Красимира Колдамова умее да направи всяко свое излизане на сцената културно събитие. "От Жизел до Едит Пиаф" - така бе озаглавена вечерта, с която голямата ни балерина отпразнува своята четиридесетгодишна творческа дейност.
Много е говорено и писано за изкуството на Колдамова. Световната преса я сравнява с Ана Павлова и Мария Тальони, най-големият сред критиците - Арнолд Хаскел, още в първите дни на кариерата й вижда в нейно лице "балерина от международна класа", незабравимият мосю Андре Филип Ерсен пише на страниците на "Сезон дьо ла данс": "Парижаните, които я гледаха в ролята на Жулиета от "Ромео и Жулиета" на Виноградов, са запазили потресаващ спомен". А Стефан Цанев я определя като "летящият бял символ на цяло едно поколение артисти, музиканти, художници, поети."
Казано е: "Мнозина са призвани - малцина избрани!" Каква ли радост е да принудиш стотиците гледащи те да дишат с твоето дихание, сърцата им да туптят с твоя сърдечен ритъм, да плачат и да се радват заедно с тебе! Защото актрисата в превъзходната си роля на Пиаф (нека отдадем дължимото и на великолепната драматургия на хореографа Мехмедов) направи именно това. Крехка, уязвима, грешна и кристално чиста, слаба и безкрайно силна, тя отправяше своите предизвикателства срещу летящото време, срещу примирението, срещу отказа от борба. И ние в салона, наелектризирани, разтърсени, размразени, изтръгнати от клещите на безкрайния ни сив ден повярвахме, че животът има и други измерения, други ценности и мерки, заради които си струва да бъдеш жив. "Щастлива съм, че съдбата ми даде възможността да работя на същата сцена и по същото време с тази жена" сподели до мен пенсионирана нейна колежка и това искрено признание намирам за не по-малко значимо от суперлативните оценки на капацитетите в света. И така, шейсет роли в над седемдесет постановки за тези четиридесет години. За едни тя си остава ненадмината Жизел, други я помнят най-вече като Хлое от постановката на "Дафнис и Хлое" на Богдан Ковачев, трети я предпочитат като Едит Пиаф. Но за едно мненията са единодушни. Самораздаваща се на сцената без остатък, тя никога не допусна зрителя да си тръгне равнодушен. Какъв е секретът на тази силна, необикновена личност, каква е тайната на непреходната й младост, на изумителната й енергия? Отговорът се крие навярно във фанатичната любов към балетното изкуство или пък в споделеното наскоро признание: "Винаги съм се стремяла да бъда повече от това, което съм"!
Красимира, благодарим ти!

Маргарита Михайлова