Андрей Сахаров

Раиса Орлова, Лев Копелев
Мы жили в Москве
, Ardis, Ann Arbor, 1988, с. 385-392

(...) За първи път видяхме Андрей Дмитриевич и се запознахме с него през 1971 г. на една поетична вечер в клуба на писателите.
През лятото на 1972 г. той написа две обръщения към съветското правителство - за политическата амнистия и за отмяната на смъртното наказание. Лев подписа и двете.
Те ни посетиха, а ние - тях и така скоро нашите семейства се сближиха.
Всяко лято Сахарови прекарваха в същото село, където и ние много години наемахме вила. Те обаче живееха в Жуковка-две, от другата страна на железопътната линия. Там, в едно селище в гората, на територията на "правителствения резерват", бяха подарени няколко вили на академиците Там, Харитон, Семьонов, Сахаров.
Мстислав Ростропович и Дмитрий Шостакович също придобиха вили там.
През лятото на 1972 г. на малка уличка в гората в съседство със Сахарови живееха Ростропович и неговият гост Александър Солженицин, а Александър Галич беше на гости наблизо, на друга вила. Зад ъгъла живееше Шостакович.
Малко по-нататък, оградено с дървена ограда, беше селището на Совмин (Министерския съвет - Е. Д.); там живееха Молотов, Булганин, министрите, членовете на ЦК. В оградата имаше дупка и през нея ние със Сахаров неведнъж се промушвахме, за да съкратиме пътя от спирката до вкъщи.
... Двустайното московско жилище на улица "Чкалов" принадлежеше на Рут Григориевна Бонер, реабилитирана след седемнадесет години лагери и заточения. Там живееха Елена Георгиевна с Андрей Дмитриевич, а до 1978 г. още и децата и внуците на Елена Георгиевна. Андрей Дмитриевич даже нямаше свое собствено бюро. Той живееше обаче в необозримо просторен свят.
Елена Георгиевна разказваше: "Когато веднъж се разхождахме, Андрей ме попита: "Знаеш ли какво най-много обичам на този свят?" ...Помислих си, че ще назове някое стихотворение, симфония или в най-лошия случай жена си. Но той си призна, че най-любимото му нещо е реликтовото излъчване. И започна да обяснява, че това са едва доловими следи на някакви събития в космоса, които са станали преди милиарди години". Обитавайки в просторите на космоса, той откри трудния, жесток, мъчителен живот на земните хора. Все по-остро осъзнаваше личната си отговорност за всичко, случващо се в страната му, в държавата, на която той помогна да създаде такова мощно, унищожително оръжие (става дума за водородната бомба - Е. Д.). Държавата го награждаваше и ограждаше с привилегии от всички онези грижи, които осакатяваха живота на неговите съотечественици. Той пък достигаше до ново осъзнаване на гражданския и обществения си дълг. Този дълг го караше да обяснява на властите и на всички, които са способни да им повлияят, онази истина, която му се откри, за положението в страната, за заплахите за света. Опирайки се на своя научен и "номенклатурен" авторитет, той започна да помага на несправедливо преследваните, да разобличава беззаконието, произвола.
През 1971 г. заедно с още двама млади физици - Андрей Твердохлебов и Валерий Чалидзе, той създаде Комитет за защита на правата на човека, по-късно който започнаха да наричат просто Сахаровски комитет.
... Вторник. Приемен ден у Сахарови. И двете стаи-кухнята и коридорът - са пълни с хора. В едната стая разпитват човек, който току-що се е върнал от лагер. В другата - жената на заточеник разказва как е ходила при него в далечно сибирско село. Тук се трака и на машина - печатат поредното обръщение на хелзинкската група. В кухнята Рут Григориевна и две нейни лагерни приятелки разговарят с млади хора, сравняват сегашните лагери със сталинските, а в същото време се гощават. Внезапен смях: за първи път виждат как Андрей Дмитриевич пуска във врялата вода парче сирене и домат: той всичко яде горещо. При хладилника Елена Георгиевна прехвърля консерви, салам - академическия порцион - в чантите на две жени. Това са пакети за заточеници.
В коридора няколко души спорят за строителството на атомни електростанции.
Отново и отново се звъни. Идват познати и непознати, неотдавнашни лагерници, роднини на затворници, кореспонденти, американци, немци, французи.
Телефонът не спира да звъни - Новосибирск, Тбилиси, Вилнюс, Париж, Лондон. Веднага направо от коридора дъщерята диктува по телефона новото заявление на Сахаров.
Един пенсионер е донесъл поредния проект за преустройство на Русия и настоява да бъде незабавно изслушан от Сахаров.
На тези, които го виждат за първи път, той им се струва срамежлив, едва ли не плах. Светлите сиво-сини очи под острото, изпъкнало чело, гледат спокойно, внимателно, доверчиво. Висок, слаб, леко прегърбен. В големи компании той обикновено се оказваше някъде встрани.
Неговата сдържаност и старомодна вежливост постепенно обезоръжават и самоуверените, многословни хора, обичащи да спорят. Той обаче повече слуша, търпеливо слуша, преди да започне да говори.
Всички, които живееха в това жилище и болшинството от онези, които идваха тук, се държаха така, сякаш там, зад стените, нямаше нито доносници и черни "Волги" с антени, нито КГБ, нито прокурори, готови по всяко време да подпишат заповед за техния арест.
Посетителите идваха не само във вторниците. Едни молеха за помощ да получат жилище, да им се увеличи пенсията, да получат жителство в Москва. Други пък се жалваха от несправедливо уволнение, от злоупотреби на началството, от мъже, не плащащи издръжка. Той изслушваше всички. И разговаряше по един и същи начин и с прославени учени, и с ученици, с американски сенатори и с лагерни работници, с московски писатели и със селяни-баптисти от далечната и глуха провинция. Той общуваше с всички с уважение и с неподправена заинтересованост.
През лятото на 1978 г. Сахаров с жена си и нейния син пристига в Потма, в Управлението на лагерите в Мордовия да моли за свиждане с един от затворниците. Отсядат в дома за посетители, в който живеят и няколко надзиратели. Вечерите заедно гледат телевизия.
Надзирателите заговарят Сахаров, той изслушва техните разкази, разпитва ги.
Синът се удивлява:
- Защо да общуваме с тия?!
- Трябва да се разговаря с всички.
Той изслушваше и тези, които нахлуваха в жилището му, наричаха се "представители на палестинския народ" или роднини на загиналите при взрива в метрото, грубо го ругаеха за това, че защитава Израел или арменските терористи, извършили взрива, заплашваха и него, и неговото семейство. И тях той също изслушваше. Питаше. Обясняваше. И говореше пак тъй неприпряно, спокойно, сякаш водеше събеседване на семинар по физика.
Той никога не се опитваше да надвика никого. Той вярваше, надяваше се, че у всеки човек може да се намери зърно човечност, че истината може да се обясни едва ли не на всеки.
Няколко пъти ни се е налагало да бъдем негови преводачи. Той чете и говори на немски и английски, но когато става дума за важни проблеми, за него е важно да бъде предадена точно всяка негова дума. В тези случаи той моли за помощ, като при това обаче нерядко поправя преводачите, уточнявайки оттенъците на мисълта си.
Веднъж го попитаха: би ли могъл да се разбере с извънземни?
- Разбира се. Бих нарисувал, например, правоъгълен триъгълник и квадрати от трите страни. Теоремата на Питагор всички ще разберат.
През есента на 1979 г. бяхме заедно в Сухуми. От сутрин до обед всички работехме по стаите си в хотела. След това обядвахме, къпехме се, разхождахме се, ходехме на кино. Там пред няколко приятели той прочете две лекции на тема "Космологическият модел на вселената с обръщане по стрелката на времето".
Той разказваше за най-сложните проблеми на физиката на макро- и микросвета така, че даже и ние разбирахме - не аргументите, естествено, но най-съществените от неговите изводи.
Сахаров назоваваше множество имена на съветски и чуждестранни учени, позоваваше се на техните трудове, наблюдения, хипотези или открития. Попитаха го: какво от разказаното е изследвано, открито от самия него? Той отвърна: "Моята работа е просто да наредя мозайката от ония камъчета, които други са събрали..."
Един от слушателите, учен, отбеляза: "Такава "мозайка" е напълно достойна за Нобелова награда".
При срещите с него ние усещахме едно успокояващо душата излъчване. Даже когато той беше развълнуван, разтревожен, оскърбен, разгневен. Преследването, започнало през 1973 г., в което взеха участие негови колеги, онези, които той считаше за добри приятели, предизвика у него остра болка. И всяко ново съобщение за нещастие на познати или даже съвсем непознати хора, за арест, обиск, за жестока присъда, го подтикваше да бърза да помогне.
У него тъй и не се образува имунитет към чуждите страдания. Но и в най-трудните, най-мъчителните дни той запазваше или пък след кратки пориви на мъка и гняв възстановяваше това мъдро душевно спокойствие.
***
Сахаров беше най-младият член на Академията на науките, изцяло погълнат от своите изследвания. Него го почитаха колегите и властите. Той беше три пъти награден с най-висшия орден на страната - Златна звезда на Герой на социалистическия труд: по устава на този орден на него трябваше да му издигнат бронзов бюст в Москва - три пъти той получаваше висши държавни премии. Неговото бъдеще изглеждаше безметежно и многообещаващо.
Сахаров внезапно пък - за страничния поглед внезапно - свърна от утъпкания път, започна да защищава несправедливо осъдените и преследваните - кримските татари, на които не позволяваха да се върнат в Крим; немците, които не пускаха в Германия; евреите, на които не разрешаваха да емигрират в Израел; православните и католиците, баптистите и петдесетниците, гонени за своите вярвания; работниците, притеснявани от началството; той пледираше за политическа амнистия и отмяна на смъртното наказание, настояваше за свобода на словото.
Сахаров дойде в Съюза на писателите, когато изключваха Лидия Чуковска; когато му позвъняват, че у еди-кой си извършват поредния незаконен обиск, той, като не намира лека кола, пристига с автокран, който спира на стоп. В Омск съдиха Мустафа Джемильов и милиционерите със сила са изтласкали от коридорите на съда академик Сахаров и Елена Бонер. Във Вилнюс съдиха Сергей Ковальов - и пак Сахаров стоеше на вратата. И в Калуга, където съдиха Александър Гинзбург. И в Москва, когато съдиха Анатолий Щарански. И така множество пъти... Прекарал инфаркт, той пътува в Якутия да навести приятел в заточение, като заедно с жена си двадесет километра вървят пеша през тайгата.
През октомври 1975 г. на Сахаров беше присъдена Нобелова награда за мир. Когато му казаха за това, то първите негови думи, записани незабавно, бяха: "Надявам се, че на нашите политически затворници ще стане по-леко, надявам се, че това ще помогне за защита на правата на човека".
Него го привикваха прокурори и ръководители на Академията. Предупреждаваха. Уговаряха. Заплашваха. В жилището му нахлуваха пияни хулигани. По телефона и в подхвърлени писма му предвещаваха, че ще убият децата му, внуците му.
Един от чуждите кореспонденти го попита дали той някога изпитва страх.
Сахаров отвърна, че се бои за роднините, особено за децата, бои се и за приятелите. За себе си се старае да не мисли.
От бюрото му крадяха неговите ръкописи. И накрая без съд го заточиха в Горки, под домашен арест, под надзора на цяло подразделение униформени и цивилни ченгета.
Той обаче не се предаваше. Отново и отново продължаваше да отстоява правата на човека, да призовава към справедливост и политически здрав разум.
Възхищавайки се от подвига на Сахаров, мнозина забравят за дълбокия трагизъм на живота му. Трагична е неговата съдба, защото душата му се разкъсваше между страстта към науката и любовта към хората - не към абстрактното човечество, а тъкмо към ето този страдащ, обиден човечец.
Той е тежко болен, живее в постоянно нервно напрежение. С всеки ден нараства опасността за неговото физическо оцеляване.
Още преди светът да узнае за Сахаров, той възразяваше на министри, маршали и на самия Хрушчов, настояваше за прекратяване на ядрените изпитания.
Той предаде всички получени от него държавни премии, над сто хиляди рубли, за строителството на онкологични болници.
Противниците му не могат да го разберат, наричат го блажен чудак, безумец. Значително повече са тези, които виждат в него свят подвижник.
И нерядко може да се чуят гласове: "Откъде в нашата страна и в нашето време се появи това непостижимо, необяснимо чудо?" Може ли да се проследят корените, изворите на това чудо?
От детството си Андрей Сахаров диша въздуха на руската интелигенция. От края на XVIII век родът на Сахаров се състои от няколко поколения селски свещеници. Прадядото Николай Сахаров е бил протоиерей в Арзамас; енориашите са го почитали за добротата и образоваността му. Дядото Иван Николаевич пръв е излязъл от духовното съсловие, станал е адвокат, преместил се е в Москва. В началото на века е бил редактор на сборника "Против смъртното наказание"; познавал се е и е сътрудничил на В. Короленко, бил е у Толстой; приятелят на семейството на Толстой, музикантът А. Голденвайзер е бил кръстник на Андрей Дмитриевич. Баща му - Дмитрий Иванович - е станал физик. Нашите връстници изучаваха физиката по неговия учебник. Д. Сахаров беше не само учен, но и талантлив пианист.
От първите приказки на баба му, със звуците на пианото, на което е свирил баща му, със стиховете и книгите Андрей е възприемал онази духовна култура, от която са израснали неговите представи за добро и зло, за красота и справедливост.
Д. Сахаров издава в 1925 г. научнопопулярната книга за електричеството "В борба за светлина". Неговият син стана борец за светлината на правдата и човечността.
Вярвайки в плодотворността на човешкия разум, той вярва и в ирационалните душевни сили, на които са необходими изкуството, музиката, поезията.
Ние няколко пъти сме слушали как той наизуст рецитираше Пушкин, тихо, почти на себе си: "Когда для смертного умолкнет шумный день..." Веднъж ни каза: "Иска ми се да следвам Пушкин... Да се подражава на гениалността е невъзможно. Може обаче да го следваш в нещо друго, може би по-висше..."
Един път стана дума за това как Пастернак се е възхищавал на Нобеловата реч на Камю, и Андрей Дмитриевич отбеляза: "Тази реч е създадена по пушкински, това е пушкински кодекс на честта..."
Заедно с брат си Юрий те по юношески хазартно, прекъсвайки се един друг, декламираха "Ръкавицата" на Шилер и си спомняха детската си игра: единият "тананика" ритъма, а другият трябва да познае кое стихотворение на Пушкин първият си е намислил.
Андрей Дмитриевич и Елена Георгиевна често заедно с приятели рецитираха стиховете на Пушкин, Тютчев, А. К. Толстой, Анна Ахматова, Арсений Тарковски, Давид Самойлов, слушаха песните на Окуджава и Галич.
Не само духовните традиции на миналото, не само литературата възпитаваха светоусещането на Сахаров. Той беше син на своето време. Като ученик, студент, млад учен, участвайки в разработването на атомното оръжие, той вярва в идеалите на социализма, вярва в праведното величие на своята страна. Именно затова обаче, че вярва искрено, дълбоко и чисто, той толкова по-остро възприема пропастта между идеалите и действителността и толкова по-мъчително преживява крушението на юношеската вяра.
В 1978 г., в десетата годишнина на Пражката пролет, в интервю за кореспондента на парижкия "Монд" той каза, че именно тогава, под влиянието на всичко, което се случваше в Чехословакия, става решителният прелом в неговото съзнание. Тогава той написа и се реши да публикува своя "Меморандум".
Преобразеното съзнание подбуди Андрей Сахаров да живее по новому, подбуди го към действия. В новата си дейност - борбата за правата на човека - той наследи и развиваше добрите стари традиции.
Той се опитваше да вразумява правителството така, както това някога е правил Александър Херцен, обръщайки се към Александър Втори с искане за отмяна на крепостното право; като Лев Толстой, който е убеждавал трима руски царе да отменят смъртното наказание, да помилват политическите противници; като Владимир Короленко, който е бързал да се притече на помощ на несправедливо преследваните, на оклеветените, осъдените, безстрашно е защитавал жертвите и на царските жандарми, и на болшевишкото чека, и на белогвардейските контраразузнавания.
Андрей Сахаров е необикновен човек. И в същото време - типичен руски интелигент. Той е сроден на героите на Чехов и на руските донкихоти, руските фаусти, на тези, за които Достоевски казва: "Да бъдеш истински русин - това означава да бъдеш истински европеец, да бъдеш всечовек".
И когато ни питат - нима вие все още можете да се надявате на по-добро бъдеще за Русия, ние отговаряме: "Да, ние се надяваме на безсмъртието на духовните сили на Русия, на тези сили, които олицетворява Андрей Сахаров".

Преведе Емил Ив. Димитров