Истината е в другия

Разговор с Герт Хумел

- Проф. Хумел, нека започнем нашия разговор с една, както изглежда, голяма тема във Вашия живот - тази за отношенията Ви с България. Какво Ви привлича в България, в българската култура и образование? Какво Вие искате да дадете на това образование и тази култура?
- Има два отговора на този сякаш най-важен въпрос. Първият от тях може би се отнася до факта, че началото на партньорството със СУ "Св. Климент Охридски" е доста далеч във времето - в това на комунистическия режим в България, когато българските учени нямаха достъп до Запада. Задачата тогава беше да се отворят вратите на Запада за тях, а, разбира се, и за следващата научна генерация. Може би причината за този стремеж беше и това, че по това време желязната завеса специално в областта на науката не бе толкова здрава и гъста, както в другите области. Искам да кажа, че погледът, който тогава българските учени и студенти получаваха на Запад, формираше друга представа и образ за Германия, доста различен от този, който се насаждаше от пропагандата. С научното сътрудничество ние сякаш успяхме да извадим от Стената някакви тухли и камъни и наскоро тук ми казаха: "с тези именно камъни, Вие, г-н Хумел, изградихте мостове". Втората причина със сигурност има нещо общо с моята професия на теолог. Богословите би трябвало да знаят може би по-добре от другите, че жизнената задача на хората - тук на Земята, - може да се опише преди всичко с понятието за помирение. Немският народ, немската армия и държава по времето на националсоциализма извършиха изключително тежки престъпления в страните от Източна Европа и смятам, че беше наша задача да спомогнем за компенсирането на тези злини, да поправим донякъде извършеното през войната. Поправянето на миналото обаче е само един аспект от помирението, а за тези, които гледат напред в бъдещето, сякаш е по-важен другият аспект - да се изгражда и да се формира една общност не само в областта на науката, но и по-широка общност от хора, които могат да живеят и да действат заедно.
- Какво за Вас е най-важно да направите в България и с кого бихте искали да го извършите?
- Като учен трябва да кажа, че, разбира се, първичната структура на моята дейност е сътрудничеството с учени. За съжаление имам ограничен контакт с останалата част от българското население, занимавал съм се с установяването на известни културни контакти, но те са свързани с хора от Университета и са част от университетското сътрудничество. Целта на нашата дейност е не просто България отново да намери мястото си и връзката си със Западна и Средна Европа, но и българската научна общност да стане част от една общоевропейска научна общност. Като учен-теолог и като хуманитарий искам да кажа, че изключително важно е формирането на едно духовно единство на Европа. Според мен би било истинска беда, ако Европа стане единна само политически и стопански, но не и духовно. Усилията ми са били насочени натам - чрез междууниверситетското сътрудничество да се работи за каузата на това европейско духовно единство. Ето защо съвсем не е случайно, че в това вече деветнадесетгодишно партньорство между Саарбрюкен и София акцентът пада върху хуманитарните науки. За мен като теолог, естествено, е важно и сътрудничеството в областта на теологията. Преди политическите промени това не беше възможно по институционални причини, защото в България богословието се преподаваше в отделна Академия, докато в нашия договор за сътрудничество е записано, че могат да си сътрудничат специалности, които са налице в двата Университета. След промените и след като Богословският факултет се върна в рамките на университета, смятам, че едно такова сътрудничество вече е възможно и необходимо в един още по-широк смисъл - то, според мен, би способствало и за известно екуменическо сътрудничество между църквите. За мен е очевидно, че екуменизмът е бъдещето за църквите в Европа. От страна на Православната църква има известна сдържаност по този въпрос, но ако този проблем не се осъзнае, ние трябва да си направим точно сметката, че в бъдеще влиянието на религията и църквите ще намалява.
- Известни са традиционните симпатии на българите към Германия и немците, както и това, че преди установяването на комунизма в България немската култура има изключително влияние у нас. Вие чувствате ли се наследник на тези отношения, съществували преди 50 години, смятате ли се за продължител на традицията?
- Ако трябва да отговоря с една дума, то аз ще кажа "да". Разбира се, ако не беше тази обща и фундаментална симпатия, съществуваща у българите към Германия, сигурно нямаше да ме приемат толкова приятелски в България. Естествено е, че тези традиционни симпатии са основата и на моята дейност. Без наличието на старите връзки, които не са само културни, а, както знаем от историята, и военни, тази дейност не би била възможна, защото в противен случай България, гледайки на Запад, нямаше още по комунистически времена да насочи своя поглед тъкмо към Германия. Човек не може да се освободи от традицията, независимо дали осъзнава това или не. От безсъзнателното до най-фундаменталните неща, които ме мотивират, е ясно, че човек не може да се чувства другояче, освен като продължител на тази традиция.
- Срещайки се с България вече толкова години, Вие имате ли чувството, че се срещате с друга култура? Известно е разграничението между "византийско-славянския" и "романо-германския" свят и култура. Как е възможен диалога между различните културни идентичности?
- Разбира се, имам чувството, че идвайки тук, аз се срещам с една друга култура. Не случайно обаче избягвам да кажа чужда култура. От историята разбрах едно - че преекспонирането на културните различия често пъти е твърде повърхностно и води до неблагоприятни последици. В действителност, ако се погледне по-надълбоко, се вижда, че човек в отношението си към другия изпитва стремеж или носталгия по нещо, което на него самия му липсва. Ето защо аз гледам на отношението си към византийско-славянската култура именно по този начин - аз търся в нея да видя неща, които на мен самия ми липсват, неща, които биха могли да ме обогатят. За мен основата на диалога е правилото, че ти трябва да оставиш на другия правото да бъде такъв, какъвто е, но сам трябва да търсиш у него онова, което ти липсва, онова, което може да те обогати. При срещата си с византийско-славянския свят, по специално с православния свят, аз научих онова, което на мен самия, като протестант, ми липсва. Много се надявам, от своя страна, че хората от православните среди, които се срещат с мен, на свой ред ще разберат онова, което пък на тях им липсва. Що се отнася лично до мен, то две са важните характеристики, които аз свързвам с православието и които в значителна степен са ми повлияли. На първо място поставям разбирането за взаимовръзка и за цялост, а на второ - схващането за единството и за целостта на историята. В първия случай имам предвид това, че всичко живо и неживо, ако погледнем в дълбочина, е едно-единство, всеединство; че всъщност има само една единствена реалност, а разликите между нас, хората, между нас и животните, растенията и т. н. са всъщност повърхностни различия. За втория случай имам предвид това, че ние не бива да се отнасяме, както правим това на Запад, с такава голяма сериозност към бързите промени, ставащи във времето, които може би са само повърхностни промени. Мога да дам един пример, който не ми излиза от съзнанието. Той е свързан с гръцкото православие: става дума за манастира "Св. Иоан Богослов" в Патмос, където всяка сутрин се издига византийското знаме - жълтото знаме с двуглавия орел, сякаш не е имало 1454 г., когато е покорен Константинопол. Може би съвсем не е лошо, ако протестантизмът и православието си стоят разделени, запазвайки своите особености, но тогава съществува опасността те да вървят в съвсем различни посоки и да изпаднат в големи крайности. Общуването обаче между тях би позволило да се види тъкмо това - какво на мен самия ми липсва и какво липсва на другия. Ако вземем примера с протестантизма и православието, то може би на чувството за всеединство липсва конкретността и рационализмът, които притежаваме ние, протестантите; обратно, на нас, които притежаваме рационализма и конкретността, ни липсва пък усета за цялост, за единство. В този смисъл е за препоръчване протестантизмът и православието все пак да общуват помежду си, а не да подчертават своите особености, като изпадат в крайности. Аз не искам да бъда разбиран погрешно, съвсем не се застъпвам за едно институционално обединение на всички християнски църкви, защото в този случай ние просто бихме станали по-бедни. Никога - дори и в най-ранните християнски времена, - не е съществувало такова единство; ако внимателно четем Евангелието, ще видим, че това наистина е било така. В противния случай ние бихме се обединили на базата на най-малкия общ знаменател. Все пак аз застъпвам идеята за единство в многообразието, единство, при което и многообразието също бива запазено. Това се отнася, разбира се, напълно и за културата. Още навремето казвах тук на българските студенти, когато гледах как те искат да влязат в американския образец: "Не правете като нашата младеж, която се американизира. Останете си верни на вашата славянска култура, останете си българи и само така вие ще обогатите Европа".
- Запознати ли сте с творчеството на съвременни православни богослови? Повлияли ли са те върху Вас?
- На този въпрос трябва да отговоря с "не". В православието аз не намирам теолози в смисъла, в който схващам теологията - като една критическа наука, рефлектираща върху собствената религиозност. Разбира се, онова, което най-много ме е впечатлявало в православието - това е животът, начинът на християнски живот. Като богослов трябва да кажа, че и аз, както и всички теолози на Изток и на Запад, съм изучавал Отците на Църквата - Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст, Августин, но това са Отците на нашата обща Църква, те не са Отците само на православната църква. Въпросът е в това, че православната църква е останала само с тези богослови, докато западната теология е извървяла дълъг път и е претърпяла значително развитие през вековете. За да задълбоча онова, което исках да кажа, трябва да споделя убеждението си, че една научна теология днес, която има пред себе си текстовете на Светото Писание, трябва да се занимава с исторически, лингвистически, литературни изследвания, да не възприема тези текстове като култови, паднали от небето, а да покаже какво те са означавали, какво те означават днес и какво изобщо могат да означават. Освен това тя трябва да гради една критично-рефлектираща наука за собствената си история. Ако тя не направи това, то тя просто ще стои безпомощна пред познанията, които свободната наука ни дава днес. Крайният резултат би било това, че теологията, а значи - религията и Църквата, - ще играе все по-малка роля в живота на хората. С това не искам да кажа, че ние винаги правим нещата по-добре. При нас също има консервативни направления. За съжаление, Църквата работи с един изчезващ, все по-малък успех.
- Общо е мнението, че протестантизмът дава онзи тласък, който прави възможна модерността. От друга страна, трябва да призная, че православното богословие, както и католическото до Втория ватикански събор, отделя твърде слабо внимание на проблемите, които поставя съвременността. Протестантското богословие справя ли се, според Вас, с предизвикателствата, които поставя съвременният свят?
- Не може да се отговори с едно тотално "да" на този въпрос, а само частично с "да". Отговорът е "да" дотолкова, доколкото предизвикателството на модерността е едно рационално предизвикателство, което днес е преди всичко предизвикателство на научно-техническата рационалност. В още по-голяма степен това се отнася до стопанското и политическото предизвикателство. Според мен рационалното предизвикателство на модерната епоха трябва да се разбира като едно все по-голямо диференциране, при което все повече се губи погледът върху цялото на живота. С други думи казано, протестантизмът може да способства за справянето с аналитичния аспект на рационалността. Постепенно обаче започваме да забелязваме, че това е само едната страна на живота и съсредоточаването на вниманието върху нея съвсем не е безопасно. В последна сметка рационалното диференциране води до едно позициониране, при което се формират затворени, стабилни позиции, които, когато се оформят на твърде тясна основа, могат да доведат до враждебност. Никак не е случайно, че на основата на протестантизма са се развили най-много секти и всички те се борят помежду си, сякаш всяка една от тях сама по себе си притежава истината, и то цялата истина. Протестантизмът се справя с рационалните предизвикателства на модерността, обаче трябва да кажа, че това е едно едностранчиво справяне. Тъкмо тук възниква и въпросът за толерантността. За мен, в цялата ми дейност е важно да се осъзнае и разбере това, че и другият притежава част от истината, а аз бих отишъл и по-надалеч, твърдейки, че другият даже притежава по-голямата част от истината. Едва когато ние осъзнаем това, то тогава вече няма да стреляме един против друг, а само бихме водили диалог помежду си. За пояснение ще дам един пример. Съсредоточаването на протестантските църкви върху рационалността в научно-техническия й аспект, върху конкретността, означава преди всичко занимания с непосредствеността на живота. Това обаче води дотам, че протестантските църкви постепенно са загубили способността си да бъдат училище за живота и за смъртта. В миналото те са имали тази способност, но просто вече са я загубили. Църквата би трябвало да ни учи не само за това какъв да бъде животът, но също така и да ни подготвя за смъртта, да ни учи как да умираме. Аз не зная друго място в света, в което човек да може по-добре да научи връзката между живота и смъртта, отколкото това може да стане в един православен манастир. В него монасите имат своите мъртви при себе си, в собствения си дом.
- Проф. Хумел, навремето Вие от Църквата сте попаднали в Университета, а сега, обратно, напускате Университета, за да се върнете в Църквата, затваряйки, така да се каже, жизнения си кръг. От друга страна, поради това, че в протестантизма пасторът е светско лице, то той може да бъде и университетски преподавател. Каква е гледната Ви точка върху отношението между Църквата и Университета, за Вас съществувала ли е някога лична колизия в това отношение?
- Мога да опиша твърде просто отношението между Университета и Църквата. В рамките на западното мислене, по-специално в протестантизма, съществува едно критично партньорство между науката теология и Църквата. От една страна, теологията представлява критическа рефлексия върху всекидневната религиозност, осъществяваща се в църковния живот. От друга страна, обаче, теологията не може да остане затворена в своите собствени проблеми, а трябва да бъде открита към онези въпроси, които идват от църковния живот и да вижда дали изобщо нейните познания - които тя е придобила и в историческия, и в съвременния смисъл на думата - имат някаква релевантност към живота в Църквата. Аз смятам, че в моя живот е изключително щастлив случай това, че станах професор по теология, но никога, в нито един момент не съм преставал да бъда и пастор. Работейки в Университета, аз в същото време и проповядвах и в този смисъл никога не съм напускал Църквата. За да бъда съвсем ясен, ще кажа, че, разбира се, теологията не е църква в Университета, нито пък е реформация на Църквата, а наистина съществува едно партньорство между двете. Бих искал да кажа и няколко думи за теологията вътре в Университета. По мое дълбоко убеждение, аз бих пледирал за това, теологията да е в рамките на Университета, а не да е в отделни институти или висши училища, защото в такъв случай тя би изгубила връзката си с другите науки. Много важно е, според мен, теологията да си партнира не само с Църквата, но и с другите науки. Ето, например, при нас в Саарбрюкен е изключително щастлив случай това, че теологията - както нашата, протестантската, така и католическата - се намира в рамките на Философския факултет. При нас един студент винаги трябва да следва поне две специалности. Аз имам студенти, които учат теология и биология, теология и физика, теология и германистика и т. н., така че има постоянна жива връзка между теологията и останалите науки. В противен случай тя би се оттеглила в някаква кула от слонова кост и би загубила връзката си с реалността на другите науки.
- Нека поговорим малко и за друга важна тема във Вашия живот и дейност - Паул Тилих. Като познавач и изследовател на неговата теология Вие вече сте известен и в България. Какви са Вашите лични мотиви за "свързването" Ви с богословието на Тилих? Впрочем, имало ли е личен контакт между Вас?
- Два пъти съм го слушал - в Тюбинген и Щутгарт, но близък, личен контакт не съм имал с него. След 1948 г. Паул Тилих всяка година пътува от САЩ (където той емигрира след идването на власт на националсоциализма), в Германия, в която изнася редовно цикли от публични лекции. Другото, което трябва да кажа е че моят учител в гимназията по религия беше ученик на Паул Тилих. Той много ми импонираше и това сигурно е една от причините да се чувствам свързан с Тилих. Трето, има и една интересна история. По времето на един мой престой в Съединените щати заедно с цялото ми семейство отидохме в един парк, където е погребан Паул Тилих - в Ню Хармони, и видяхме, че този парк американците го използват за пикници. Паркът беше задръстен от боклуци и тогава си казахме: "Това не бива да е така. Утре, в неделя, ако е хубаво времето, предиобед няма да ходим на църква, а ще дойдем да изчистим парка". Така и стана - на следващия ден взехме няколко чувала и го изчистихме. След това писах на тогавашния епископ на Индианаполис, като изразих мнението си, че не бива този парк да се използва по такъв начин. Той взе мерки, паркът след това се охраняваше. Писах по този повод и на тогавашния председател на Обществото на Паул Тилих, който също се погрижи за този въпрос, а след това ми каза: "А-ха, ето Вие сте подходящ човек за нов председател на нашето общество". Тогава, през 1981 г. станах негов заместник, а 5 години по-късно и председател на Обществото на Паул Тилих.
- Когато Паул Тилих започва дейността си, либералната протестантска теология на XIX век претърпява истински крах, което за самия Тилих е и лична драма, преживяна по времето на Първата световна война. В същото време и малко след това се оформя може би най-популярното течение в протестантската теология на XX век - диалектическата теология. Какво е мястото, според Вас, на Паул Тилих в теологията на XX век, какво е отношението му към диалектическата теология?
- На последния въпрос мога да отговоря с една дума - отношението на Паул Тилих към диалектическата теология е критично. Това, което Тилих пренася със себе си като опит от Първата световна война (той в нея е бил полеви пастор на Западния, немско-френския, фронт), е убеждението, че правилната посока за развитието на протестантизма - това е религиозният социализъм. В това отношение той е човекът, който най-добре представя тази идея през 20-те години. По това време Тилих отчасти е възприел някои идеи на диалектическата теология на Барт и Гогартен и, разбира се, някои идеи на херменевтичната или керигматичната теология на Бултман и Хайдегер. Във всеки случай обаче той е имал остри спорове и дискусии с Барт, отнасял се е критично към него, макар че, вече на преклонна възраст, двамата донякъде са се сприятелили. Бих искал да кажа нещо, което има голямо значение за теологията, към която аз се придържам - това са идеи, които Тилих развива в разгърнат вид в Съединените щати. Става дума за една своеобразна онто-теология, при която Бог и битие се мислят заедно. Разбира се, днес тази теология не е определящата, не е централното направление в теологическото мислене. За мен обаче това е от голямо значение и с оглед на нещата, които ние говорихме за диалога между Запад и Изток, когато Бог и битие се мислят действително заедно.
- Паул Тилих умира през 1965 - в една и съща година с други двама големи представители на религиозно-философската мисъл на XX век - Алберт Швайцер и Мартин Бубер. Виждате ли нещо символично в това? В какво отношение стои теологията на Тилих с тази на Швайцер и Бубер?
- Човек би могъл и да обърне нещата и да се запита: колко пък значителни хора са родени през 1886 г., когато е роден Тилих? За мен обаче е съществено понятието за символ, то е далеч по-важно и отиващо надалеч от може би случайното съвпадение на смъртта на трима значителни хора през една и съща година. Това понятие има доста по-сериозно, екзистенциално значение. Аз се придържам към понятието на Тилих за символ - за него символът е такава реалност, при която непосредственото и конкретното съвпада с измерението на онова, което безусловно ни засяга, както казва той. В това отношение бих искал да спася понятието за символ, което е много по-сериозно и дълбоко. Що се отнася до отношението на Тилих към Бубер и Швайцер, то той е възприел определени елементи от техните учения. Със сигурност може да се каже, че Тилих не е възприел от Швайцер етическия елемент, защото той никога не е разработвал етиката. Обаче понятието за "живот" у Швайцер и това за "благоговението пред живота" - може да се намери у Тилих в третия том на неговото "Систематично богословие". Що се отнася до Бубер, то Тилих е възприел онова, което е най-важното за мисленето на Бубер - отношението към езика и това между "аз и ти", което той наистина смята за най-интензивното отношение.
- Защо Паул Тилих е толкова важен за културата на XX век?
- Наистина Паул Тилих е нещо изключително, що се отнася до усвояването на множество феномени на един много диференциран свят; той е нещо като гъба, която попива елементи и мотиви, идващи от твърде различни посоки. Ето защо значението на Тилих общо за културата и в културата е неизмеримо по-голямо, отколкото е значението му в теологията. Той не създава собствена богословска школа и то не само поради това, че остава в Америка, но и просто защото той е слабо реципиран като теолог. Едва сега започва, може би благодарение и на нашите усилия, една по-широка негова рецепция. Теологията постепенно осъзнава, че стоейки в кулата от слонова кост на собствената си наука, започва да изпада в една изолация, която може да бъде преодоляна с помощта на Тилих. Той безспорно е бил гениален в едно отношение - в схващането на единството в много различни, многообразни феномени. За Тилих е бил важен опитът във всички възможни посоки, не на последно място и в изкуството. Отправяни са упреци към него, че мисленето му не е чисто екзистенциалистко. За Тилих е било безразлично какво другите мислят за него, но е било важно това, че в екзистенциализма намира нещо, което му се струва ценно. Мисленето на Тилих е енциклопедично. Теолозите го упрекват в това, че мисленето му не е достатъчно консистентно, но пък последните открития, които направихме, противоречат на това схващане. Наскоро аз четох една лекция в Прага за Тилих, като обърнах специално внимание на аспекта на енциклопедизма и тогава декана на Богословския факултет възкликна "А-ха, сега вече разбирам, Тилих е новият Тома Аквински."
- Едно от основните понятия при Паул Тилих е това за "граница". Как се чувствате "на границата", как се чувствате като строител на мостове, преодоляващи тези граници?
- Вероятно на това се дължи особената ми любов към Тилих, защото смятам себе си за човек, който се движи по някаква граница. Понятието за граница трябва да се схваща в двойния смисъл - от една страна, човешкият живот има своята граница поради това, че е краен. От друга страна обаче трябва да схващаме границата като нещо, което ни дава възможност да се отворим към някакви други пространства. В този смисъл за мен е важно да бъде поддържан балансът между "себе си", което е отграничено, завършено, и онова "себе си", което е открито, отворено към другия. Може би по-добро понятие от "баланс" е това за "допълнителност". Трябва да се разбере това, че "другото" винаги е тук, макар и собственото да стои на преден план.
- И накрая един "православен" въпрос. Какъв е жизненият смисъл на богословието?
- Нека все пак да внимаваме да не разбираме теологията прекалено православно. Що се отнася до "жизнения смисъл", аз по-скоро бих говорил за жизнения смисъл на религията. Смисълът на теологията, според мен, е да направи религията разбираема, съобщима и мислима. Смисълът на религията е в това да може да поставя смислови въпроси за смисъла и да държи хората открити за тях. Религията не може да дава отговори, отговорите винаги са дар. В крайна сметка религията трябва да помогне за един пълноценен, успешен живот и за една пълноценна смърт. Ако последното - умирането, смъртта отсъстват, това е само половината от този свят. Цялата истина е само тогава, когато животът и смъртта биват мислени заедно, което теологията на Тилих е в състояние да направи. Аз разбирам самия себе си в рамките на една голяма историческа цялост на тази планета. Моят живот има своето минало и, разбира се, своето място тук и сега, но именно на тази планета. Никъде другаде няма нищо.

Емил Ив. Димитров
Христо Тодоров