Петминутките

Петминутките са малките камъчета, които не само не обръщат колата, ами изграждат здрав радиостобор.
Тези елементчета придават разнообразие и цвят на всяка програма и я правят значително по-слушаема. Носят сгъстена информация, премерен патос, без излишно словоблудство и протяжност. Дават нормално човешко темпо.
"Какво се крие зад думите" - по програма "Христо Ботев", всеки делничен ден, само пет минути, по обед. Включено е в блока "Музи канят". Това е обаче предаването, което харесвам. Не защото ми носи успокоението, че езикът ни все още има форма и се говори някъде нормално, а не хашлашки. Не и защото посочва учителски с пръст тези, които не знаят историята на словореда. А само заради замисъла на предаването. Звучи като бележка под линия. Толкова е малко и толкова е важно, че спокойно можеш да го пропуснеш. И ако не го чуеш, няма наваксване. (В центъра му не е музикантът на седмицата, за който можеш да слушаш едно и също във всички музикални предавания.) "Какво се крие зад думите" носи качество. Качеството на самостойно и самоценно предаване. В него езиковедът се опитва да говори разбираемо, а журналистът наукообразно. Единствената грешка, набиваща се в ушите твърде безкомпромисно, е радионепригодността на сигнала. Той е детски и не стига че не подсказва за какво ще иде реч, а отвежда асоциативното мислене в грешна посока.
Хората са свикнали с "Христо Ботев" от време оно. Свикнали са с типа сигнали, с нагласите и фоничността на гласовете в него. Тази програма нямаше проблема на частните радиостанции да възпитава тепърва аудиторията в нов тип правене на радио. Тя влезе в промените с капитала на слушатели от средното поколение. А това за застаряващата ни нация е много важно. Друг е въпросът, дали "Ботев" успя да използва този си коз. Тук по условие реформите са по-трудни, защото аудиторията е консервативна. Новото не може да се наложи с бум, а чрез друга формула. Ето защо всеки сигнал трябва да бъде премерен и съобразен с този факт. Не бива да използваш музикален мотив, заклещил се в слуха като знак за детско предаване за нещо толкоз различно по звучене като "Какво се крие зад думите". Колкото и революционно да ти звучи на самия теб, на слушателя му трябва време да се пренастрои. И едва ли точно по този начин може да се раздвижи леко демодираната аудитория на "Христо Ботев".
"Какво се крие зад думите" печели с това, че има една водеща, едно лице. Създава се навикът на слушане и очакване у слушателя. Освен с краткостта си и в това отношение предаването е по-скоро изключение за "Ботев". Тук личностите са кът. Личности, в смисъла на изградени радиообрази в съзнанието на слушателя. Едни и същи гласове звучат в различни предавания. А предаванията звучат всеки път различно, защото имат много водещи. Така не се създава идентичност, в никой случай не се реализира и внушението, че всички са еднакво добри, за да водят. Програмата придобива лице чрез имената, а не чрез стълпотворението от гласове (предимно женски, но това е друга тема). Философията, че предаването е по-важно от човека, който го прави, деперсонализира и роботизира цялостното звучене. Фетишизирането на продукта е неуважение не само към журналистите, но и към слушателите. "Какво се крие зад думите" доказва, че не е нужно зад тях да се крие страх или безразличие от името на водещия. Доказва също, че малките елементи в програмата на "Ботев" трябва да се поощряват, защото имат бъдеще.

Вяра Ангелова