В памет
на Лев Копелев

От "Култура" (бр. 49 от 12. XII. 1997 г.) научих, че Лев Копелев се е споминал. Чувствам се длъжен да кажа няколко думи в негова памет: в памет на учения, писателя, дисидента.
Малцина са призваните да въплътят в живота си съдбата на страната си и своя народ. Лев Копелев проживя своя век, който се преплете по странен начин с века на "неговия" народ - еврейския, руския и немския, на "неговата" страна - Русия и Германия, но и на "неговото" човечество, от гледна точка на което той съдеше и народа си, и страната си, и самия себе си.
Лев Зиновиевич Копелев е роден на 9 април (27 март н. ст.) 1912 г. в Киев. По специалност е филолог-германист. Изучава немски самостоятелно още като млад, като в същото време е отдаден на пролетариата (естествено, в производството), сред който (пък и вън от него - сред обществеността!) извършва политико-журналистическа дейност. Копелев е един от "трийсетте хиляди" участници в насилствената колективизация и разкулачването - действие, което предизвиква гладния мор в Украйна през 1933 г. През същата година той започва следването си по германистика в Харков, а две години след това се прехвърля в Москва. Кандидатската си дисертация върху творчеството на Шилер защитава само месец преди войната. Като член на ВКП (б) Лев Копелев участва в нея като доброволец от самото й начало. "Тогава имаше сравнително малко кандидати на науките и там аз се занимавах с пропаганда сред войските на противника, т. е. воювах със словото - то беше моето оръжие" - разказва Копелев в единственото си интервю, дадено пред българско издание (вж. "Като на изповед", "Култура", 1991, бр. 44). В първите години имаше ситуации, когато трябваше да се стреля, но аз не зная дали моите куршуми са уцелили някого. Както всички, стрелях и аз, но това беше само няколко пъти". През 1945 г. Копелев е арестуван по доноси за "неправилно" отношение към "врага" - немците от Източна Прусия. След няколко процеса от 1947 до декември 1954 г. е в затвора, като до 1950 г. дели килията с Александър Солженицин в Марфинския специален затвор, ("Марфинская шарашка"). "Когато излязох от затвора аз се смятах за комунист и бях убеден, че съм по-добър комунист от тези, които ме съдиха, пазеха ме в затвора и отхвърляха всички мои жалби и протести" ("Като на изповед"). Реабилитиран е и е възстановен в партията през 1956 г., чийто член остава до 1968 г. "След XXII конгрес, когато изнесоха Сталин от мавзолея, нашите илюзии неимоверно се оживиха. Тогава ние успяхме да промъкнем в печата "Иван Денисович" на Солженицин (Лев Копелев е първият й читател и тъкмо той отнася повестта в редакцията на "Новый мир" - Е. Д.) и смятахме, че ето - започва нова епоха, макар и да разбирахме недостатъците на Хрушчов. Това беше наивна и нелепа вяра, защото вече знаехме, че 1956 година в Унгария бе престъпление, че в 1961 година имаше разстрели в Новочеркаск. Но вече се натрупваха все повече и повече разочарования от разбитите илюзии, а мисълта се освобождаваше" ("Като на изповед").
От втората половина на 60-те години Лев Копелев е един от най-активните дисиденти. Би било преувеличение, ако поставим неговото име редом до тези на Солженицин и Сахаров - "главните" руски инакомислещи през този век, но безспорно е, че то следва в редицата непосредствено след тях. И тримата са от едно и също поколение, напускащо - уви! този свят заедно със своя свят от развеяни илюзии, погубени надежди, но и с чувството за изпълнен дълг и преживяна "пълнотата на времето". Лев Копелев е лично свързан и с двамата. Той е прототипът на Лев (!) Григориевич Рубин от романа на Солженицин "В първия кръг" (роман, претърпял седем (!) редакции, "мемоарно-документален", в който почти всички герои са "рисувани" от натура). Ето как го въвежда Солженицин: "... А шестият сред тях - огромен мъжага с широка черна брада - беше евреин и комунист. Съдбата преплете Лев Рубин с Германия и чрез вейките на мира, и чрез прътите на войната. Като цивилен той беше филолог-германист, разговаряше на безупречен съвременен hoch-Deutsch, а когато му бе нужно, си служеше със средно-, древно- и горнонемски наречия. Всички немци, които някога някъде са публикували нещо в печата, той си спомняше като свои лични познати. Разказваше за малките градчета по Рейн така, като че ли неведнъж се бе разхождал по сенчестите им улички. А беше видял само Прусия, и то на фронта. Той беше майор "от отдела по разложението на войските на противника"... Не може обаче да убеждаваш, немците без да се сраснеш с тях, без да ги обикнеш, а от дните, когато Германия беше повалена - и без да ги пожалиш. Затова и Рубин беше хвърлен в затвора: враговете му в управлението го обвиниха, че след януарското настъпление през 45-та година той е агитирал срещу лозунга "Кръв за кръв и смърт за смърт". И още една характеристика на Рубин-Копелев, също толкова точна и валидна не само за времето, за което става дума: "Рубин не можеше да живее без приятели, той се задъхваше без тях. Самотата за него беше тъй непоносима, че той не позволяваше даже на мислите си да узреят само в неговата глава, а, откривайки в себе си дори и половин мисъл, вече бързаше да я сподели. Цял живот той беше богат с приятели, но в затвора някак си ставаше така, че приятелите му не бяха негови съмишленици, а пък съмишлениците - негови приятели". Последната фраза е като личен укор към тогавашния комунист Копелев, всичко останало е и фактически вярно, и жизнено достоверно.
Лев Копелев е лично свързан и с Андрей Сахаров, за което той разказва в последната глава на мемоарната си книга (в съавторство с жена си Раиса Орлова) "Ние живяхме в Москва", откъс от която ви предлагаме. Тук обаче е важно друго.
Солженицин и Сахаров са двата символа на руското, по-точно съветското, дисидентство, "разчитани" обикновено чрез старата, втръснала от употреба и може би тъкмо поради това неспособна да обясни каквото и да е, опозиция "славянофилство" ("почвеничество") - "западничество". "Славянофилът" Солженицин неведнъж е противопоставян "като знаме" на "западника" Сахаров при несекващите диспути и проекти за "преустройството" на Русия (трябва да се отбележи обаче, че самите те никога не са си позволявали, независимо от различията помежду им, каквито и да било нападки един към друг). Разликата между тях, според мен, лежи в друга плоскост - в начина им на мислене при отстояването на едни и същи тези. Сахаров винаги изхожда от абсолютни принципи, като физик-теоретик той мисли строго дедуктивно. "Сахаров е последният просветител" (Аверинцев), за него е важно приложението на постулатите на "чистия разум". Обратно, Солженицин тръгва от опита - собствения и на народа си, той мисли индуктивно. Извор на творчеството му е преживяното страдание, Солженицин винаги се аргументира ad hominem. Това е повече от естествено за един писател, свързан с традициите на руската класическа литература.
Лев Копелев светогледно "стои" по-близо до Сахаров, отколкото до Солженицин. И тримата обаче ги обединява едно: тяхното дисидентство е дисидентство на личния глас, на личния авторитет. (В нашето "културно пространство" така и не възникна дебата на тема "Защо нямаше дисидентство в България?", като беше заменен с въпроса "Колко и кои са дисидентите в България?" Не може да има смислени отговори на неправилно поставени въпроси.) Ето едно признание на Копелев: "Аз искам да живея по своему и мога да членувам само в такива организации, които, подобно на ПЕН-клуба, предполагат неограничена индивидуална свобода, разномислие, изхождат от това, че всички независими един от друг участници са съгласни помежду си в най-важните принципи и никой на никого не е началник. У нас понятието за "дисидент" придоби почти партийна определеност. Такива са, явно, традициите... И ако някога се окажа в чужбина..., то се надявам да живея и постъпвам така, както живея и постъпвам тук, оставайки си пределно свободен и неподвластен на нищо друго, освен на собствената си съвест" ("Ние живяхме в Москва").
Разбира се, че, както се случва понякога, "всичко действително е разумно, а всичко разумно е действително" (Хегел). И наистина, последната цитирана фраза се оказва самата "разумна действителност". (Тя е от писмо, писано през 1977 г. до дъщеря му Мая и нейния съпруг Павел Литвинов - един от седемте смелчаци - заедно с Лариса Богораз, Наталия Горбаневска, Константин Бабицки, Владимир Дремлюга, Вадим Делоне и Виктор Файнберг, - излезли на "Червения площад" на 25 август 1968 г. с плакати "Свобода за Дубчек!", "Ръцете долу от Чехословакия!", "За вашата и нашата свобода!" Както можете да се досетите, по това време в "Союз нерушимый..." словото непосредствено преминава в лагер...). През ноември 1980 г. Лев Копелев заедно с жена си Раиса Орлова "доброволно" напускат Съветския съюз (не след дълго им е отнето съветското гражданство) и заминават за Германия по покана на Хайнрих Бьол - отдавнашен техен приятел и "обект" на литературната им критика. Бьол, впрочем, има пряко отношение и към съдбата на Солженицин, който на 13 февруари 1973 г. е арестуван. Следват Лефортово, лишаване от гражданство "за измяна на родината", качване на самолет и отпътуване в неизвестна посока. Събралите се в неговата квартира приятели и съмишленици (естествено тук са Сахаров и Копелев) научават за случилото се по телефона от Хайнрих Бьол: лично Вили Брант го е помолил да приеме Солженицин у дома си. И още: Бьол и Сахаров са автори на идеята за размяната на Владимир Буковски и други дисиденти срещу Луис Корвалан.
За Лев Копелев Германия и немската култура са не само предмет на научен интерес, а и част от неговия "жизнен свят". Германия става негова втора родина (от 1980 г. до смъртта си той живее в Кьолн) не само физически, но и духовно. Взаимното разбиране и проникновение между двете култури, опознаването, даже нещо повече - помирението между двата народа, се превръща в жизнената "свръхзадача" на Копелев. "Моят живот и моята работа са много тясно свързани с руско-немските отношения, със строителството на духовни мостове между Германия и Русия... Онова, което ме интересува най-много в тези отношения и връзки, най-важното и главното за мен, е духовното родство на двата народа... Това родство на две народни души, тази съдбоносна свързаност, които аз обозначавам с немската дума "Wahlverwandschaft" (родство по избор), днес има и огромно политическо значение. Връзката на Германия с Русия или раздорът между тях - това ще определи съдбата и на европейския "дом", и на континента като цяло" ("Като на изповед"). Безспорен "венец" на делото на Копелев - човекът-символ и въплъщение на руско-немските отношения, - е предприетото под негово ръководство мащабно паралелно изследване (т. нар. Вуперталски проект) "Русите и Русия от немска гледна точка" и "Немците и Германия от руска гледна точка", систематизиращо знанията и образите, които двата народа са си създавали един за друг през вековете (вече излязоха десет солидни тома от изследването, проектът е пред завършване). Но не е само това: дейността на Копелев е насочена не толкова към академичните кръгове, колкото към "редовите" немци и руси. Ето един отзив, който той смята за едва ли не най-добрата "рецензия" за своето слово, това са думи на един млад берлинчанин: "Научих за теб още в затвора. Имахме си едно саморъчно радиоприемниче, измайсторихме го в една кутийка и по него слушах една твоя реч и откъси от твоите книги. Нашите момчета казваха: "Когато го слушаме, преставаме да ненавиждаме русите" ("Ние живяхме в Москва").
Като германист Лев Копелев е автор на книги за Хайнрих Ман (1957), "Фауст" на Гьоте (1962), Леонард Франк (1965), Бертолт Брехт (1966), множество статии за творчеството на Бьол, Щритматер, Фриш, Кьопен, Брехт. От 1971 г. "по обясними причини" той публикува изключително на Запад. В издателство "Ардис" (САЩ, Ан Арбор) излиза неговата великолепна автобиографична трилогия "Хранить вечно" (1975), "И сотворил себе кумира..." (1978), "Утоли моя печали" (1981). Последната от тях е "паралелното повествование" на "В първия кръг" на Солженицин, разказ от гледна точка на "героя" Рубин за съвместното житие-битие със своя автор. Впрочем, "Утоли моя печали" е името на черквата, "преустроена" в "Марфинская шарашка". Все така е в Русия - ту черква, ту "шарашка", ту преддверието на рая, ту първият кръг на ада...
Характерно за прозата на Копелев е разкриването на "лика човешки", проявен и в най-нечовешките условия, безпощаден анализ на перипетиите на "аза" до срещата му със своя "лик". Ето "поантата" на тази трилогия: "...Искам да бъда свободен от каквато и да е робска зависимост на духа. И вече никога няма да се поклоня на нито един кумир, не ще се покоря на никакви висши сили, заради които трябва да се скрива правдата, да мамиш другите и себе си, да проклинаш или да преследваш несъгласните" ("Утоли моя печали").
Лев Копелев беше евреин - по плът и кръв, по монументалната си осанка на вехтозаветните патриарси и пророци; русин - по своето възпитание и "сраснатост" с руската култура; немец - по изявяването и "подреждането" на своята духовна мощ. "Аз съм руски интелигент от еврейски произход" - повтаря неведнъж Копелев, а "да бъдеш евреин в Русия е нещо повече от това да бъдеш евреин". Семето - еврейско, корените - руски, стволът - немски, а плодовете - просто човешки. "По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове" (Мат. 7: 16-17).
Кой е Лев Копелев? "Хм... Кой е Лев Копелев? Литератор, доколкото работи със словото; човек, който иска и се старае да бъде просветител и който се стреми да "одействотвори" (Херцен) принципите на разумната човечност между хората и, доколкото това е възможно, между народите. Като цяло той е човек с еклектичен светоглед, с голям опит от грехове, а, обективно погледнато, и престъпления - участвал съм в колективизацията, бил съм и агитатор в сталинските избори, но това е човек, който съзнава своята вина и за съжаление разбира, че не вярва във възможността за изкупление така, както църковните хора вярват в това: грехът е извършен, престъплението е извършено и с нищо не можеш да го изкупиш. То обаче ме задължава да говоря истината, за да може другите да не го повторят, а и за да не попаднеш самият ти отново в греха" ("Като на изповед").
За грешния - милост, за каещия се - прошка.
И накрая последните думи от надгробното слово на Копелев при прощаването с "Анна всея Руси" (Цветаева) - Анна Ахматова:
"Вечна памет. Това не са само думи от молитва, молитва на заупокойна скръбна молба и надежда. Това е убедено знание. Осъзнавайки и чувствайки смисъла на тези думи, ние твърдо знаем и вярваме - вечна памет".
Човекът има право на последна дума, защото е обречен на смърт.

Емил Ив. Димитров