Пътуването не е начин
да се стигне някъде

Удивително е как безшумно се случват у нас събитията. Вървя тези дни по улиците на София и срещам писатели и литературни критици с вид на писари по време на валутен борд. Епични и достолепни в умствената си констипация. За тях, със само две засега изключения, събитието "Митът за Одисей" * го няма. Навярно така в блажената българска култура се създава онази историческа тишина и дистанция, за която говори Далчев, даваща чистота и сила на поетическия глас в по-късни времена. Жалко е, че това се повтаря по все един и същия дебилен начин. Искам да кажа, че менталната нагласа на Кирил Мерджански има не само дълбоки, но и съвсем банални основания.
Разбирам с какво точно дразни Мерджански. Той най-напред не се срамува от своята висока образованост и не се извинява на читателите си за тяхното невежество. Тъкмо напротив, класическата начетеност се е превърнала при него в органика. Така диша човекът, така и пише, без да дава обяснения. Освен това Мерджански владее поетическия занаят дотам, че дори когато се изразява в най-екзотична прозодия, той го прави съвсем естествено и разговорно, без никакви насилия над литературния български език. Затова неговите проблеми не са технически или стилови. Поетическият проблем пред Кирил Мерджански е самият той и неговият свят, с което проблемът автоматично престава да бъде поетически. По тази причина при него само чрез насилие могат да бъдат откривани "тенденции", като например пародия и фундаментализъм, рециклиране на литератури, мистификация, нарация etc. (да ме прощава Миглена Николчина). Привижданията от този сорт взимат повод от нещо друго.

Към вятъра застанал с гръб,
напрягам възпалени от безсъние очи
да видя откъде ще мине моят път
и няма да остави диря...

Това е "нещото друго" и ако някой си помисли, че става дума за самосъжалителен хленч, нека опита пак с мисленето. Съжалението, самосъжалението и сантиментът са най-чуждото чуждо на Кирил Мерджански, независимо дали той ще ни разказва как е бил пребит, обран или пък как пътува Одисей. Всичко това Мерджански прави хладно, дистанцирано, спокойно, без "никакво усещане за ужас от видяното". Всичко при него става бавно, виртуозно бавно. ("Не бърза птицата, тя никога не бърза", гласи един според мен ключов стих от Еклога II.) Най-нелепото твърдение в неговия случай е, че той или някое от неговите лица-метафори "разгорещено обсъждат" (Десислава Неделчева) нещо си. Дори любовната страст при него не е "разгорещена". Ето един пример:

Щом Господарят заспи
и проскръцне вратата ни плахо,
пак ще препускаме, хванали вместо юзди,
на робините здраво бедрата...

Неизменно дистанцираното спокойствие на Мерджански има основание в неговия поглед към света.
Кирил Мерджански стои в нашия свят, именно сред света от края на второто хилядолетие: разпилян, несигурен, почти-виртуален (така че всякакви опити за привиждане на някакво "ретро" при него са продукт единствено на неадекватни очаквания). Но той стои не в средата на света, а някъде отстрани, тъй както се стои в нартекс. Оттук той изповядва своя радикален онтологически непукизъм, изразявайки най-ведрата безнадеждност, която познавам, сравнима единствено с нагласата на интелектуалците от римската античност, към чийто пример Кирил Мерджански все се завръща по най-различни поводи.
Светът през погледа на Мерджански е непрекъснато повтарящ себе си. Нещата в него никога не започват съвсем от начало и всъщност никога не завършват окончателно, при което собствено "началото и краят остават винаги незабелязани". Адекватното присъствие в такъв свят е скепсисът, разобличаващ всичко, което претендира да бъде важно, решаващо, непременно. Тази именно позиция носи едновременно блаженство, но и досада на ума, съзерцаващ движението на общото безсмислие и безсмислените усилия за движение напред там, където няма нито напред, нито назад. - Пътуването не е начин да се стигне някъде.
Бягството от обстоятелствата, от хората наоколо, от света най-сетне е напълно невъзможно. Спасението чрез бягство е илюзия в тази самоповтаряща се цялост, няма нови брегове и даже изобщо няма брегове там, където "хоризонтът е Огромно око, което никога не се затваря", още повече когато този хоризонт е всевиждащото електронно око/очи на "Полифем", което не може да бъде прободено по никакъв начин. Светът от този хоризонт и в този хоризонт е безкрайност наистина, но една безкрайност на множествата, клонящи към нула:

Сега вече всички сме равни!
Сега вече всички сме копрофаги!

Сиреч, лайнояди, деликатни читателю.
Кой ще види в смаления свят как расте празнотата огромна,
кой ще чуе в напевния глас как отеква безличната воля.
Мъдростта в тази смрадлива ситуация е оттеглянето в крайното и мимолетното, в личното и несподелимото, в мига, подценяван от напъните за героичност в света:

Така и крайността ни непрозрачна върху нас лежи,
застинала над извора на непресъхващото време,
улавяна от порива на всеки идващ миг,
привидно неизменна и несподелена...

Достойното поведение тук е безстрастното съзерцание на досадно въртящата се в себе си безкрайност на баналноста, без трагизъм, без поза, без претенция:

Мечтата за прохлада, за покой
да седна някъде, да си почина,
без мисъл за начало и за край
да се върти изгубеният ден
и уморен да си отиде.

Разбира се, тази съзерцателност също е белязана от динамиката на катастрофичността, характерна за европейската култура, станала особено истерична през нашето столетие:

Пътуването не е начин да се стигне някъде

надбягването със смъртта
което ни остава
е все по-бързото въртене на оста
и ужаса че кръговете се смаляват
при все по-бързото въртене на оста
и ужаса че кръговете се смаляват
надбягването със смъртта
което ни остава

пътуването не е начин да се стигне някъде.

При Кирил Мерджански обаче и тази истерична динамика е релативирана. В света на повтарящата се баналност изчезват разликите между будуването и съня ("Какво ли ще сънувам, когато ме събуди..."), между оттатък и отсам. Нереалното и реалното губят границите помежду си и така наричаното реално не притежава повече възможността не само да е налично, но даже и да бъде спомен. В този свят, в който се изгубва различието между достойнството на живота на човека и мухата, изчезва и границата между живота и смъртта:

Не съществува смърт. Върти се небосвода -
в краката локвите блестят
по-нежно от Плеядите.... И пак е пролет.

Там е "безсилна смъртта пред лика с дигиталния двойник" и пак там въпросът "кой съм аз (кой е Одисей)" няма място, а питането "какво съм аз (какво е Одисей)" намира своите отговори:

Субект без предикат. Лицето заличило собственото си
лице.

Празнотата е тотална и тоталността е празна.
Понеже Мерджански пише "буколическа поезия", макар и нова, няма начин да не се появи и образът на пастира:

Вече е тръгнал към нас и Овчарят на Бъдното време по склона,
с фракталния жезъл в ръка, следван от странни животни и хора...
Той е все още невидим за вас, както над птиците нощем простора...

Да, Овчарят е тръгнал, но въпросът "ще стъпи ли някой на новия бряг" увисва, както и изясняването на това, като какъв ще е този нов бряг.
Светът на безкрайната банална пустота, рисуван от Кирил Мерджански, има все пак два коректива, и то постигаеми в него самия. Първият от тях е тоталното отрицание: Акулата: "само челюсти, черво и анус; по-просто тяло от това не би могло да се направи".

Акулата не може да бъде обичана,
тя не може да бъде и мразена,
тя е всичко, за което мечтаем,
тя е всичко,от което се ужасяваме,
глада й не знае предел,
тялото й не познава граници,
тя не се смалява непрестанно,
тя не нараства до безкрай,
с нея не можем да си играем,
с нея не можем да се гаврим,
тя няма врагове, тя няма приятели,
свободата за нея
не е дори понятие...

Акулата е тялото на негацията, тя е пространната апофатика на света, който е изравнил утвърждението и отрицанието и е релативирал даже живота и смъртта. Акулата е производител на събития в баналността: Тя унищожава безостатъчно и зачертава завръщането заедно с пътуването:

Акулата е пратеник.

Изниква като някаква огромна паст
от мътните предели на душата...

Така ли казах? На душата...

Да, идвайки с раззината уста оттам -
между живота и смъртта,
пространствата и сетивата,
Акулата е нашият изплъзващ се мираж,
безжалостен хирург, отчаян медиатор...

Акулата е коректив на света, изпълващ го с реалност - реалността на безотносителното унищожение, на окончателната смърт.
Но този свят има още един, позитивен коректив. Той е единственото, което може да го осмисли; той е единственото, което може да даде посока на съществуването; той е единственото, заради което си струва пътуването. Този именно фрагмент е наречен "отплаването на Одисей":

Свободата не е пити нареден кашкавал
край стените на царските зимници.
Свободата не е тенекии с овче сирене,
още по-малко пък с краве.
Свободата няма вкус.
Тя е като въздуха, като водата -
от нея никога не ти се гади.
Дадеш ли му в ръцете хляб и нож,
гладният започва да яде и да убива.
Свободата не е нито хляб,
нито нож.

Свободата е единственото позитивно събитие в този свят без събития, тя е неговият смисъл и оправданието на човешкото битие. Тя е отговорът на въпросите:

"Да отплаваме! Да отплаваме!"
Но къде? И как?

Свободата е пътят и посоката. Свободата е човекът. Останалото е Акула.
Сега вече, мисля, може да се каже защо "Митът за Одисей в новата буколическа поезия" на Кирил Мерджански е събитие, за което е грехота да се мълчи. Събитие е, защото тук не става дума просто за един виртуозно изпълнен набор от поетически съчинения. "Митът за Одисей" е прецизно и достатъчно описание на един свят, на света, в който сме. Мое право е да приема или да не приемам тази позиция на гледане към света, но по никакъв начин не може да се отрече, че тя е цялостна и завършена, тъй както цялостна и завършена е и книгата на Мерджански. Събитие е, защото тук няма и следа от провинциализъм, което между другото се изразява и чрез факта, че няма и следа от политически или локално-актуални намеци, и то така, че търсенето им да е чисто губене на време. "Митът за Одисей в новата буколическа поезия" на Кирил Мерджански е събитие, защото отваря един нов - реализиран - хоризонт, ако щете едно ново време, не просто за българската поезия, а за културата в тези географски ширини, за мисленето на онези, които изобщо умеят да мислят. За мислене безкомпромисно, радикално, несъобразяващо се с тук-и-сега-то на мизерния бит, и неизвиняващо се с него. Това е то "нова буколическа поезия".

Георги Каприев
___________________
* Кирил Мерджански, Митът за Одисей в новата буколическа поезия, София 1997