния" на Иглика Трифонова), със съдбата на различни религиозни общности ("Железният баща" на Иван Росенов и "Ръка на сърцето" на Вергиния Костадинова), с гастарбайтерите и потенциалните емигранти ("Пътят към Европа" на Владимир Андреев), българските документални филми не поставят граници - дотук сме ние, оттук нататък са те. На повърхността подобно отношение изглежда като незаинтересованост към проблемите на отделните етнически и религиозни общности в България. Всъщност обаче то е израз на иманентната търпимост на българското национално самосъзнание, което не превръща мизерията на един циганин, например, в етнически проблем, защото за него това е социален казус, като мизерията на един пенсионер. Този специфичен народопсихологически феномен намира любопитно потвърждение в "Ромски портрети" - колаж филмови етюди от циганското ежедневие, заснети от роми след кратък курс по антропология. Повечето етюди наблягат несъзнателно на общото между съдбата на циганите и "другите". Импулсът на хората, насочващи камерата, е по-скоро да ни кажат "и ние сме като вас", а не да отсекат "ние сме нещо съвсем различно".
Изобщо възможността за сравнение, за съпоставка и за дискусии около близки теми, интерпретирани от различни хора и по различен начин, определяше диалогичния потенциал на тазгодишния фестивал на етнографския филм. По един начин гледа на алианите "Железният баща", по друг - "Ръка на сърцето". Преселничеството в неговата днешна, гастарбайтерска отправна точка с "Пътят към Европа" би могло да прочете може би своето бъдеще в носталгичния "Бесарабия, моя любов" на Васил Барков. Циганите от "Ромски портрети" и циганите от "Аз съм циганин, признавам се за виновен" на Антоний Дончев са колкото различни, толкова и еднакви превъплъщения на многоликата и неуправляема навсякъде по света ромска душа...
По традиция и за жалост обаче този диалогичен потенциал не доби по-съществена вербална форма. Нещо не ни се приказва напоследък.

Антония Ковачева