В кратера на цветето

Разговор със Стефан Драгостинов

Първият ми голям разговор с него беше точно преди 15 години. Беше получил вече наградите си "Гуадеамус" в Холандия, "Щокхаузен"в Италия, "Симон Боливар" във Венецуела, "Онегер" във Франция, по-късно и "Фернандо Песоа" в Португалия. Никой не се съмняваше в таланта му. Имаше достатъчно основания за добро самочувствие и може би затова не се боеше от това да бъде откровен и самокритичен. И изпитваше удоволствие, когато успяваше да формулира ясно и лаконично някои свои виждания. Например: "човек трябва да се ограничава в това, в което се чувства силен. Другото е страшно - когато можеш от всичко по малко и когато не можеш да бъдеш целенасочен в многопосочността си". Или: "У нас има нещо, което не ми допада и което ни пречи - до един момент човекът създава личността, а оттам личността може да храни човека цял живот".
- Не си спомням какво съм приказвал тогава. Човек се променя. А в такъв случай би трябвало да има възможност да коригира действията, мненията и схващанията си. Ех, ако можеше да извърши тези корекции, като се върне назад в годините! Носейки в себе си спомена за една или друга пакост, понякога си мисля: "Абе добре съм я направил, ама сега ще я направя още по-добре". Връщането ми назад е с умиление, сладост, но и с известна горчивина - на младини много по-лесно харчиш времето си. Сега ми се иска да бъда по-интензивен, по-праволинеен, може би в пътечката, не в утъпкания път. Целенасочеността в края на краищата се измерва с мисълта, а не с изминатите километри. Но съм започнал и да се съмнявам във всяка стъпка, във всяка мисъл. Стигнал съм до усещането, че действително нищо не знам. И в същото време съм готов да си дам сметка, че за да го кажа точно това, вероятно съм натрупал страшно много опит.
Навремето Стефан се гордееше със своята многопосочност. От няколко години е центрирал интересите си в създаването на поредицата "Ключът към тайнството".
-Ако сега у нас съществуваше икономическата възможност да се центрирам в оперното изкуство, бих го направил. Все пак музиката е стока. Има ли стока - има пазар. А той се напълни. Целият свят се изпъстри с невероятно кадърни имена, хора с големи познания, с големи връзки от различен характер. Къде би могъл да се провре българинът, да намери своето място? Трудна задача!
- Това ли беше една от причините да престанеш да пишеш симфонична музика и да се обърнеш към фолклора?
- Фолклор не е точната дума в случая. Това, което аз правя, е камерна музика. Тя би трябвало да носи в себе си загадката на красивите Шубертови песни, дори символи от симфонизма - т.е. един синтез в рамките на песенната миниатюра. Това е опит за обединяване на идеи. Какво ми пречи да го нарека стил? Стил на поведение в музиката..
Тук Стефан става нервен: защо ме караш да търся формулировки? И веднага продължава в познатия ми отпреди години афористичен свой стил: "Човек не бива да дефинира, а да създава. А това, което създава - то ще го дефинира него". Следва обяснение. "Все повече се придобивам усещането, че мълчанието дефинира всичко. Че отказът да казваш каквото и да било друго освен това, което си написал на нотния лист - това е най-правилното. В думите ми няма отпуснатост или примирение. Напротив, аз съм ужасно изострен в момента, може би повече от всякога."
И все пак ограничаването на Стефан Драгостинов в една посока на търсения става в неговия си маниер - нашироко и с размах. Проектът му за "Ключът..." включва поредица от 12 компактдиска.
- Реших 12, защото е страхотно число, вързано с каквото си искаш. И твърде голямо, за да можеш да разположиш в него много неща. Но ето, шестият диск ми чука на вратата и започвам да си мисля, че 12 няма да стигнат. Защото тепърва имам да правя цигански, арменски, еврейски и какъв ли не още фолклор, да търся равнопоставеност на различни етноси и така да смеся музикалните им знаци, че дори да не се опитваш да ги разчленяваш от общата атмосфера. Много ми се иска да се обърна и към духовата музика на Северозападна България, почти нищо не съм сторил в Добруджанската, ортодоксът много ме блазни... От друга страна искам да приключа с този проект в рамките на 2-3 години, защото никак не съм се отказал от великата съблазън да напиша нещо за оперна сцена - единственият жанр, чрез който още не съм се изразявал. Тая го в себе си, но пак си повтарям: Не бих си позволил да седна и да пиша просто ей-така. Не знам някой работник да е излязал на улицата и да я е павирал само по вътрешна необходимост. И който го казва - или е луд, и то опасен за обществото, или е некоректен, най-малкото към себе си.
Но говорим за "Ключът..." Може би за човек, който за пръв път се докосва до творчеството ми, би трябвало да му се даде да прочете и стиховете, защото 99 % от текстовете са мои. (Сигурно не знаеш, но имам издадени две книги със стихове.) Бих казал, че текстът в случая е моя авторска поезия. Защото всичко, що съм създал като музика досега, то е стъпило на отношението ми към словото и смятам, че не е просто преобразен и притъкмен към музиката текст. На всяко стихотворение съм се старал да придам завършеност, която обикновено липсва в автентичния вид на разгръщане на сюжета - дали ще бъде драма, закачка, или дори анекдот... Писал музика и по вицове. Старал съм се цялостната структура на произведението да излезе от мен. Някога може би съм казвал, че съм си поставял тези задачи. В момента мисля, че сякаш на мен някой ми ги поставя - свише, снише... Изглежда отношението ми към този процес е вече коренно различно. Иначе всичките онези трикове, рутинни хватки - някои може би са се усъвършенствали, други са позабравени - но все едно, те са налице. Както и отношението ми към самия акт на създаване, с молива и баба гума (въпреки че аз дълго мисля, бързо пиша) - нищо от това не се е променило. Но съм много горд с това си постижение - отношението към миниатюрата, то е като удоволствието от ювелирната работа върху златно изделие. И ако погледнеш с микроскоп - пред теб ще се отвори неподозирано пространство.
Имаше една мисъл, че народната песен е като цветенце край пътя - не трябва да го късаш, а само да издухаш прахта от него, за да му се радват всички. А аз си дадох сметка, че ако песента, т.е. базата, матрицата е някакво цвете - дали ще го снимаш в едър план, дали ще правиш букет, дали ще надникнеш в тичинките, в какъвто и ракурс да погледнеш към него, то все ще е цвете, което вече е оглеждано по хиляди начини. И не можеш да намериш нова дефиниция. Тогава ми хрумна идеята за "Ключът към тайнството" (наименованието дойде и като закачка към "Мистерията на българските гласове"). И си казах: не е ли възможно по някакъв начин да се потопиш в "кратера" на цветето, да поникнеш с корените му, да изминеш целия този път на сока, да изживееш цялото негово вътрешно напрежение и катерейки се нагоре, да можеш да се пръкнеш, да видиш реалното човешко слънце и да кажеш: я, колко е хубаво!
Веднага някой ще ми възрази: това е микробиология. Че какво лошо има? Много съм мислил върху това, години наред. Не по отношение на фолка, на цветето, а по принцип. Не бих го нарекъл даже втори план, защото той е всъщност космичен. Стръкът на цветето е много тясна рамка спрямо това, което виждаме около себе си. Но по отношение на вътрешната капка, която се движи нагоре, това е огромно пространство.
- Какво прави Драгостинов за творчеството си отпреди "тайнството", защо не проявява никаква инициатива то да бъде изпълнявано?
- Давам си сметка, че съм написал толкова много ноти и опуси, които, за да бъдат събрани, подредени, преписани, са ми необходими години. А някои ноти се и губят. Например тези, които бяха в бившето "Авторско право", сега са зазидани някъде в Съюза на композиторите. Господ знае например къде са щимовете на Втората, на Четвъртата ми симфония. А за да се препишат сега едни щимове, необходими са поне милион и половина лева... Дали ще правя симфонии или миниатюри, за мен няма голяма разлика. Обемите нямат значение, както винаги за мен най-важен е въпросът как. Вместо да правя големи катедрали, започнал съм да правя малки. Авторът на големи пана се е превърнал в миниатюрист. Няма кой да субсидира сега създаването на едно голямо симфонично произведение, което изисква разписване на щимове, репетиционно време, запис. И все пак не някаква принуда на времето ме кара да правя миниатюри. Просто изпитвам своя си потребност онова, монументалното, което се реализираше повече от две десетилетия, сега да се свие. Може би след време ще се разтвори.
И тук изведнъж Стефан напълно ме обърква: "Боя се, че всичко, което ти казвам сега, е едно, а аз мисля обратното". И виждайки стъписването ми, решава да посмекчи провокативността. "Добре де, избягвам формулировките, но щом като искаш, ето ти: в момента пиша капиталистическо-демократически реализъм. Ама аз съм го писал още по времето на социалистическия реализъм. И какво от това? Всяка една формулировка те центрира и приковава. А може би пък жестоко желая тъкмо това - то е като онази точка, до която искаш да се докоснеш, но с удар или с опарване, за да се отдръпнеш веднага от нея..."
Като го слушам как говори, движейки се в дебрите на собствените си съмнения, разсъждения, противоречия, неизбежно стигам до въпроса за самотата.
- Ако я възприемаме с отрицателен знак - това е тотална грешка. Немците имат страхотно определение: не е сам този, който отбягва хората, а е сам този, когото хората отбягват. Значи щом един човек отбягва хората, него въобще не го интересува какво си мислят те за него. Що се отнася до усещането за общност - винаги съм го носил в себе си. Бил съм и мисля, че продължавам да бъда обществено резонантен човек. Но нещата се създават, когато си сам пред белия лист. Смятам, че бяхме едно кадърно поколение. Надявах се, че ще сме по-събрани (по-единни ми звучи твърде маршово), но общността се прави освен от многообразие все пак и от някаква взаимност. Не съм си въобразявал, че ще живеем като в кибуц, но очаквах по-малко изневери. Оказа се, че поколението ни повтори всичко това, от което сме се възмущавали и сме се заканвали, че няма да бъдем такива. И като изброявам хората, които са ме заобикаляли - аз там приятел не мога да видя. Може би пък това е добро? Защото чрез дистанцията се съхранява някакво уважение.
Навремето Стефан следеше какво се случва в музиката, живо се интересуваше от различните тенденции и постижения. А сега?
- В крайна сметка реформаторските процеси, които се развиха в 50-те и 60-те години, не доведоха до нищо ново. Ето и в българската музика - в последните години, с изключение на няколко творби, които нямаше как да не бъдат написани - няма нищо. Това е срив. Но мисля, че същият срив е и навсякъде другаде. Получи се една общност от смесване на култури, без да има оплодяване. Като творец ми е тревожно. И все пак... Заветната констатация, че в изкуството няма малки и големи страни вероятно е вярна. Но в сферата на културата като продукт - културата, която се продава, комуникира, която е стъпила на една индустрия, изнасяща те навън - тук аз съм изпълнен с благородна завист. . Защото сме бедни и нямаме възможност да привдигнем, да понесем, да изнесем онова, което сме създали и създаваме.
- Но у нас десетилетия наред музиката не се третираше като стока. Не изигра ли и това своята роля?
- Тук аз не съм се променял въобще. Винаги съм смятал, че и най-възвишената професия е труд. Преди време наш професор ми каза: Колко жалко, че вече толкова време не сте написали нищо симфонично. Добре, но аз не съм сменил професията си. А вие, професоре, преподавате на няколко местенца, консултант сте тук и там, пък когато ви остане време, сядате и понаписвате нещо. Поел съм този "жезъл" да отстоява професията си и да не подхващам странични занимания. И както в приказката на Джани Родари мога да кажа: затова са ми бели ръцете. А иначе трудът ми е къртовски. За 2 години - около 120 произведения. Всяко между 2 и 20 страници, всяко преписвано между 2 и 20 пъти. Колко прави? Може би 2 симфонии?
- Към това се прибавя и цялата работа по изпълнението, грижата за записването и издаването...
- ...плюс отстояване на позиция в конкуренцията...
Усещам, че е крайно време да го попитам: все пак извън музиката, семейството, природата, какво още обича.? Отговорът е смайващ и съвсем негов: "Да карам трабант! Защото той е адекватен на онази много смешна хитинова обвивка, която сме навлекли с желание да се пазим. Устойчива е точно колкото корпуса на трабанта. Когато тръгна на дълъг път, усещам как ме задминават. Всички летят покрай мен и това е приятно. Винаги си последен. Задминават те и ти се питаш с какво: с повече знания, информация, духовност, с повече пари... Но в един момент се обръщаш назад и си казваш: ами след мен няма никой. Значи съм пръв."

Юлиана Алексиева